О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 321/25.05.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Теодора Гроздева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1792 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1858/ 10.11.2015 г. по гр. д. № 1803/ 2015 г, с което Варненски окръжен съд, като потвърждава решение № 1795/ 17.04.2015 г. по гр. д. № 4456/ 2014 г., отхвърля исковете на А. А. Н. и Л. А. Н. срещу П. Н. С. и О. И. С. с правна квалификация чл. 108 ЗС за предаване на владението на едно лозе – овощна градина в местността „К.“, к. к. „Ч.“.
Решението обжалва ищецът А. А. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите:
1. Изключен ли е оригинерният способ на чл. 79 ЗС за ползвателя с право по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ.
2. Намира ли приложение ТР № 9/ 2012 г. по тълк. д. № 9/ 2012 г. ОСГК на ВКС при реституция по чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. закони?
3. При противоречиви доказателства по делото и липса на идентичност между твърденията на страните и представените доказателства за установяването им, включително при противоречие между доказателствата, събрани чрез заключенията на експертизи, с останалия доказателствен материал, длъжен ли е съдът с решението да обсъди тези противоречия? и
4. Когато ответникът по иск за собственост на недвижим имот е направил възражение за придобивна давност и свидетелските показания за установяване на владението са противоречиви, следва ли съдът да приеме владението за доказано, базирайки се единствено на гласните доказателства?
К. счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите в обжалваното решение. По първите два извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с довода, че въззивното решение противоречи на решение № 64/ 1997 г. на ВКС, IV-то ГО, а по останалите въпроси извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска решението да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени процесуални нарушения, а исковете да бъдат уважени. Претендира разноските по делото.
Ответниците по касация П. и О. С. възразяват да бъде допуснато касационното обжалване на решението. Твърдят, че отговорът на първите два въпроса е даден с решение № 125/ 27.05.2014 г. по гр. д. № 114/ 2014 г. на ВКС, I-во ГО, а останалите два нямат претендираното значение. Претендират разноските и пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е по иск за собственост върху недвижим имот, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на иска като релевантен критерий за възникване на правото на касационно обжалване. Подадена е от легитимирана страна – един от ищците по исковете по чл. 108 ЗС, предявени при условията на активно и пасивно субективно съдиняване; активното – от вида на обикновеното другарство. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите от касатора въпроси не обуславят изводите на въззивния съд. Това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
К. и необжалвалият ищец Л. А. Н. са предявили исковете по чл. 108 ЗС с твърденията, че по наследствено правоприемство от А. М. Н., решение № 370/ 07.08.1992 г. на кмета на [община] за отмяна на отчуждаването по ЗПИНМ (отм) на основание чл. 2 ЗВСООНИ по ЗТСУ и др. закони и след връщане на полученото парично обезщетение, считано от 20.08.1992 г., е възстановено правото им на собственост върху процесния имот, а ответниците го владеят без основание.
Ответниците, ответници и по касация, са оспорили исковете с възражението, че собствеността е неправилно възстановена поради предвиденото в § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ право на изкупуване, което ответникът по касация О. С. е упражнил в законните срокове и по време на брака си с другия ответник по касация П. С.. Представили са констативен нотариален акт № 47/ 08.12.2000 г. на името на О. С.. Въвели са и евентуално възражение за придобивна давност.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че незастроеният имот, отчужден на 17.11.1970 г. от А. М. Н. по ЗПИНМ, правилно е възстановен на неговите наследници с решението на органа по чл. 4 ЗВСОНИ. Към влизане в сила на този реституционен закон фактическо строителство върху имота не е започвало, а касаторът и необжалвалият ищец са наследници по закон на бившия собственик. От фактическа страна въззивният съд е приел, че са идентични имотът, отчужден по ЗПИНМ (отм.), и този по констативния нотариален акт, но с това е изключил земеделския му характер (чл. 2 ЗСПЗЗ), а оттук – и възможността правото на собственост върху него да е придобито при условията на § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ответниците по касация в режим на съпружеска имуществена общност (чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г.). Съобразявайки разписката, свидетелстваща връщането на паричното обезщетение, получено от наследодателя при отчуждаването на имота по ЗПИНМ (отм.), въззивният съд е направил извода, че към 20.08.1992 г. са се осъществили предпоставките на способа на чл. 2 и 6 ЗВСВОНИ по ЗТСУ и др. закони.
След това е пристъпил към разглеждане на евентуалното възражение за придобивна давност. Приел е, че със сключването на договора по н. а. № 122/ 17.05.2013 г. съпрузите С. са установили (отново) владение върху имота. С този договор трето за процеса лице ( [фирма]) им прехвърля правото на собственост върху процесния имот в изпълнение на свое задължение да върне полученото без основание. Задължението е последица от прекратяването на предварителен договор с [фирма] (чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и от разпореждането с правото на собственост върху имота в изпълнение на обещаното, което ответниците по касация са извършили в полза на [фирма] с договор за покупко-продажба № 128/ 21.08.2008 г. В. съд е квалифицирал владението на С. като добросъвестно. Съобразявайки тяхното изявление за присъединяване към владението на техния праводател [фирма], като добросъвестно е квалифицирал и владението на праводателя. Счел е, че периодът от 21.08.2008 г. (датата на договора по н. а. № 128/ 21.08.2008 г.) до 04.04.2014 г. (датата на предявяване на исковете по чл. 108 ЗС) е достатъчен за осъществяване на оригинерния способ на чл. 79, ал. 2 ЗС.
Изводът за това, че ответниците по касация, а преди това и техният праводател са владелците на имота, въззивният съд е обосновал с презумпциите на чл. 69 и чл. 70, ал. 2. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства, приемайки че те не опровергават, а са в подкрепа на действителното осъществяване на презюмираните факти. Констатирал е противоречие между показанията на свидетелите, разпитани пред първата инстанция. Дал е вяра на показанията на доведените от ответниците по касация. Мотивирал се е с това, че за разлика от другите двама техните впечатления са преки и непосредствени, продължили са в годините, като началото им датира още от 2003 – 2004 г. и коресподират с писмените доказателства (промени в П., геоложки проучвания, които праводателят на ответниците по касация е предприемал в годините, считайки имотът за своя собственост).
Настоящият състав намира, че първите два процесуалноправни въпроса, които касаторът повдига, не обосновават изводите на въззивния съд. При разглеждането на основното възражение по предявените искове и след като е отрекъл характеристиката на процесния имот като земеделска земя след включването му в регулация и с оглед отчуждаването му за мероприятие по ЗПИНМ (отм.) и с аргумент от обратното от чл. 2 ЗСПЗЗ, с решението е отречено качеството на ответника по касация О. С. на адресат на разпоредбата на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Именно поради това въззивният съд е пристъпил към разглеждане, а след това е намерил за основателно възражението за придобивна давност. Следователно въпросите: 1. Изключен ли е оригинерният способ на чл. 79 ЗС за ползвателя с права по § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ и 2. Намира ли приложение ТР № 9/ 2012 г. по тълк. д. № 9/ 2012 г. ОСГК на ВКС при реституция по чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. закони? не обуславят произнасянето както по основното, така и по евентуалното възражения, чрез които ответниците по касация са осъществили своете право на защита по исковете по чл. 108 ЗС. Отделно от това, на първия въпрос, който касаторът повдига, е даден отрицателен отговор с решение № 125/ 27.05.2014 г. по гр. д. № 114/ 2014 г., ВКС, ГК, I-во отделение. Проведената с решението по чл. 290 ГПК практика на ВКС настоящият състав продължава да споделя, а това изключва всяко от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по проверка за правилност по първите два въпроса.
Третия процесуалноправен въпрос също не обуславя изводите на въззивната инстанция. Това е така, защото идентичността на имота, предмет на решението на органа по чл. 4 ЗВСВОНИ по ЗТСУ и др. закони с този по констативния нотариален акт и с този, който ответниците по касация, а преди това – техният праводател е владял, е установена след съвкупна преценка на доказателствата, събрани чрез заключението на съдебнотехническата експертиза, разпита и на четиримата свидетели и приетите документи. Противоречие в доказателствения материал няма.
Четвъртият въпрос също е без връзка с изводите на въззивния съд, че резултатът от тази преценка безпротиворечиво сочи на безуспешно обратно доказване по приложените презумпции на чл. 69 и чл. 70, ал. 2 ЗС, което касаторът и необжалвалия ищец според правилата на доказателствената тежест са били длъжни, но не са провели.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят извършените от ответниците по касация разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1858/ 10.11.2015 г. по гр. д. № 1803/ 2015 г. на Варненски окръжен съд
ОСЪЖДА А. А. Н. ЕГН [ЕГН] да заплати на О. И. С. и на П. Н. С. ЕГН [ЕГН] суми от по 1 000 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.