4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 25.05.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1756 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Бургаски апелативен съд, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№273/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, че [община] не е собственик на възстановените й с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. недвижими имоти – имот №67800.46.37 по КК на [населено място] с площ от 556.154дка и имот №67800.46.40 по КК на [населено място] с площ от 508.472дка.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса как следва да бъде зачитана материалната доказателствена сила на представени писмени документи за доказване правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично изброени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производството по реда на чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ и има ли значение моментът, в който тези документи са били съставени; че съдът се е произнесъл по въпроса за доказване правото на собственост върху гори с оглед изрично предвидените доказателствени средства в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, разрешаван противоречиво от съдилищата; че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за възможността в последващ исков процес да бъде упражнен косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол в административно производство. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.180, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса не противоречи ли на Конституцията на Република България, която прогласява правото на частна и на общинска собственост /чл.140/, както и нейната неприкосновеност, невъзможността да бъдат възстановявани на общините по реда на ЗВСГЗГФ гори, след като не са били отнети по силата на някой от изрично изброените в чл.2 ЗВСЗГФ закони, а са били отнети с приемането на Конституцията на Република България от 1947г.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК Българската държава в качеството си на ответник по подадената касационна жалба, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е предявила срещу [община] иск за признаване за установено, че общината не е собственик на възстановените й с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. недвижими имоти /имот №67800.46.37 и имот №67800.46.40 по КК на [населено място].
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен. Прието е, че допустимостта на предявения установителен иск е свързана с наличието на правен интерес за държавата при наличие на позитивно решение на ПК /сега ОСЗ/ и оспорване правото на собственост на [община], като в подобна хипотеза държавата не е обвързана от постановения административен акт за възстановяване на собствеността и че върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК. За неоснователен е приет доводът за недопустимост на косвения съдебен контрол по съображения, че държавата не е страна в административното производство пред ПК /ОСЗ/, страни по което са заявителят и съответният административен орган. Прието е, че органът на земеделска реституция не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата, а последната като самостоятелен правен субект и като носител на граждански права и задължения се представлява от министъра на финансите, а ако споровете по дела се отнасят до недвижими имоти-от министъра на регионалното развитие и благоустройството, а по дела, отнасящи се до земи от държавния поземлен фонд и държавния горски фонд – от министъра на земеделието и храните. Посочено е, че в производството по ЗВСГЗГФ държавата не е разполагала с право на жалба срещу постановеното позитивно решение.
Прието е, че възстановяването на собствеността върху процесните гори е станало с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С., а не със съдебно решение, поради което е допустимо в исковото производство по реда на чл.17, ал.2 ГПК да бъде осъществен косвен съдебен контрол върху административния акт.
Прието е, че твърдението на държавата, че не са били налице условията за реституция, не е оборено в производството, тъй като общината не е представила доказателства за основанието, на което е извършено отнемането на процесните гори, нито при заявяването им за възстановяване е доказала, че е безспорен собственик на същите. Посочено е, че при подаване на заявлението за възстановяване на собствеността [община] е представила нотариален акт №28 от 1926г., който обаче според въззивния съд не установява по безспорен начин правото на собственост на общината към момента на отчуждаването, тъй като самият акт е констативен. Посочено е, че от представените по делото доказателства /Горски справочници от 1938г., 1939г., 1940г., вътрешноведомствена кореспонденция на Държавно лесничейство-Б. – писма, заповеди от 1941-1942г./, се установява, че преди национализацията гората „А.“ е била държавна собственост.
Прието е, че отразените данни в емлячния регистър също не сочат на притежание на правото от Общината, тъй като съгласно действащия тогава Закон за поземлен данък и наредба към него в емлячния регистър се записвали имоти, за които се е дължал данък, като собствените на общината имоти са били освободени от данък, но с такъв данък са били облагани „балталъците“, т.е. с емлячния регистър се установяват финансовоправни отношения между платеца и държавата, но не и имуществени отношения, свързани със собствеността.
Прието е, че не е установено процесните гори да представляват частна общинска собственост на съответните кметства, а напротив, установено е, че представляват „балталъци“ по смисъла на Закона за горите от 1904г./отм./, този от 1922г./отм./ и от 1925г./отм./, които са държавна собственост и върху които на общината е предоставено само право на ползване. Посочено е, че правният статут на балталъците според последователно действалите закони за горите е бил на вещи, извадени от гражданския оборот, поради което и в съдебната практика се приема, че не могат да бъдат придобивани по давност, че са имали конкретно предназначение-да се ползват от населението на съответната община, който статут ги отличава от горите-частна общинска собственост. Прието е, че във всички закони, които уреждат правния статут на горите от двата вида, правомощията на общините се разграничават, като същинското право на собственост е това на частна общинска собственост, докато спрямо балталъците е налице ограничено право на ползване. Прието е, че посочените в решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. гори не са частна общинска собственост, а гори от т.нар. „балталъци“, за които законодателят не е предвидил възможност за възстановяване правото на ползване върху тях, а е посочено, че учредените до 09.04.1946г. права от посочения вид се прекратяват съгласно §6 ДР ППЗВСГЗГФ.
Така изложените от въззивния съд съображения обосновават извод, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса как следва да бъде зачитана материалната доказателствена сила на представени писмени доказателства за доказване правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично посочени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производство по чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ и в исково производство, както и за значението на момента, в който са били съставени тези документи.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед особеностите на настоящия случай, а именно, тъй като материалната доказателствена сила на представените доказателства се преценява по реда на косвения съдебен контрол на административен акт, с който е възстановена собствеността по реда на ЗВСГЗГФ.
Останалите поставени въпроси припокриват доводите, наведени в касационната жалба, свързани са с оплакванията за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждането на спора от въззивния съд и по тях съдът ще се произнесе по съществото на спора.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№273/2015г. по описа на Бургаския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [община] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 222.95лв. /двеста двадесет и два леда и 95ст./ и да представи доказателства, че държавната такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: