4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 717
гр. София, 28.10.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1961/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С., чрез адв. Г. срещу решение № 2982/17.12.2018 г. по гр. д. № 1204/2018 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът – Прокуратура на Република България не е подал отговор по чл.287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Неин предмет е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 91/05.01.2018 г. по гр. д. № 14390/2016 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-3 състав за отхвърляне на предявеният от касатора против Прокуратура на РБ иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение от прекратено наказателно производство, за разликата над сумата от 3 000 лв. до предявените 30 000 лв.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 219, ал. 4, във вр. с ал. 3, във вр. с ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по което е образувано НОХД № 2501/2012 г. на СГС, върнато на прокуратурата и прекратено с прокурорско постановление. Мотивирани са съображения, че от самия факт на воденото наказателно производство, което в последствие е прекратено, емоционалното състояние на ищеца, който не е имал досег с правосъдието, като човек с чисто съдебно минало, е засегнато, защото е свързано с притесненията, че ще бъде несправедливо осъден – изпитвал е присъщите на човек, подложен на наказателна репресия безпокойство и страх, че ще бъде осъден. Според въззивната инстанция наред с преживените негативни емоции по време на наказателното производство ищецът е търпял и нематериални вреди от накърненото му добро име и нарушените приятелски връзки. Прието, че не са установени твърдените в резултат на незаконното обвинение вреди от влошаване на здравословното състояние на ищеца и в частност на диагностицираното от преди негово заболяване „диабет“, нито пък невъзможността той да се реализира в професионален план и в политическия живот на страната. Отчетена е продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство и по специално периодът от време, през което спрямо него реално са били предприети действия по наказателно преследване – около 1 година и 7 месеца (считано от 04.04.2011 г.), тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението (тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК), както и взетата спрямо обвиняемия най – лека мярка за неотклонение, „подписка“. Инстанцията по същество е взела предвид, че в случая отсъстват данни за настъпването на специфични и трайни последици от конкретното повдигнато обвинение (при констатация за множество наказателни производства, водени срещу ищеца за безстопанственост в особено големи размери, по които обвиненията също имат характер на незаконни актове), както и че наказателното производство е прекратено без реално да са извършвани процесуални действия с участието на ищеца в съдебната фаза на процеса. Обоснован е извод за недоказаност на твърденията за медийното разгласяване на обвинението – конкретно в коя медия и по какъв начин е извършено отразяването, което да формира извод за по-голям интензитет на търпените вреди с последица определяне на по – висок размер на обезвредата. Установена е липсата и на ангажирани надлежни доказателства в подкрепа на твърдението на увредения, че в резултат на конкретното незаконно обвинение е отнето издаденото му разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие, т.е. че поради това обвинение той не е могъл да упражнява право на ловуване, както и че затова се е разпоредил с ловното си оръжие. При съобразяване на данните за комплекса от обективно съществуващи обстоятелства, релевантни към засегнатите нематериални блага и с оглед намерената тяхна пряка непосредствена връзка с незаконното обвинение, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 3 000 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правен въпрос, който счита да е обусляващ решаващите изводи на въззивния съд по делото и за който поддържа противоречие на даденото разрешение с практиката на ВКС. Макар и не е изрично формулиран, съдържанието му се извежда от там изложените доводи и касае критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР № 3 от 22.04.2005 г. по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 300 от 22.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 527/2015 г., IV г. о., Решение № 476 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3281/2015 г., IV г. о. и Решение № 35 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5215/2015 г., III г. о.
Поставеният материалноправен въпрос е релевантен, защото е изведен от решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и обуславя неговото произнасяне по спорния предмет. Той удовлетворява общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за селекция на касационната жалба, но не и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото по него разрешение от въззивния съд не е в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, вкл. и задължителната за съобразяване такава. Трайно и еднопосочно в тази практика е разяснявано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят, са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на неблагоприятното засягане с факта на образуваното и водено наказателно производство; наложените спрямо лицето мерки за процесуална принуда и техния вид и интензитет; последиците от незаконното обвинение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания; отражение на незаконното обвинение при умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, върху възможностите му за професионални изяви, върху изградения авторитет и създаденото име на експерт. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите нематериални блага са имали за своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Въвеждането на единни и отнапред установени критерии, по които формално и типизирано да се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди в различните проявни форми на непозволено увреждане не е възможно. От решаващо значение в тези случаи е и съобразяването на създадената съдебна практика в сходни хипотези, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а в процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Мотивирано са обсъдени и анализирани кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от конкретното незаконно обвинение и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, както и по отношение на кои вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. В този смисъл, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (както посочената от касатора – т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, така и ППВС 4/1968 г.), както и на казуалната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и тези, на които страната се позовава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В обобщение, в случая не е обосновано приложно поле на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за достъп до касация на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2982/17.12.2018 г. по гр. д. № 1204/2018 г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.