3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 874
гр. София, 13.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2782/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 292/01.02.2018 г. по гр. д. № 3977/2017 г. на Апелативен съд – София в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 3999/06.06.2017 г. по гр. д. №1378/2016 г. на Софийски градски съд за осъждането на Прокуратура на РБ да заплати, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (Закон за отговорността на държавата и общините за вреди), на ищеца Н. Б. В. сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2016 г. – датата на исковата молба до изплащането й, както и да заплати, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 1 398. 14 лв. – обезщетение за забава в плащането на главницата от 15 000 лв., за времето от 06.03.2015 г. до 03.02.2016 г.
Ответникът Н. Б. В. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, предл. 1 и 2, във вр. с ал. 1 от НК, вр. с чл. 214 и чл. 195 от НК, за което е изготвен и внесен в съда обвинителен акт, а по отношение на обвиняемия е взета най – тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража“, като воденото наказателно производство е било прекратено. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство (почти изцяло в досъдебната му фаза), за периода от 18.11.2010 г. до 05.03.2015 г. – 4 години и 4 месеца, както и времето на престоя му в следствения арест при изтърпяване на посочената мярка за неотклонение– от 19.11.2018 г. до 14.09.2011 г., или повече от 11 месеца. Съобразени са данните за настъпилите изменения в социалното общуване на ищеца (избухвал в общуването с хората, станал сприхав и неразговорлив, с близките си говорил с нервност) и в неговото психично състояние (станал угрижен, депресиран, потиснат, по – затворен и вглъбен), като е прието, че те са необходима и закономерна последица от предявеното незаконно обвинение за „тежко“ престъпление, за което лицето е било привлечено да отговаря. Въззивният съд е преценил и дългият период – повече от 11 месеца, в който ищецът е търпял ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно придвижване, в резултат на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“, като в съвкупност този факт е приет от решаващия състав за обективно унизителен и обусловил накърняване на неговата чест – т. е. засегнато нематериално благо, което подлежи на обезвреда. Отразяването пък в местен вестник на факта на воденото наказателно производство е установено като засилващо интензитета на вредоносните последици за незаконно обвиненото лице, доколкото неговото добро име, авторитет и достойнство са злепоставени пред неограничен кръг граждани. Като е възприел горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, съчетано със задържане под стража, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 15 000 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът повдига два правни въпроса, които поддържа да се обусляващи изводите на въззивния съд в обжалваната част от решението и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, както и на задължителната такава.
Поставеният първи въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на преценката на всички обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД се свързва с твърденията, че част от претендираните от ищеца вреди от нематериален характер не били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, както и че липсвали мотиви във въззивното решение за наличието на връзка между тях. Касаторът поддържа, че даденото в случая разрешение по въпроса от въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС, обективирана в т. 2 от ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и чл. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Горните доводи са необосновани и по същество представляват несъгласие с правните изводи на решаващия състав, респ. сочат на допуснато от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание по чл. 281, т.3 от ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 от ГПК. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС намира, че с цитираният въпрос страната не обосновава предпоставки за допускане на касационен контрол.
Вторият повдигнат въпрос се отнася до приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 от ЗОДОВ.
Цитираният въпрос е по обосноваността на приетите във въззивното решение изводи, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дали съдът е спазил чл. 52 от ЗЗД е въпрос, който засяга правилността на решението. Затова с поставянето му не се въвежда правен въпрос.
В заключение следва да се посочи, че изложението не съдържа общи основания за допускане на касационно обжалване, което има за правна последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. ВКС не е длъжен и не може да извежда правните въпроси служебно, а липсата им, каквато се констатира в настоящия случай обуславя недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – т.е. заявеното противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с приложената съдебна практика на ВКС, а именно: Решение № 236/19.10.2016 г. по гр. д. №1543/2016 г., ІV г. о., ГК; Решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., ІV г.о., ГК и Решение № 333/31.10.2014 г. по гр. д. № 445/2014 г., ІV г.о., ГК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 292/01.02.2018 г. по гр. д. № 3977/2017 г. на Апелативен съд – София в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.