5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№14
гр. София, 11.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на девети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 4793/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Г. С., гражданин на О. к., [дата на раждане] , чрез пълномощник адв. Н. Б. срещу определение № 3234 от 23.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3983/2018 г. на Апелативен съд – С., ГО, І състав, с което е оставена без уважение частната му жалба и е потвърдено определението от 26.06.2018 г. по гр. д. № 181/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, І – 2 състав за прекратяване на производството по делото в ЧАСТТА по искът на касатора с правно основание чл.403, ал. 1 от ГПК за обезщетяване на понесени имуществени вреди под формата на платено адвокатско възнаграждение за защита на неговите интереси като ответник в обезпечително производство, в хипотезата на непредявен обезпечен бъдещ иск в дадения на ищеца срок.
Ответникът „Л Капитал Лимитид“, дружество регистрирано на остров М., със седалище и адрес на управление остров Ман, Дъглас, ул. „Виктория“ № 41-43, К. В. Х., чрез адв. Д. Т., е подало писмен отговор на частната касационна жалба, в който е изложило съображения за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.275, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат Апелативен съд – С. е формирал решаващ правен извод, че искът, по отношение на който е прекратено производството по делото – за обезщетение на понесени имуществени вреди като разноски за адвокатско възнаграждение, сторени от ответник в обезпечително производство – по чл. 403, ал. 1 от ГПК, е недопустим. Установил е, че претендираните имуществени вреди с посочения характер не съставляват такива, причинени вследствие на обезпечението по смисъла на цитираната разпоредба и не могат да бъдат търсени в самостоятелен исков процес. Приел е, че правото на понеслата разноски страна в обезпечителното производство, изходът по което е за нея благоприятен, може да се упражни в рамките на висящия процес, в който те са направени. Ето защо, дори това производство да е приключено с влязъл в сила акт и да са изчерпани възможностите за търсене на разноските – които по някакви причина не са присъдени на правоимащия и спорът по този въпрос е разрешен с окончателен съдебен акт, не съществува правна възможност същите тези разноски да бъдат търсени в отделно гражданско производство, вкл. чрез специалния иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК. Според въззивният съд такава възможност е преклудирана с приключване на процеса, в който съдебните разноски са направени. Посочено е също, че извън хипотезите на чл. 403, ал. 1 от ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение за вреди само при злоупотреба с права от страна на молителя в обезпечителното производство, каквато не се твърди по делото.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи да са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
По заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се изтъкне, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е поставен правен въпрос, който да притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд служебно, а липсата на формулирани в изложението въпроси, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол.
Посоченото от касатора в цитираното изложение, че „в случая Апелативен съд – С. е приел, че адвокатските хонорари следвало да се претендират в самото обезпечително производство, което било в противоречие с постановките на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, с които е възприета неприложимостта на чл. 81 от ГПК в обезпечителното производство“ е по същество несъгласие с правните изводи на въззивния съд и е относимо към правилността на обжалваното определение – т. е. по чл. 281, т. 3 от ГПК. Този довод обаче е неотносим във фазата по допускане на касационното обжалване.
Аналогични са съображенията и за поддържаното противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 54 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5091/2015 г., IV г. о. досежно изложеното от въззивния съд, че „по реда на чл. 403 от ГПК не могат да се претендира обезщетение за имуществени вреди от понесени разходи от ответника в едно гражданско дело, дори и когато се касае за злоупотреба с право“. Тук следва да се изтъкне и че такъв решаващ мотив въззивният съд не е формирал. Той е приел, че извън хипотезата на чл. 403, ал. 1 от ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение за вреди само при злоупотреба с права от страна на молителя в обезпечителното производство, а такава не се е твърдяла в исковата молба.
Не се откриват и предпоставки за приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по повдигнатите правни въпроси, формулирани както следва:
-„При липса на исково производство, започнало по повод на бъдещ иск, допуснат за обезпечаване по реда на чл. 390 от ГПК (поради пасивност от страна на молителя) и предвид неприложимостта на чл. 81 от ГПК в самото обезпечително производство, в кое самостоятелно исково производство следва да бъдат претендирани имуществени вреди, представляващи заплатени адвокатски хонорари?“;
– „Представляват ли злоупотреба с право и нарушаване на принципа за добросъвестността – чл. 3 от ГПК, действията от страна на обезпечения молител по чл. 390 от ГПК, свързани с представяне на документ, удостоверяващ предявяване на обезпечения бъдещ иск, при положение, че същият е заведен преди датата на образуване на производството по чл. 390 от ГПК, предвид и разпоредбата на чл. 57, ал.2 от Конституцията на РБ?“
– „Представлява ли искът по чл. 403, ал. 1 от ГПК самостоятелно производство по смисъла на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК и на Решение № 54 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5091/2015 г., IV г. о., в което могат да бъдат претендирани вреди, представляващи заплатени адвокатски хонорари във връзка с обезпечително производство, включително в хипотезата на злоупотреба с право от страна на молителя и/или предвид липсата на развило се исково производство?“
Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая касаторът не обосновава с какво разглеждането на конкретните правни въпроси ще допринесе за точното приложение на закона (както се поддържа в изложението), а и по приложението на чл. 403, ал. 1 от ГПК има трайно установена и еднопосочна съдебна практика, според която съдебните разноски, сторени в обезпечителното производство, вкл. за хонорар за един адвокат, не съставляват вреди от обезпечението по смисъла на цитираната разпоредба и не могат да бъдат претендирани с иска по чл. 403, ал. 1 от ГПК, а следва да бъдат реализирани в рамките на висящия процес (обезпечителен или исков), в който те са направени по реда и при условията на чл. 78 от ГПК. Когато поради бездействието на страната или по друга причина сторените съдебни разноски в обезпечителното производство не са присъдени на правоимащия и спорът по този въпрос е разрешен с окончателен съдебен акт, не съществува правна възможност същите тези разноски да бъдат търсени в отделно гражданско производство, вкл. чрез специалния иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК. Такава възможност е преклудирана с приключване на процеса, в който съдебните разноски са направени. Извън хипотезите на чл. 403, ал. 1 от ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение за вреди само при злоупотреба с права от страна на молителя в обезпечителното производство, при изложени фактически твърдения за такава. Отсъства злоупотреба с права при добросъвестно упражняване на процесуални права, когато страната подава молба с правно основание чл. 390 от ГПК със съзнанието, че защитава свое съществуващо субективно право, като е без значение дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност на твърдяното субективно право, евентуално дали нейната грешка или преценка досежно правото е извинителна или неизвинителна – така Решение № 54 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5091/2015 г., IV г. о., ГК и Решение № 59 от 4.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2817/2016 г., III г. о., ГК, правните разрешения на които са изцяло съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение.
В конкретния случай не е имало пречка ищецът да претендира тези разноски своевременно пред ВКС по ч. т. д. № 1236/2016 г., образувано по частна жалба на молителя срещу определението на апелативния съд за отмяна на допуснатото обезпечение, на основание чл. 390, ал. 3 от ГПК. А той е бил наясно, че исков процес по обезпечения бъдещ иск не е образуван след датата на произнасянето по чл. 390 от ГПК от апелативния съд с допускане на обезпечението, поради което ще бъде лишен от възможността там да поиска присъждане на сторените от него като ответник разноски в обезпечителното производство. Извън конкретното производство, в което са направени и по реда, установен в процесуалния закон, разноските не могат да се търсят и присъждат.
Относно поддържаната „очевидна неправилност“ на възизвното определение – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК следва да се изтъкне следното.
Касаторът обосновава приложението му с противоречие на въззивното определение с основните принципи на обезвреда по чл. 45 от ЗЗД и на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, поради което поддържа да му е отречен пътят на защита на вземането му за сторени разноски като ответник в обезпечително производство.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите на въззивното определение и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Доводите за невъзможност за реализиране на претенцията за разноски, под формата на адвокатски хонорар, при сочените обстоятелства (приключило обезпечително производство, вкл. с отмяна на допуснатото обезпечение, без да се развива исков процес по обезпечения бъдещ иск) съставляват по същество несъгласие с изводите на въззивния съд, което е относимо към правилността на съдебния акт, но не и към стадия по селектиране на касационната жалба.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3234/23.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3983/2018 г. на Апелативен съд – София, ГО, І състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.