4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2577/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. И., чрез адв. Б. срещу решение № 66/04.04.2019 г. по гр. д. № 389/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 84/05.06.2018 г. по гр. д. № 9/2018 г. на Окръжен съд – Габрово в частта за отхвърляне на предявеният от касатора против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата от 4 300 лв. до претендирания размер от 46 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 152, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 173/2017 г. на Районен съд-Севлиево, ведно със законната лихва считано от 26.10.2017 г. до окончателното изплащане.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 2, т. 1, във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 и 2 НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда, съчетано със „задържане под стража“. При определяне размерът на обезщетението за търпени неимуществени вреди по правилото на чл. 52 ЗЗД е съобразено обстоятелството, че престъплението, за което е повдигнато обвинението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – тъй като за него се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години; че наказателното производство във всичките му фази е протекло в срок от единадесет месеца, който е прието да не е продължителен, доколкото в този период делото е разгледано в досъдебната фаза и съдебна фаза на две инстанции; че по отношение на ищеца е била взета най-тежката мярка за неотклонение, като задържането е продължило 6 месеца и 16 дни. Апелативният съд е отчел също, че още на първа инстанция е постановена оправдателна присъда по отношение на ищеца и е била изменена мярката за неотклонение „задържане под стража“ в „подписка“ още в съдебната зала (на 16.06.2017 г.) и ищецът е бил освободен, че в първата съдебна инстанция делото е разгледано в две съдебни заседания, а във втората – в едно съдебно заседание; че по време на висящото наказателно производство, за вредите от които ищецът иска да бъде обезщетен, по отношение на него е проведено и друго наказателно производство, което е завършило с постановяване на влязла в сила осъдителна присъда за две умишлени престъпления по транспорта (по чл. 343б, ал.1 и чл. 343в, ал. 2 НК), за които му е наложено наказание лишаване от свобода от девет месеца, чието изтърпяване е отложено с тригодишен изпитателен срок. Установено е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и задържането, които са се отразили неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално състояние, при което той е бил притеснен, отчаян, чувствал се безпомощен, не можел да спи, страхувал се за крайния резултат от воденото наказателно производство – станал затворен, чувствал се унижен и обиден, ограничена е била личната свобода на ищеца и правото му на свободно придвижване за периода на задържането (шест месеца и 16 дни), както и че по време на задържането му е настъпило обостряне на съществувалото преди наказателния процес негово кожно заболяване. Изложени са съображения по направените оплаквания в жалбата срещу частта от решението на първостепенния съд досежно произнасянето по иска за обезщетяване на неимуществени вреди като е прието, че те са неоснователни. Прието е, че първата инстанция е обсъдила в решението си всички събрани по делото доказателства, вкл. и гласните такива и от тях е установено, че ищецът е станал затворен и е избягвал да излиза в селото, в което живеел, защото се страхувал, че хората ще говорят за него. Според въззивния съд данни от депозираните показания на свидетели в смисъл, че всички в селото странели от ищеца и го избягвали, не са събрани, противно на поддържаното в жалбата. При съвкупната преценка на събрания доказателствен материал е прието, че справедливият паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди възлиза на 4 300 лв. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за тях.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът заявява основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Излага твърдение, че в нарушение на критериите за понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ГПК при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдилищата и в частност въззивният съд не са отчели в достатъчна степен тежестта на деянието, за което ищецът е бил привлечен да отговаря – а именно тежко такова, както и факта, че през преобладаващата част от времетраенето на наказателното производство той е бил задържан под стража.
Според страната по въпроса за определянето на размера на обезщетението по справедливост въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 261/27.09.2013 г. по гр. д. № 2300/2013 г., Решение №150/26.06.2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 3/13.02.2012г. по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил в решението си релевантни по делото факти и доказателства, както и доводи на страната (относими към предмета на делото), извратил е данни по делото, с което се осъществява противоречие с Определение № 1248/2009 г. по гр. д. № 1415/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните въпроси, които обобщени и конкретизирани от касационния съд, съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, са следните:
1. „Неправилно ли е съдебното решение, ако е постановено от съдебен състав при наличие на основания за отвод?“;
2. „Необсъждането на доводи на страната, направени в писмената защита пред първата инстанция обуславя ли неправилност на крайния съдебен акт по съществото на спора като необоснован?“;
3. „Следва ли да участва в съдебния състав при разглеждане на дело с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдия, който е участвал в съдебния състав, произнесъл се по законосъобразността на взета в хода на наказателното производство мярка за неотклонение „задържане под стража“, след като претендираните за обезщетяване вреди се основават и на така взетата мярка за процесуална принуда?“;
4. „При инициирана проверка по реда на ЗСВ срещу съдията, разглеждащ делото с предмет иска по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, следва ли той да се отведе и в случай, че не приеме отвода това обстоятелство опорочава ли поставеният от този съдия съдебен акт по същество на спора, респ. какви са правомощията на въззивния съд в този случай?“;
5. „Прокуратурата на РБ следва ли да се разглежда като един правен субект – с всички нейни подструктури и счита ли се надлежно уведомена тя като страна в процеса, чрез уведомяване, извършено до някоя нейна структура – районна, окръжна, апелативна, военна, военно-апелативна, специализирана прокуратура?“;
6. „ Определянето на обезщетението за неимуществените вреди може ли да се извърши въз основа на константен критерий, като например за един ден неправомерно лишаване от свобода се дължат по около 50 евро на ден? Всякога ли фактът на задържането под стража има определена относителна тежест и конкретно парично измерение или следва да се приложи диференциран подход съобразно личността на пострадалия и да обуслови различен размер на обезщетението, което не води ли до дискриминация по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация?“
Страната поддържа, че по горните въпроси няма съдебна практика, а същите се явяват от значение за развитието на правото, което налага допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Всичките поставени въпроси касаят правилността на решението и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане на касационното обжалване не са идентични с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разгледат сочените допълнителни основания за това – вж. постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Както определянето на размера на обезщетението по справедливост, съгласно принципа на чл. 52 ЗЗД, така и заявената необоснованост на обжалваното решение, а и допуснатото, според страната, нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, довело и до поддържаната необоснованост в изводите за дължимия размер на обезвредата за неимуществените вреди, са въпроси, който изцяло засягат правилността на решението. Такива са несъмнено и останалите питания, а именно : 1/ наличието на основания за отвод на съдията от законен съдебен състав, поради опасение за неговата предубеденост, опорочават ли постановеното от него решение като неправилно, 2/ надлежно ли е уведомяването на ПРБ при връчване на призовки и съобщения чрез нейните структури по места и 3/ винаги ли е необходимо да се приложи единен „унифициран“ подход за определяне на обезвредата за засегнатото нематериално благо при неправомерно лишаване от свобода в резултат на взета мярка „задържане под стража“ или следва да се подходи диференцирано съобразно особеностите на случая. Ето защо, повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правни и не формират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, настоящият състав на ВКС намира, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66/04.04.2019 г. по гр. д. № 389/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.