4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 20.02.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3143/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Варна срещу решение № 59/17.05.2019 г. по гр. д. № 163/2019 г. на Апелативен съд – Варна.
Ответникът Я. И. Б., чрез адв. Г. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Апелативен съд – В. е потвърдил решение № 2222/20.12.2018 г. по гр. д. № 208/2018 г. на Окръжен съд – Варна в частта му, с която е уважен предявеният от Я. И. Б. против Прокуратура на РБ (ПРБ) иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е осъдена ПРБ да заплати на ищеца сумата от 20 000 лв., явяващи се обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 1 и т. 9, във вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което последният е оправдан с влязла в сила на 23.01.2013 г. присъда по НОХД № 1087/2008 г. на Окръжен съд – Варна, съчетано със „задържане под стража“ за времето от 20.11.2004 г. до 04.04.2006 г. във връзка с така воденото наказателно производство.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 1 и т. 9, във вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК, приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 23.01.2013 г. Установено е, че в значителен период от време, от 20.11.2004 г. до 04.04.2006 г., ищецът е търпял най – тежката мярка за процесуална принуда – „задържане под стража“ във връзка с воденото срещу него наказателно производство за гореописаното престъпно деяние. Задържан е на 20.11.2004 г. (по сл. дело № 1166/2004 г. по описа на Окръжна следствена служба – В.) и тази мярка за неотклонение е била наложена до 04.04.2006 г., когато е приведена в изпълнение влязлата в сила присъда по друго водено срещу лицето наказателно производство, последвано от изтърпяването и на други ефективни присъди. Установено е, че продължителността на наказателното производство по воденото срещу ищеца незаконно обвинение, включително в съдебната му фаза и преминало през трикратна касационна проверка, е общо 8 години, 2 месеца и 3 дни (от 20.11.2004 г. до 23.01.2013 г., когато е постановено решение № 540 по касационно наказателно дело № 1853/2012 г. на ВКС). Отчетени са и търпените в пределите на този дълъг период от време наказания, наложени на ищеца по влезли в сила присъди по други дела. В тази връзка инстанцията по същество е съобразила обремененото съдебно минало на пострадалия – мотивирала е съображения, че предишните му осъждания несъмнено следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението, защото неблагоприятните преживявания, които обичайно се свързват с предприемането на мерки за процесуална принуда в случая – с оглед личността на ищеца, не са с този интензитет, както при лице, който за първи път попада под ударите на правосъдието. Развити са доводи, че тежестта на обвинението, по което ищецът е бил оправдан определя деянието, за което е привлечен да отговаря, като едно от най-тежките престъпления по НК, докато предходните присъди са били за по-леки престъпления. Прието е, че това обстоятелство е обусловило у ищеца оправдано безпокойство от евентуалното наказание, което го грози в случай, че бъде осъден. Като релевантно за определяне размера на обезщетението за търпени неимуществени вреди в случая е изтъкнато и обстоятелството, че при упражнен инстанционен контрол неколкократно се е достигало до отмяна на оправдателната първоинстанционна присъда по обвинението по чл. 116 НК, като в два от случаите това е сторено след осъществена касационна проверка, при която решението на въззивния съд е отменяно, а делото – връщано на същия съд за ново разглеждане. Втората инстанция е намерила, че този факт е определящ за засилване на чувството на безпокойство у ищеца и е довел до изпадането му в отчаяние до степен на два пъти да посегне на живота си. Прието е, че психическото му състояние и понастоящем продължава да е повлияно от негативните преживявания, свързани с незаконно поддържаното обвинение, с позоваване на заключението на изслушаната по делото съдебно-психиатрична експертиза. При съвкупната преценка на събрания доказателствен материал въззивният съд е приел, че справедливият паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв., с което е достигнал до същия извод за размера на обезвредата, до който е достигнал и първостепенния съд. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за засегнатите нематериални блага.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационно обжалване тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Съобразно правомощията на касационния съд да уточни и конкретизира поставения правен въпрос – предвид дадените указания по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, въпросите са следните.
1. „Как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“;
2. „Как следва да се преценява с оглед на обезщетението за неимуществени вреди обремененото съдебно минало на пострадалия и обстоятелството, че паралелно с производството, по което е водено незаконното обвинение, той търпи наказание „лишаване от свобода“ по други наказателни производства, приключили с влезли в сила осъдителни присъди спрямо него?“;
Страната поддържа също, че въззивният съд не е отчел – според заключението на вещото лице по делото – възможността неблагоприятните последици за ищеца от настъпилата депресивна реакция в резултат на незаконното обвинение да бъдат заличени в кратък период от време, което е от значение за размера на обезвредата.
Твърди се, че горните въпроси са разрешени в отклонение със задължителната практика на ВС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г.
Като основание за достъп до касация се посочва и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а така също и съставът по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Всичките повдигнати въпроси съставляват по съществото си доводи относно правилността на решението и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Според там даденото обвързващо тълкуване не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непоставянето на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК – т. е. на общо основание, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Определянето пък на размера на обезщетението по справедливост касае спазването на принципа по чл. 52 ЗЗД и се явява въпрос, който засяга правилността на решението.
В обобщение, по поставените въпроси касационен контрол не следва да се допуска.
Вън от изложеното, отсъстват предпоставки за селекция на касационната жалба и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната единствено сочи този фактически състав, но нито поставя правен въпрос по него, нито пък обосновава допълнително основание с аргументирано изложение на релевантните от състава обстоятелства – т. е. няма позоваване на съдебна практика, с твърдение, че е формирана при неточно приложение на закона, респ. позоваване на съдебна практика с довод, че не е актуална, поради промяна на закона или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез посочване на конкретни норми, които според страната са непълни, неясни или противоречиви. В този смисъл са разясненията в т. 4 от цитираното по-горе ТР, което жалбоподателят не е съобразил при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Касационен контрол не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът се домогва да обоснове приложно поле на очертания фактически състав с твърдението, че при определяне на обезщетението на неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителната практика – в частност ППВС № 4/1968 г., както и че не е обсъдил в решението си всички оплаквания във въззивната жалба на ПРБ. С оглед обаче на очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото жалбоподателя дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 500 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане има характера на разписка – в този смисъл са постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59/17.05.2019 г. по гр. д. № 163/2019 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България – гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати на Я. И. Б. от [населено място] сумата от 500 (петстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.