О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
гр. София, 16.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 1811/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адвокат П. С. В. против определение № 96 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 489/2019 г. на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане като недопустима жалбата му, подадена срещу решение № 1416 на Висшия адвокатски съвет (ВАдС), взето с протокол № 34 на заседанието от 30.11.2018 г. и е прекратено производството по делото пред касационния съд.
Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно, и иска отмяната му. Направено е и искане за спиране на производството по частната жалба, обосновано с друго искане до настоящия състав за сезиране на КС, на основание чл. 150, ал. 2 КРБ, за обявяване противоконституционност на Закона за адвокатурата (ЗА), за което е изготвено подробно изложение.
Ответникът по частна жалба ВАдС, чрез председателя му е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Изразява становище за неоснователност на частната жалба и за правилност, и законосъобразност на атакуваното определение.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличието на правен интерес за подаване на жалба.
Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения.
За да постанови обжалвания резултат съставът на ВКС е приел, че в закона липсва разпоредба, предвиждаща обща възможност за обжалване на решенията на ВАдС, което следва от характера на адвокатурата като организация. Съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България тя е свободна, независима и самоуправляваща се организация. Посочено е, че затова решенията на ВАдС подлежат на съдебен контрол само в изрично предвидените от закона случаи, което разбиране съответства на трайно установената практика на ВКС. Установено е, че в случая с така обжалваното решение на ВАдС е оставена без разглеждане жалбата на адвокат В. срещу решение на адвокатския съвет на АК – В., с което е отхвърлено искането на трето лице за приемането му като адвокат. Мотивирани са съображения, че като непопадаща в нито една от разписаните от ЗА хипотези, при които е предвиден съдебен контрол от страна на ВКС върху решения на ВАдС, жалбата не може да бъде разгледана по същество.
Настоящият състав на ВКС напълно споделя така изложените съображения за недопустимост на жалбата, с която предходният състав на ВКС е бил сезиран, поради което определението му ще следва да се потвърди.
Върховният касационен съд е компетентен да упражни контрол за законосъобразност на решенията на ВАдС само в предвидените в закона случаи. Законът за адвокатурата урежда изчерпателно хипотезите, в които подлежат на съдебен контрол актовете на ВАдС, както следва: 1/ решението по жалба срещу решение или мълчалив отказ на адвокатски съвет относно приемане на адвокат в адвокатска колегия – чл. 7 ЗА; 2/ решението, с което се отказва на чуждестранен адвокат да представлява гражданин на своята държава пред органите на съдебната власт в Р България – чл. 10, ал. 5 ЗА; 3/ решението, с което се отказва вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати – чл.13, ал. 4 ЗА; 4/решението по жалба срещу отказ на адвокатски съвет да регистрира договор за съдружие на адвокати, чуждестранни адвокати, вписани в Единния регистър на чуждестранните адвокати и адвокатски дружества – чл. 53, ал. 2 ЗА; 5/ решението по жалба срещу отказ на адвокатски съвет за вписване на дружество в регистъра на адвокатската колегия – чл. 61, ал. 4 ЗА. Решенията на ВАдС извън изчерпателно посочените хипотези, не подлежат на обжалване пред съд. Това е така, тъй като съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България, е установено, че адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се, като в съответствие с този принцип е регламентираната в чл. 88, ал. 5 ЗА възможност за обжалване на решенията на адвокатските съвети пред ВАдС, а решенията на последния подлежат на съдебен контрол само в изрично предвидените случаи и са пряко свързани с възможността за упражняване на адвокатска професия. В този смисъл е налице и трайно установена съдебна практика на ВКС (Определение № 250 от 10.01.2017 г. на III г. о. на ВКС по гр. д. № 3301/2016 г.; Определение № 1 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1869/2010 г. на IV г. о. на ВКС; Определение № 366 от 5.11.2014 г. по гр. д. № 4883/2014 г. на IV г. о. на ВКС; Определение № 22 от 27.01.2015 г. по гр. д. № 6379/2014 г. на III г. о. на ВКС, Определение № 236 от 1.11.2016 г. по гр. д. № 2803/2016 г. на III г. о. на ВКС). Разглежданият случай очевидно не попада в ограничението в обхвата на съдебния контрол от страна на ВКС върху решения на ВАдС, поради което жалбата, с която е бил сезиран предходния състав на ВКС, е недопустима.
В обобщение, обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде потвърдено.
Обективираното в частната жалба искане за спиране на производството е неоснователно и следва да се остави без уважение.
С оглед на така формираното искане се налага извод, че жалбоподателят се основава на хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, чийто предпоставки в случая не са налице. За да намери приложение визираното основание за спиране на производството е необходимо да се установи, че Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон (в частност на ЗА, както сочи жалбоподателят). Липсват обаче твърдения и данни по делото да е отправено надлежно искане до КС, с което се атакуват текстове от ЗА или целият закон като противоречащи на основния закон, а още по – малко същото да е допуснато (с определение) за разглеждане по същество, като елемент от фактическия състав на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Ето защо, искането до настоящия състав на ВКС, като решаващ конкретен съдебен спор, да сезира КС (дори и да бъде извършено) няма за последица възникването на юридически факт от състава на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 96 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 489/2019 г. на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат П. С. В. за спиране на производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.