О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
гр. София, 27.02.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3262/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Хемус хотелс холдинг“ АД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Витоша № 45, чрез адв. Б. срещу:
– решение № 632 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд – София и
– решение № 1341 от 05.06.2019 г. по същото гр. дело на апелативния съд.
Ответниците по касационни жалби, чрез общия им пълномощник адв. К. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В него изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и претендират разноски.
Предмет на едната касационна жалба е решение № 632 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 6336 от 12.09.2017 г. по гр. д. № 16971/2015 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-21 състав за уважаване на предявеният от всеки от ищците против касатора – търговско дружество иск по чл. 403 ГПК, с осъждане на последното да им заплати обща сума в размер на 31 393. 93 лв., представляваща обезщетение за вреди, под формата на пропуснати ползи, от невъзможност за ползване на част, с площ от 1 648 кв. м., от недвижим имот пл. № … в кв. … по плана на [населено място], м. „М. л.“, при съседи на имота: [улица], имот с пл. № …, имот с пл. № …, имот с пл. № …, имот с пл. № … и с идентификатор …, с адрес [населено място] район „В.“, [улица], с площ 3 315 кв. м., който е нанесен върху част от …, в кв. 3, м. „М. л. – з.“ по регулационния план на [населено място], за периода 30.10.2010 г. -17.06.2015 г., в резултат от налагане на обезпечителна мярка по гр. д. № 16651/2007 г. на Софийски районен съд (СРС), 51 с-в, изразяваща се в спиране на изпълнението по изпълнително дело № 4378/2003 г. на СИС при СРС, IV отд., 2 уч., предадено на ЧСИ М. Б., рег. № 838 в КЧСИ, с район на действие СГС, образувано като изпълнително дело № 758/2008 г., в частта с която праводателите на ответното дружество са осъдени да премахнат две временни складови сгради – халета с траен градоустройствен статут, със застроена площ от 340 кв. м., както и временна постройка с траен градоустройствен статут – част от западното крило и топла връзка от временна развойно-техническа база, със застроена площ от 400 кв. м., както следва:
– на А. Л. П. сумата от 12 990. 59 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане;
– на О. Л. П. сумата от 12 990. 59 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане;
– на Р. П. П. сумата от 2 165. 10 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане;
– на Е. П. П. сумата от 2165. 10 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане;
– на Р. А. Г. сумата от 1082. 54 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015 г. до окончателното й изплащане.
Предмет на обжалване с първата касационна жалба е цитираното по-горе решение на въззивния съд и в частта на произнасяне по релевираните от ответника – търговско дружество възражения за прихващане, с вземания по чл. 45 ЗЗД в общ размер от 70 000 лв.- обезщетения за вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в самоуправно преустановяване на подаването на ел. енергия и вода до собствени на търговеца сгради, както и на основание чл. 59 ЗЗД с вземане в размер на 700 лв. – за лишаване на ответника от възможността да ползва част от негов недвижим имот, с отхвърлянето им.
Втората касационна жалба е подадена срещу решение №1341 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд – София, постановено в производство по чл. 250 ГПК, с което е отхвърлена молбата на ответника за допълване на основното решение, чрез посочване на банкова сметка на ищците – тъй като се касае за присъдени суми (по осъдителен иск за парично вземане- арг. чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК).
По допустимостта на производството, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.
Касационните жалби на ответното търговско дружество срещу въззивното решение – основно и допълнително, в частта на произнасянето по уважените искове, предявени от Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г. са процесуално недопустими и следва да се оставят без разглеждане, а образуваното по тях производство да се прекрати, поради следните съображения.
Жалбите в посочената им част са подадени срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Техен предмет е въззивно решение № 632 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 6336 от 12.09.2017 г. по гр. д. № 16971/2015 г. на СГС, ГО, І-21 състав за уважаване на предявените от ищците Р. и Е. П., и Р. Г. против касатора – търговско дружество искове по чл. 403 ГПК – за заплащане на обезщетение за вреди като пропуснати ползи от допуснато обезпечение на иск, който е отхвърлен, всеки един в размер от по 4 560 лв., както и въззивно решение № 1341 от 05.06.2019 г. на същия апелативен съд, постановено по искане за допълване на основното решение в посочената му част.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационен контрол. Ето защо, касационната жалба на дружеството срещу въззивното решение в частта на произнасянето по предявените от посочените лица искове с цена до 5 000 лв. всеки, попада в предвиденото от законодателя и цитирано по – горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Затова въззивните решения – както основното, така и това, постановено в производството по чл. 250 ГПК, в посочената им част не подлежат на касационен контрол, което налага подадената срещу всяко от тях касационна жалба да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част – прекратено.
Касационните жалби на ответника срещу въззивните решения (основно и допълнително) в останалата част на произнасянето – т. е. по исковете на А. и О. П., са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. По тях обаче не се откриват основания за достъп до касация.
За да постанови обжалваният правен резултат (в основното решение) въззивният съд е приел, че в исковия период – от 30.10.2010 г. до 17.06.2015 г. ищците са установили владение върху процесната част от недвижим имот (изключая сградите и постройките върху него, и обслужващата сградите площ от земята), съставляващ пл. № … от кв. 1 по плана на м. „М. л.“ – [населено място]. Посочено е, че праводателите на ответното дружество са осъдени в влязло в сила решение да отстранят процесните сгради, но не и да предадат владението на същите на ищците, като с обезпечителна заповед от 07.07.2009 г. е спряно изпълнението по отношение премахването на сградите, с което ищците са били лишени от възможността да ползват пълноценно тази част от имота си (върху която са били разположени сградите, както и обслужващата ги земя). Затова за тях са настъпили вреди под формата на пропуснати ползи. Установено е, че застрояването в процесната част от имот пл. № … е такова – т. е. съществуващите постройки и обслужващия ги терен, че препятства пълноценното ползване от ищците на частта, в която са въведени във владение, респ. се отразява на възможността за извличане на граждански плодове. Според втората инстанция липсват несъмнени данни, че ищците са ползвали някаква част от процесната част от имот пл. № …. Прието е, че вредите за ищците са резултат не само от невъзможността да се ползва имота, но и от невъзможността от ползването му без същият да бъде застроен. Развити са съображения, че наличието на постройки в сградата с поледица по-нисък размер на наемната цена са в причинна връзка именно със спиране на изпълнението, допуснато по искане на ответника (като обезпечение на иска му за собственост, предявен срещу настоящите ищци и основан на изтекла придобивна давност), отнасящо се до премахването на постройките (две халета със застроена площ от 340 кв. м. и временна постройка с топла връзка от временна развойно-техническа база със застроена площ от 400 кв. м.), находящи се в част от имот пл. № …. Според обема на правата на ищците върху процесната част от посочения имот – общо от 29/36 идеални части, са присъдени обезщетения до признатите от съда размери в полза на ищците А. Л. П. и О. Л. П., за вредите от допуснато обезпечение по гр. д. № 16651/2007 г. на СРС, 51 състав, чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 4378/2003 г. на СИС при СРС, І отд., 2 уч. досежно премахването на визираните по-горе постройки. При споделяне на мотивите на първостепенния съд относно неоснователността на релевираното от ответника възражение за прихващане въззивната инстанция е препратила към тях, съобразно правилото на чл. 272 ГПК. Съдът е приел, че липсват ангажирани данни за действия или бездействия на ищците – пряко или чрез трето лице, чрез които те да са препятствали ползването на частта от имота, която е собственост на ответното дружество. В тази връзка не са кредитирани като източник на сведения за релевантните факти – прекъснато електрозахранване и водоподаване, показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото според инстанцията по същество показанията им са общи и лишени от конкретика. Развити са и съображения, че не е установено ищците да са ползвали част от собствен на ответника имот – в частност трафопост и шахта за водоснабдяване.
Относно молбата по чл. 250 ГПК на ответника за допълване на основното решение въззивният съд е приел, че то съдържа произнасяне по целия спорен предмет, а и липсват изложени в обратния смисъл твърдения от молителя. Затова я е оставил без уважение. Намерил е доводите на ответното дружество, че в решението не са посочени банковите сметки на ищците (като основание за исканото допълване) за неоснователни, доколкото те не сочат на такъв пропуск, който може да бъде отстранен по реда на чл. 250 ГПК. Развити са съображения, че законодателното изменение с изискване към ищците по осъдителни искове за парично вземане да посочат в исковата молба банкова сметка, е въведено след предявяване на исковете, предмет на производството. А способ за задължаване на ищците по такива искове да сторят това, още повече при приключило вече производство, не съществува.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу основното въззивно решение касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросите, които се твърди, че са обуславящи изводите на въззивния съд по делото (в основното решение) и по които последният се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, т. е. поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:
1. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство и като не ги е обсъдил в мотивите си – допуснал ли е нарушение на правото на защита на ответника в процеса?“
По този въпрос страната твърди отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 202/21.12.2013 г. на ВКС, І т. о., Решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. и Решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. Изразява становище, че въззивният съд не е изпълнил соченото негово процесуално задължение да обсъди в мотивите си възражението на ответника по чл. 31, ал. 2 ЗС.
2. „Връчването на писмена покана от ищците на ответника (доверителя ми) за заплащане на обезщетение при условията на чл. 31, ал. 2 ЗС представлява ли задължително условие за възникване на задължението за обезщетение и за присъждането му?“;
По въпроса се обосновава противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, обективирана в ТР № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, Решение № 95/16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1913/2014 г., II г. о. и Решение № 112/02.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 211/2013 г., ІІ г.о.
Според страната тя не е получавала покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, за да изпадне в забава и да дължи обезщетение на съсобственик (на ищците), който е лишен от възможността да ползва и той общата вещ.
3. „Налице ли е лично ползване по смисъла на ТР № 7/2012 г. на ВКС от страна на доверителя ми на процесния имот, което е възпрепятствало и ограничавало ищците да ползват своята част от УПИ съобразно правата им?“.
Касаторът счита, че отговорността му следва да бъде изключена, тъй като не е препятствал или ограничавал ищците да ползват имота си, т.е. отсъства лично ползване на общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, с което пък въззивното решение реализира отклонение от постановките на ТР № 7/2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК.
Като основание за достъп до касация се сочи и фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на обжалвания въззивен акт.
Този порок на въззивния съдебен акт се мотивира с доводи за явна необоснованост на фактическите изводи, поради груби нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и нарушения на формалната логика при формиране изводите на съда. Сочи, че ответното дружество не е било отстранявано чрез въвод от имота, за да си възвръща владението по някакъв начин и липсвали доказателства за създаването на пречки от негова страна на ищците да ползват собствения си имот през исковия период. Изтъква се също, че аргументите на въззивния съд за отхвърляне на възражението за прихващане били бланкетно изложени, без да се разглеждат по същество основанията за това. Твърди се, че липсвали мотиви в подкрепа на изводите за неоснователност на това възражение, защото макар и при позоваване на правилото на чл. 272 ГПК изложените в тази връзка съображения от първоинстанционния съд били напълно повърхностни, а изводите – необосновани.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу допълнителното решение се поставят следните въпроси:
1. „След постановяване на решение по дело, по което е уважен предявен осъдителен иск за парично вземане, образувано преди приемането на ал. 4 на чл. 127 ГПК (изм. на ГПК с ДВ бр. 86/2017 г.) и по което ищецът не е посочил банкова сметка или друг начин за плащане, допустимо ли е допълване на решението по реда на чл.250 ГПК с банкова сметка или друг начин на плащане на дължимите суми на ищеца?“.
По въпроса се поддържа отклонение с практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 751/01.10.2018 г. по гр. д. № 2325/2018 г. на ВКС, ІV г.о. – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
2. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за спазване разпоредбата на чл.127, ал. 4 ГПК?“;
3. „Нередовна ли е исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК по осъдителен иск за парично вземане, когато същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК?“;
4. „Ако ищецът по осъдителен иск за парично вземане отказва да изпълни разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК, следва ли съдът да даде указания по смисъла на чл. 129, ал. 2 ГПК и при неизпълнение да разпореди връщане на исковата молба и обезсилване на поставените по делото решения?“;
5. „Следва ли при констатирана нередовност на исковата молба (същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК) след постановяване на решението по делото, съдът да отмени дадения ход по същество и да даде указания на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба?“.
Въпроси №№ 2 до 5 вкл. от изложението към касационната жалба срещу допълнителното въззивно решение се повдигат за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения на страната, че са обуславящи изводите на въззивния съд по делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касаторът подържа и тук наличие на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение. Обоснован е доводът, че като не е съобразил задължителната за него практика на ВКС (без да се посочва в какъв акт е застъпена) – а именно решение, което не отговаря на изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК може да бъде допълнено по реда на чл. 250 ГПК с банкова сметка или друг начин на плащане по искане на ответника и е приел противното, апелативният съд е постановил неправилен съдебен акт.
Касационен контрол на въззивното решение – основно и допълнително, в допустимата част на касационните жалби, не следва да се допуска.
Първият поставен в изложението към касационната жалба срещу основното решение въпрос е релевантен, но той не осъществява соченото допълнително основание за селектирането й. Въззивното решение не е постановено в отклонение с практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага, а напротив – съобразено е с нея. Според тази практика, която кореспондира и със задължителната такава – вж. постановките по т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК при осъществяване на своята решаваща дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е обсъдил оплакванията в жалбата на ответника относно ползването от страните на процесния имот, вкл. след извършения въвод на ищците, периодът на това ползване, обемът на упражнените права върху обектите на ползване, като е определил вида и размера на вредите, които ищците (общо и поотделно) са претърпели в резултат на допуснатото обезпечение в полза на ответника, чрез спиране на изпълнението относно премахването (от негова страна) на постройки в процесната част от имота. В обжалваното решение е изложени съображения и по направеното от защитата на ответника евентуално възражение за прихващане – т.е. в случаите на основателност на претенцията по чл. 403 ГПК. Извършена е преценка на източниците на данни за наличието на такова вземане (по чл. 45 и чл. 59 ЗЗД) в полза на ответното дружество и е мотивиран извод, че не е установено да се е осъществил съответният правопораждащ го юридически факт, поради което то е отречено.
Следва да се изтъкне, че във въззивната жалба на ответното дружество липсва оплакване за неправилност на първоинстанционното решението с позоваване на необходимостта от писмено поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС като условие за изпадане на длъжника (съсобственика) в забава. Поради това втората инстанция не е дължала произнасяне по него, съобразно правомощията си по чл.269 ГПК, а освен това визираната покана е елемент от фактически състав, който е различен от този по чл. 403 ГПК.
Останалите въпроси в изложението към касационната жалба срещу основното въззивно решение нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не са поставени в основата на решаващите изводи на въззивния съд по спорния предмет, а са изводими от становището на страната за неправилност на обжалваното решение и са основани на разбирането й за приложение в случая на правилото на чл. 31, ал. 2 ЗС – че необходимо условие за възникване на отговорността за обезщетение е отправянето на покана до съсобственика, който ползва лично общата вещ и така лишава останалите съсобственици от възможността и те да я ползват. Въпрос, който произтича от становище на страната обаче не е релевантен и не осъществява общо основание. Липсата на последното пък има за последица, само по себе си, недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. За пълнота следва да се посочи и че въпросната покана е относима към описания фактически състав, който, както вече се изтъкна, е различен от този по чл.403 ГПК, каквото именно вземане е предмет на спора.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на основното въззивно решение.
За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът обосновава приложно поле на очертания фактически състав с твърдение за явна необоснованост на фактическите изводи, поради груби нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и нарушения на формалната логика при формиране изводите на съда. В частност сочи, че в противоречие с доказателствата по делото съдът приел, че се създават пречки от страна на ответника на ищците да ползват собствения си имот през исковия период, като съображенията му по възражението за прихващане били бланкетни, а изводите – необосновани, въпреки извършеното позоваване на правилото на чл. 272 ГПК. С оглед обаче на очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение в допустимата част на подадената срещу него жалба.
Първият поставен в изложението към касационната жалба срещу допълнителното решение въпрос е релевантен, защото е обусловил изхода на делото, респ. процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане и решаване на материалноправния спор.
Макар и удовлетворяващ общо основание въпросът не удовлетворява соченото от страната допълнително основание за достъп до касация. Цитираното и приложено от касатора определение, на което той се позовава при мотивиране наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (Определение № 751/01.10.2018 г. по гр. д. № 2325/2018 г. на ВКС, ІV г.о.) е постановено в производство по чл. 288 ГПК и същото не формира съдебна практика, съгласно разясненията дадени в ТР № 2/28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК. Според там даденото обвързващо тълкуване определението по чл. 288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин този въпрос.
Ето защо, по първия повдигнат в изложението към касационната жалба в допустимата й част срещу допълнителното въззивно решение не следва да се допуска касационен контрол.
Достъпът до касация следва да бъде отречен и по останалите въпроси в същото изложение, поставени за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.
Първите два въпроса се свеждат до питането дали е редовна искова молба, с която е предявен осъдителен иск за парично вземане без да се посочи от ищеца банкова сметка или друг начин за плащане. Въпросът е обусловил произнасянето на въззивния съд по молбата по чл. 250 ГПК и формира общо основание. Липсва обаче обосновано мотивиране наличието на предпоставките от поддържания фактически състав за допускане на касационно обжалване. Така основанието „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ не е обосновано, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Основанието по същата норма „въпрос, който е от значение за развитието на правото“ не е обосновано, с оглед на твърдението за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението в тази част не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Затова настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по първите два поставените въпроса на заявеното основание.
Останалите два въпроса – трети и четвърти от това изложение пък произтичат от становището на страната за процесуалната законосъобразност в процедирането на съда, сезиран с такъв иск при пропуск на ищеца да изпълни изискването на чл.127, ал. 4 ГПК. Както вече се посочи по-горе те не формират общо основание за допускане на касационен контрол. Липсата на поставен правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане до касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС.
За пълнота на изложението ще следва да се посочи следното.
Разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК (кореспондираща на чл. 127, ал. 4 ГПК) сочи като част от съдържанието на съдебното решение и конкретна банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин за плащане. За да има такова съдържание едно съдебно решение обаче е необходимо ищецът да изпълни задължението си по чл. 127, ал. 4 ГПК и посочи с исковата си молба по осъдителен иск за парично вземане банкова сметка или друг начин на плащане. С оглед на правилото по чл. 129 ГПК съдът няма правомощия да указва на ищеца да изпълни задължението си по чл. 127, ал. 4 ГПК като единствената последица от непосочването на банкова сметка или начин на плащане е тези реквизити да не намерят отражение в съдебния акт, евентуално между страните да бъде повдигнат спор за кредиторова забава, който стои извън произнасянето на съда по сезиралата го молба по чл. 250 ГПК.
Допълнителното решение не е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Страната обаче не обосновава мотивирано предпоставките на посочения фактически състав, според очертаната вече (вж. по-горе в изложението) и разбирана от този състав на ВКС дефинитивност на това основание. Затова по него също не следва да се допуска касационен контрол.
В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивните решения – основно и допълнително, в обжалваната с допустима жалба тяхна част.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация претендираните разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 1500 лв., като вписването за извършеното плащане в брой в договора е достатъчно и има характера на разписка – вж. т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационните жалби на „Хемус хотелс холдинг“ АД с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Витоша № 45, чрез адв. Б. срещу:
-решение № 632 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд – София в частта на произнасянето по уважените искове с правно основание чл. 403 ГПК, предявени от Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г. и
-решение № 1341 от 05.06.2019 г. по същото гр. дело на апелативния съд за допълване на първото, по реда на чл. 250 ГПК в посочената му част, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3262/2019 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. в частта по тези жалби.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 632 от 18.03.2019 г. по гр.д. № 3135/2018 г. на Софийски апелативен съд и решение № 1341 от 05.06.2019 г. по гр.д. №3135/2018 на Софийски апелативен съд в останалата част – на уважените искове по чл. 403 ГПК, предявени от А. Л. П. и О. Л. П., и за допълване по чл. 250 ГПК на първото решение в същата му част.
ОСЪЖДА „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Витоша № 45 да заплати А. Л. П., О. Л. П., Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г. сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението в частта, в която са оставени без разглеждане касационните жалби на търговското дружество и е прекратено производството по делото в частта по тези жалби, може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните, с връчване на препис от него.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.