8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
гр. София, 06.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията В. гр. д. № 3445/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 11857/14.06.2019 г. по регистъра на Апелативен съд – София, подадена от Апелативна прокуратура – София (АП – София) и касационна жалба, вх. № 13589/09.07.2019 г. по регистъра на същия съд, подадена от Е. Г. А., чрез пълномощник адв. М., срещу решение № 1243 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 1169/2019 г. на Апелативен съд – София.
От ответниците по касационни жалби е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ищеца Е. Г. А., чрез адв. М.. В него се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от насрещната страна част и за неоснователност на касационната жалба на АП – София. Претендира присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба на ищеца – АП – София, не е подала отговор.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата на Апелативна прокуратура – София има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която след отмяна на решение № 7576/03.12.2018 г. по гр. д. № 8436/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І – 17 състав в частта за отхвърляне на предявения от Е. Г. А. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление по чл.203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено, за сумата до размера от 136 328. 89 лв. и в частта за отхвърляне на претенцията за законната лихва върху присъденото обезщетение за периода от 25.11.2016 г. до 02.07.2017 г., е осъдена ПРБ да заплати, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ, на ищеца сумата от 136 328. 89 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода от 30.12.2006 г. до 16.09.2016 г., претърпени от ищеца в причинна връзка с описаното незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.11.2016 г. до изплащането й, като е присъдена и законната лихва върху главницата от 40 000 лв. – по иска за обезщетяване на търпени неимуществени вреди от същото незаконно обвинение, за периода от 25.11.2016 г. до 02.07.2017 г. Жалбата на този касатор е насочена и срещу решението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на претенцията за търпени неимуществени вреди в размер на 40 000 лв.
Жалбата на ищеца има за предмет горното въззивно решение в частта, в която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в отхвърлителната част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от незаконното обвинение, за разликата над 40 000 лв. до претендираните 200 000 лв.
За да постанови посочения правен резултат по претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди въззивният съд е съобразил характера на повдигнатото срещу ищеца обвинение – за две „тежки“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления – длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, извършено при условията на продължавано престъпление, в съучастие с още четири лица, като за всяко от деянията е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет до двадесет години, както и „конфискация“ на част или на цялото имущество на дееца, както и „лишаване от права“ да заема определена държавна или обществена длъжност, и да упражнява определена професия или дейност; търпяната най – тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от 13.12.2006 г. до 18.05.2007 г.; продължителността на воденото наказателно производство – за времето от 13.12.2006 г. до 25.11.2016 г., общо 9 години и 11 месеца и 18 дни, т. е. почти десет години, както и настъпилото през времетраенето му влошаване на здравословното състояние на ищеца – отслабнал, не можел да спи, имал проблеми със сърцето, влошил се зъбният му статус, получил алергичен пристъп от употребата на аналгин, появило се психично разстройство „Реактивна депресия. Депресивен епизод с умерена тежест“. Отчетени са и обстоятелствата относно сериозно накърнения професионален и социален статус на ищеца, а така също и широкото медийно отразяване на воденото срещу наказателно преследване, с негативен ефект върху личния му живот, сведен до общуване с няколко човека от най – близкото обкръжение. Установено е, че се касае за гражданин, заемащ висок професионален пост (на длъжността „зам. – изпълнителен директор“ на „Топлофикация София“ АД), незаконното обвинение срещу когото е поставило край на кариерата му като професионалист и експерт в областта, в която е работел, който до пенсионирането си той не е могъл да заеме друга материалноотговорна длъжност, нито е могъл да постъпи на работа, съответна на неговата квалификация и професионален опит, бил е влошен общественият му статут. Изтъкнат е и факта, че по време на наказателното производство срещу него ищецът е търпял и допълнителни ограничения от наложените му принудителна административна мярка „забрана да напуска пределите на Република България“ за повече от 8 години, и от наложения обезпечителен запор върху банковите му сметки за период от 7 години. Според втората инстанция по време на цялото наказателно производство ищецът е изпитвал неудобство, чувствал се е унизен, притеснен и несигурен, накърнени са били неговите морални и нравствени ценности, както и социалното му общуване. Прието е, че тези вреди са обичайни за всяка личност, обвинена в извършване на престъпление, което обвинение е незаконно и настъпването им не се нуждае от доказване. Установено е също, че ищецът е търпял тревоги и притеснения как наказателното производство срещу него и задържането му влияят върху живота на близките му – на болния му баща, страдащ от онкологично заболяване; на бременната му дъщеря и на сина му, който преустановил следването си, за да участва в издръжката на семейството и да поеме грижите за дядо си; на съпругата му, която е трябвало да започне втора работа, за да може да покрива финансовите задължения на семейството. При съобразяване с горните обстоятелства е прието, че необходимото, достатъчно и справедливо обезщетение за засегнатите нематериални блага според критерия на чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата от 40 000 лв. Въззивният съд е присъдил и обезщетение за имуществени вреди като е установил, че в пряка причинна връзка с наказателното производство срещу ищеца е било прекратено трудовото му правоотношение с „Топлофикация София“ АД. Развити са съображения, че посоченото основание в заповедта за прекратяването на трудовия договор е обективната невъзможност на ищеца да го изпълнява и тя произтича от приложената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с воденото наказателно производство. Посочено е, че претенцията е реална, а не хипотетична и от данните по делото е доказана възможността за сигурно увеличаване на имуществото на ищеца с дохода от трудово възнаграждение на заеманата длъжност при посочения по-горе работодател. В тази връзка решаващият състав е изтъкнал, че се касае за наета работна сила по безсрочен трудов договор, на отговорна длъжност, като не се установяват други причини за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, освен обективната невъзможност да изпълнява задълженията си, настъпила в резултат на задържането му под стража за продължителен и неопределен период. Отчетен е реализираният доход от ищеца през периода на наказателното производство срещу него (в частност в периода след изменение на мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, когато не е търпял ограниченията, породени от тях и е могъл да престира труд, до датата на придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, която предхожда влизането в сила на постановлението на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство срещу ищеца), макар и от работа, която не е съответна на квалификацията и опита му, и е значително по-ниско платена. С това, според съда, той е положил всички усилия да ограничи вредите. Така, след като е установил разлика между общия размер на трудовото възнаграждение, което ищецът би получил на предишната си длъжност, и реализираните от него действителни доходи в исковия период, въззивният съд е присъдил сумата от 136 328. 89 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди.
По отношение на претенцията за законна лихва върху обезщетението за неимуществените вреди, апелативният съд е приел, че постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу ищеца е влязло в сила на 25.11.2016 г., която дата несъмнено се установява от данните по делото (констативен протокол от 27.09.2017 г. за извършената проверка от комисия към ИВСС). Затова от тази дата се дължи на ищеца законна лихва върху присъденото му обезщетение за неимуществени вреди, до окончателното им плащане. Тъй като е установил, че първостепенният съд е присъдил на ищеца законната лихва върху горното обезщетение за периода от датата на предявяването на иска – 03.07.2017 г., въззивният съд я е присъдил и за периода от 25.11.2016 г. до 02.07.2017 г.
По касационната жалба на ответника.
В изложението към тази жалба се поддържа искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса за определянето на обезщетение за неимуществени вреди при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Поставя се и въпросът как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на неимуществени вреди. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и ВС: постановките на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, както и с разрешенията, възприети в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 62/07.03.2019 г. по гр. д. № 2321/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 61/27.03.2018 г. по гр. д. № 3291/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 210/15.01.2019г. по гр. д. № 174/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Последният въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който уточнен и конкретизиран от касационния съд с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОКГТК е за определянето на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност да бъде увеличено имуществото на пострадалия с тях, ако не беше водено наказателното преследване срещу него по незаконното обвинение. Страната обосновава предпоставки в приложно поле на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия въпрос, с доводи за отклонение на въззивното решение със задължителните указания, дадени в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, както и с правните разрешения, възприети в Решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ВКС, ІV г. о.
По касационната жалба на ищеца.
В приложеното към тази жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, относими към определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение, а именно:
1. „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства от значение за определяне на размерът му?“;
2. „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“;
Обосновават се предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивното решение в атакуваната му част не е съобразено с всички установени в хода на съдебното дирене обективно съществуващи обстоятелства по воденото незаконно обвинение, които са от значение за определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага. Сочи се, че по така повдигнатите въпроси обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 16/06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 187/03.12.2015 г. по гр. д. № 829/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 267/30.11.2016 г. по гр. д. № 1365/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 6/08.02.2017 г. по гр. д. № 2666/2016 г. на ВКС, ІV г. о.
Настоящият състав на ВКС, ГК, трето отделение като се запозна със заявените от страните основания за достъп до касационен контрол, намира следното.
По касационната жалба на ответника е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за определяне на обезщетението на имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност да бъде увеличено имуществото на пострадалия с тях, ако не беше незаконното обвинение срещу него.
Въпросът е обуславящ изхода на спора по иска за обезщетяване на имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение, тъй като за уважаването му (за времето от прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца до датата на придобиване от него на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е предхождаща влизането в сила на прекратителното постановление на прокуратурата) въззивният съд е приел в мотивите си, че пропуснатият доход е в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, доколкото именно с оглед на него е наложена и търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“, формираща обективната невъзможност на ищеца да изпълнява трудовия договор, която съставлява материалноправното основание за прекратяване на правната връзка, чийто източник е той. Обоснован в случая е и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид необходимостта да се прецени наличието на поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК – т. 11, както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV г. о. Затова по този въпрос въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Останалите въпроси, поставени от касатора – ответник не формират основание за достъп до касация на въззивното решение в обжалваната от тази страна негова част. Такава селекция не може да се осъществи и по повдигнатите от касатора – ищец въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към неговата жалба.
Тези въпроси се поставят с оглед произнасянето на въззивния съд по иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение. Тяхното формулиране в изложението към двете касационни жалби на страните е идентично и показва сходство в характера на питанията.
Във връзка с първия въпрос – за определянето на обезщетение за неимуществени вреди при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – следва да се има предвид следното.
Въпросът е релевантен, защото е обусловил изхода на делото по претенцията за обезщетяване на нематериални вреди и осъществява общо основание. Той обаче не удовлетворява поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Това е така, защото въззивното решение не е постановено в отклонение с цитираната практика на ВКС, вкл. задължителна такава, която се сочи и прилага от страните, а е в съответствие с нея. Съгласно тази практика обезщетението на неимуществени вреди се определя глобално по справедливост (така ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК). Със задължителните указания, дадени с т. ІІ на ППВС №4/23.12.1968 г., на което касаторите се позовават (и установената съдебна практика, формирана включително и от посочените и приложени от тях решения), относно критериите за понятието „справедливост“ е постановено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Изтъкнато е, че в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил изцяло тази практика. В обжалваното решение са установени и обсъдени релевантните обстоятелства по спора за обезщетяване на неимуществени вреди, чиято подробна и аналитична преценка е поставена в основата на формираните решаващи изводи за дължимост на обезвредата и нейния размер като удовлетворяващ паричен еквивалент (стойност), който накърнените нематериални блага са имали за своя притежател. Отчетени са обстоятелства с обективни характеристики – като продължителност на наказателното производство, тежест на повдигнатото обвинение, наложени мерки за процесуална принуда, отражения върху личен, професионален и обществен живот, разгласа и публичност, получено психично разстройство, сериозно накърнен социален статус. При съобразяване със сочените критерии в обжалваното решение са установени конкретните обстоятелства и търпяните негативни последици като вид и интензитет, с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от касаторите практика на ВКС, вкл. и сочената задължителна такава, поради което не е налице твърдяното основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставения въпрос. Тук следва да се изтъкне, че съдът пространно е мотивирал съображения за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди от неимуществен характер, в съгласие с установената съдебна практика. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до накърняване или ограничаване на конкретно нематериално благо на ищеца от сферата на личния, семеен, социален, професионален и обществен живот, на психическото му и физическо здраве. Несъгласието на касатора – ответник с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респ. в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, но не и в настоящата фаза по селекцията й.
С второто питане – за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение страните поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл. 52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Въпросът е релевантен и формира общо основание за достъп до касация, но не осъществява сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подробни съображения за съответствието на въззивното решение при определяне на обезщетението на неимуществени вреди с установената съдебна практика за критериите, дефиниращи съдържанието на понятието „справедливост“, вкл. и задължителната такава на ВС, са изложени в предходен пункт от настоящото изложение и поради това не е необходимо да бъдат преповтаряни. Ето защо, по поставения материалноправен въпрос не е обосновано приложно поле на визираното по-горе и подържано от страните основание за допускане на касационно обжалване.
За пълнота на изложението ще следва да се посочи и следното.
В изложението към касационната жалба на ответника се твърди и противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Това отклонение обаче се свързва от страната с оглед становището й за липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, каквото не се установява да е налице – вж. изложените доводи по-горе. Постановките на т. 19 от цитирания тълкувателен акт обаче са основани на разрешението, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Ето защо, дори и в случая да се приеме, че страната е формулирала релевантен въпрос (предвид проявената процесуална активност от въззивния съд по разрешаване на конкретния спор), неговото разрешение не се установява да е в противоречие с възприетото обвързващо тълкуване по т. 19 от цитирания тълкувателен акт. Ето защо, липсва основание за допускане на касационен контрол и този въпрос.
В обобщение, по касационната жалба на Апелативна прокуратура – София е обосновано приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за определяне на обезщетението на имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото на пострадалия. По касационната жалба на ищеца обаче предпоставки за достъп до касация не се откриват.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1243 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 1169/2019 г. на Апелативен съд – София по касационната жалба на ищеца Е. Г. А..
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1243 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 1169/2019 г. на Апелативен съд – София по касационната жалба на ответника, чрез Апелативна прокуратура – София.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.