3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
гр. София, 22.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4868/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 2396/15.10.2018 г. по гр. д. № 3264/2017 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационна жалба – Ч. К. Т., чрез адв. Г. Б. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Апелативен съд – София след отмяна на решение № 8027/04.11.2016 г. по гр. д. № 2692/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав в ЧАСТТА, с която искът на Ч. К. Т. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, против Прокуратура на РБ е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 10 000 лв., е осъдил последната да заплати, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на ищеца сумата от още 5 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 213а, ал. 2 НК , по което е признат за невиновен и оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумата от 06.04.2013 г. до окончателното й изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част – осъдителна, за присъденото обезщетение от 5 000 лв. и отхвърлителна – за разликата до предявените 50 000 лв.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 213а, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК – квалифициран случай на изнудване, което съставлява „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда, а продължителността на воденото наказателно производство е близо 10 години. Изложени са съображения, че наказателното преследване е причинило на ищеца отрицателни изживявания – то е ограничило възможността му да води обичайния си начин на живот и му се е отразило емоционално негативно, предвид и на фактът, че до момента на повдигане на незаконното обвинение той е бил с чисто съдебно минало. Установено е обаче да липсва причинна връзка между увреждането на здравословното състояние на ищеца и воденото наказателно производство. В тази връзка е прието, че онкологичното му заболяване е предшестващо наказателното производство и е отречено диагностицираният през 2017 г. вирусен менингоенцефалит да е резултат от това производство, приключило през 2013 г. Отчитайки релевантните обстоятелства от значение за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция е намерила, че сумата от 10 000 лв. е подходяща, необходима и достатъчна за тяхната обезвреда.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г., тъй като не е извършена преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението по справедливост.
Сочи също отклонение на въззивното решение и с разясненията в ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК – т. 11, доколкото част от твърдените неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането. Поддържа се отклонение и с разясненията в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, поради липсата на необходимите мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Излагат се доводи и за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решения №№ 458/16.12.2015 г. по гр. д. № 3484/2015 г., ІV г.о., 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г., ІІІ г.о. и 236/19.10.2016 г. по гр. д. № 1543/2016 г., ІV г.о.
Горните твърдения обаче касаят правилността на решението и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непоставянето на конкретно формулиран въпрос, изводим от решаващите мотиви на въззивната инстанция по конкретното дело или касаещ нейната процесуална активност при разглеждане на материалноправния спор, с разрешаването на който е сезирана, обуславя липса на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. А последното обстоятелство, само по себе си, е достатъчен аргумент да не се допуска касационно обжалване, без да се проверява наличието на допълнителните основания. Определянето пък на размера на обезщетението по справедливост касае спазването на принципа по чл. 52 ЗЗД и се явява въпрос, който засяга правилността на решението.
Предвид изложените мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
С оглед изхода на делото ответникът по касационна жалба има право на разноски за касационното производство. Макар да е приложил договор за правна защита и съдействие (в който е отразен размера на договореното възнаграждение за настоящата инстанция и е вписано, че разходът е извършен), ответникът не е направил в отговора на касационната жалба изрично искане за присъждане на разноските. Затова, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес такива не следва да бъдат присъждани.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2396/15.10.2018 г. по гр. д. № 3264/2017 г. на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.