О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
гр. София, 24.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3251/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Д., чрез адв. П. и касационна жалба на Г. И. Л., чрез адв. Р. против решение № 28 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 382/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Ответниците по касационни жалби не са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Жалбите са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата на ищеца Д. има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с което е потвърдено решение № 231/25.05.2018 г. по гр. д. № 827/2017 г. на Окръжен съд – Русе за отхвърляне на предявения от него деликтен иск – за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършена медицинска интервенция на 16.12.2013 г., довела до перфорация на дебелото черво, против Г. И. Л. с правно основание чл. 45 ЗЗД за разликата над присъдените 10 000 лв. до претендираните 65 000 лв. и против Многопрофилна болница за активно лечение (МБАЛ) „Юлия Вревска – Бяла“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Бяла, ул. „Васил Левски“ № 62 с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД – изцяло.
Жалбата на ответника – физическо лице има за предмет същото въззивно решение в частта, с което е потвърдено посоченото по – горе решение на окръжния съд в уважената част на иска по чл. 45 ЗЗД за сумата от 10 000 лв.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил наличието на предпоставките от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника – физическото лице, доктор Л. за причинените на ищеца вреди вследствие неправилно проведено изследване фиброколоноскопия, а именно: деяние (действие или бездействие), вреди, противоправност на деянието, причинна връзка между противоправното и виновно деяние и настъпилите вреди, вина. Приел е наличие на противоправно поведение на доктора (в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, с основните принципи на правото на медицинска помощ – своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ на доктора) при извършеното изследване фиброколоноскопия. Намерил е да е установена пряката причинно-следствена връзка между тази манипулация и неблагоприятното телесно засягане (перфорацията на дебелото черво, довела до перитонит и извършване по спешност на операция на пострадалия, която е била животоспасяваща). При анализа на събраните по делото доказателства втората инстанция е приела, че не е оборена презумпцията за вина, регламентирана в чл. 45, ал. 2 ЗЗД. По предявения иск по чл. 49 ЗЗД апелативният съд е установил да отсъстват предпоставките на сочения фактически състав за ангажиране обективната отговорност на ответната болница. Изтъкнато е, че възникването на задължението на възложителя на работата за обезвреда на причинени вреди е предпоставено от наличие на правоотношение между него и причинителя на вредата, по силата на което първият е натоварил втория с извършване на определена работа. Съдът е мотивирал съображения, че за ангажиране на отговорността в очертаната хипотеза се изисква също да са причинени вреди, както и причинителят на вредата да е осъществил деянието виновно, и вредите да са причинени при или по повод извършване на възложената работа. В тази връзка е приел за несъмнено, че към м. декември 2013 г. ответникът – физическо лице (доктор) е бил в трудово правоотношение с МБАЛ „Юлия Вревска-Бяла“ ЕООД. Според инстанцията по същество обаче, при условията на пълно и главно доказване не се установява извършителя на деликта – доктор Л. да е причинил увреждането на ищеца при или по повод изпълнението на работа (изследване), която му е възложена от болницата. Развити са доводи, че само по себе си поверяването на апаратурата, с която е осъществено изследването, на доктора за извършване на работа по трудово правоотношение, не е основание за ангажиране на безвиновната отговорност на юридическото лице. Необходимо е също увреждането да е причинено при или по повод изпълнението на възложената работа, което в случая не е доказано. Съобразено е обстоятелството, че болницата е била изпълнител по договори с НЗОК за болнична медицинска помощ, включително здравноосигурителната каса е й заплатила сумата 2 000 лева за лечението на пациента Д. през периода 16.12.2013 г. – 27.12.2013 г. по клинична пътека № 181 „Оперативно лечение при остър перитонит“ с МКБ 10 код на основна диагноза К65. 0 (Остър перитонит) и МКБ 10 код на придружаваща диагноза К63. 1 (Перфорация на червата – нетравматична). Прието е, че заплащането за оказана болнична медицинска помощ по договорите с НЗОК по клинични пътеки, респ. клинични процедури не е за извършване на отделни манипулации и дейности (като фиброколоноскопия, както в случая). При липса на връзка между вредоносното действие и изпълнението на възложената работа е изключена отговорността за възложителя на работата, която е за чужди виновни действия и има обезпечително-гаранционна функция.
По касационната жалба на ищеца.
Този касатор поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. „Дали обезщетението за причинени неимуществени вреди от деликт трябва да се присъди в намален размер или в реален размер, поради умишлено сгрешена диагноза с цел да се мотивира пациента да се подложи на изследване, от което настъпва още по – тежко непозволено увреждане с опасност за живота и е необходима спешна животоспасяваща операция?“;
2. „Свързана ли е диагнозата с последващата манипулация от същия лекар и част ли е от непозволеното увреждане, след като тя е причината за предписаната манипулация, на която се е съгласил пациентът като потребител на медицинско обслужване?“;
3. „Дали изключването на съществени свидетелски показания относно преживените болки и страдания, и по – дългия период по никакъв начин не променя установяването на обективната истина относно периода на възстановяване, през който са преживени страданията и болките?“;
4. „Достатъчно ли е да се приеме от въззивния съдебен състав, че не всички доказателства, а само съдебната експертиза има превес при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали само заключението на вещото лице е меродавно, при условие, че вещото лице не е свидетел на болките и страданията?“;
5. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество на правния спор, в условията на т. н. „ограничен въззив“ изчерпателно да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички възражения и доводи на страните?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
6. „ Длъжен ли е съдът, позовавайки се на показанията на свидетелите, да ги разгледа в тяхната цялост и взаимовръзка?“;
7. „Счита ли се задължението за обсъждане на всички доказателства за спазено, когато в мотивите на съда не е намерил отражение процесът на формиране на волята му чрез излагане на изводи относно твърдените по делото факти при обсъждане на всички релевантни за тях доказателства, съобразно доводите на страните и значението за установяването или неустановяването им за изхода на правния спор?“
8. „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното обсъждане на доказателства от въззивната инстанция и необсъждане в решението й на доказателствата на ищеца, които дават данни за неимуществените вреди, които са релевантни за спора по отношение размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди?“
9. „Посочването от съда, че са взети под внимание всички доказателства, а липсват мотиви и обсъждане на тези доказателства, представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила и липсата на мотиви в тази част не произвежда ли нищожност?“.
Така повдигнатите въпроси – без петия, шестия и седмия – не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да е релевантен, въпросът следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отговорът на част от така формулираните въпроси – напр. трети и четвърти, изискват обсъждане и преценка на доказателства, а това, както вече се посочи, е недопустимо в производството по селекция на касационната жалба. Останалите въпроси пък са изводими от становището на страната по правилността на атакувания съдебен акт (и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК), а не от решаващите изводи на въззивния съд по премета над делото. Въпрос, който произтича от становището на касатора няма характеристиките на правен и не осъществява общо основание за допускане на касационен контрол. Липсата на общо основание – поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – виж постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Ето защо по така поставените въпроси (без пети, шести и седми) не е налице соченото основание за допускане на касационния контрол.
Що се касае до визираните три въпроса – №№ 5, 6 и 7, следва да се приеме, че съдържанието им се свежда до питане за задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като посочи и се произнесе по възраженията и доводите на страните в обхвата на въззивната проверка, извърши преценка на доказателствата, вкл. обсъди показанията на свидетелите и обоснове на кои дава вяра и на кои не, както и да направи фактически констатации и правни изводи по спорния предмет.
По този въпрос е налице установена и еднопосочна съдебна практика, с която обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено. Според тази практика, която кореспондира и със задължителната такава – вж. постановките по т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК при осъществяване на своята решаваща дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
Предвид на изложеното, липсват предпоставки в приложно поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация по пети, шести и седми въпроси от питането на касатора – ищец.
Релевира се също и довод за вероятната нищожност на въззивното решение в обжалваната му част – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК. Наличието на описания фактически състав се обосновава с твърдение, че въззивният съд не е изложил мотиви по обстоятелствата, установени чрез показанията на разпитаните свидетели А. и М. Д. и сочещи на по – продължителен период на възстановяване на пострадалия, както и на по – дълъг период на търпени болки и страдания, а липсата на мотиви според страната обуславя нищожност на съдебния акт.
Така мотивирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК не е налице. Заявеният от касатора порок на въззивното решение в обжалваната му част не рефлектира върху неговата нищожност. Последната, като най – тежкия порок на съдебното решение, не е дефинирана в закона. Както обаче в доктрината, така и в съдебната практика (напр. Решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 123 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 119 от 17.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2012 г., III г. о., ГК, Решение № 182 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2014 г., I г. о., ГК, ), вкл. задължителната такава (вж. постановките на ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК) се приема, че нищожно е съдебното решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Касае се за наличие на особено съществени пороци, като постановяване на съдебния акт от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде – напр. с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, избрано за съдия, което не е от състава на съда, постановил съдебния акт) или в ненадлежен състав – напр. еднолично вместо от съдебен състав; от лице, правораздаващо в съда, постановил решението, което обаче не е взело участие в състава, провел публичното заседание, с което е завършено разглеждането на делото; от лица, правораздаващи в съда, постановил решението, които не са определени за членове на съдебния състав на принципа на случайния подбор на постъпващите в този съд дела; извън пределите на правораздавателната власт на съда – когато е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато не е подписано от мнозинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато съдържанието на решението противоречи на българския правов ред или повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация. Във всички тези хипотези решението е нищожно, а нищожният съдебен акт не поражда правни последици.
В случая визираните по-горе предпоставки отсъстват. Въззивното решение е постановено от надлежен състав, в правораздавателната компетентност на съда, при спазване на изискуемата форма на съдебния акт, подписано е от състава, който го е постановил и в който волята на съда е изразена ясно, по разбираем начин.
По касационната жалба на ответника – физическо лице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тази страна поддържа наличие на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
Това основание се обосновава с твърдението, че изводите на въззивния съд за противоправност в поведението на лекаря при извършване на процесното медицинско изследване не се подкрепяли от събрания по делото доказателствен материал и изразявали даденото превратно тълкуване на закона. Така изложена аргументацията в подкрепа на съществуващото според страната гореописано основание не налага извод за наличие на елементите от фактическия му състав, поради следното.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая доводите на жалбоподателя са за необоснованост на решаващите изводи за противоправност в поведението на лекаря, което обаче е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК – относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, но не и във фазата по селектирането й. Твърдението на този касатор за превратно тълкуване на закона не е обосновано с излагане на мотивирани съображения, но предвид доводите за липса на противоправност в действията му може да се разгледа като сочено нарушение на материалния закон, доколкото противоправността е елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Нарушението на материалния закон обаче е също касационно основание по чл.281, т. 3 ГПК и е лишено от относимост в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Ето защо, не е налице аргументирано изложение за наличие на основанието по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по – горе и разбирана от състава негова дефинитивност.
При липса на обосновани предпоставки за селекция на касационните жалби на ищеца и ответника – физическо лице касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части не следва да се допуска.
С оглед този изход на делото разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 382/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваните части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: