6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 323
гр. София, 22.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4807/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. В. – С., чрез пълномощник адв. М. М. против решение № 4899/19.07.2018 г. по гр. д. № 14061/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІV-В състав.
Ответникът по касационната жалба „Корпоративна търговска банка“ (КТБ) АД – в несъстоятелност с ЕИК 831184677, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, чрез синдиците А. Д. и К. М., представлявани от Е. Б. – главен юрисконсулт, е подало писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложило съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 191887/11.08.2017 г. по гр. д. № 25131/2015 г. на Софийски районен съд (СРС), 68 състав за отхвърляне на предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № ТД 78-12/04.05.2015 г. на синдиците на „КТБ“ АД (н), на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ; за възстановяването й на заеманата от нея преди уволнението длъжност „ръководител на Специализирана служба за вътрешен одит“ и за осъждане на банката да й заплати обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца – за периода от 05.05.2015 г. до 05.11.2015 г., вследствие на незаконното уволнение в размер на 54 720 лв.
Въззивният съд е постановил посочения правен резултат като е приел, че между страните по делото безспорно е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „ръководител на Специализирана служба за вътрешен одит“ при ответната търговска банка, което правоотношение е било прекратено със спорната заповед за уволнение, на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ – поради закриване на предприятието на търговеца. Развити са подробни и аргументирани съображения по спорните между страните въпроси в предмета на делото и е формиран извод за законосъобразност на извършеното уволнение на посоченото основание. При разглеждането на материалноправния спор, с разрешаването на който е сезирана въззивната инстанция е изложила следните мотиви по твърденията за незаконосъобразно извършеното уволнение на ищцата, заявени с исковата молба и съобразно поддържаните оплаквания във въззивната жалба.
На първо място, съдът е приел, че синдиците на банката са компетентни да я представляват, поради което и твърдението на ищцата за нищожност на решението на Управителния съвет (УС) на Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) с № 41/23.04.2015 г. за назначаването им, е намерено за неоснователно. Посочено е, че съгласно императивната разпоредба на чл. 39, ал. 4 от Закона за банковата несъстоятелност (З.) актовете на УС на ФГВБ, с които се назначава синдик на обявена в несъстоятелност банка, са изключени от съдебен контрол. В тази връзка са развити доводи, че това назначение е основано на преценка за целесъобразност, тъй като изборът за назначаване на конкретно лице от списъка на Българска народна банка (БНБ) е предоставен изцяло в правомощията на Фонда, комуто е възложено да следи във всеки един момент и за наличието или липсата на условията по чл. 25, ал. 1 З. и при отсъствие на някое от тях – да постанови замяна на назначено за синдик лице с друго, по отношение на което изискванията на чл. 25, ал. 4 З. са налице. Прието е, че Фондът не разполага с правомощия да извършва проверка на процедурата по съставяне на списъка със синдици от БНБ, доколкото специалните закони – З., Закона за кредитните институции (ЗКИ) и Закона за Българска народна банка (ЗБНБ) пълно и изчерпателно регламентират правомощията както на ФГВБ, така и на БНБ, и категорично изключват правомощие на Фонда да осъществява контрол върху актове на БНБ и в частност – съставянето и поддържането от БНБ на списъка на синдици. Установено е, че синдиците, издали процесната заповед за уволнение са назначени с решение № 41/23.04.2015 г. на УС на ФГВБ и се явяват надлежни представители на обявената в несъстоятелност банка – работодател, съгласно чл.31, ал. 1 и ал. 2 З.. За неотносимо към спора е намерено заявеното от ищцата твърдение за нарушение на нормата на чл. 45 от Директива № 2013/36/ЕО, доколкото тя регламентира защитата на вложителите в банката, чийто лиценз е отнет, а настоящият случай е друг – касае се за трудов спор с търговска банка. Съдът е не излагал мотиви и развивал съображения, поради настъпила преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК, относно довода за липсата на компетентност на синдиците за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, основана на твърдението, че на тях не са възложени с разпоредбата на чл. 31 ЗБНБ правомощия на Общото събрание на акционерите (ОСА) на банката, доколкото само последното е легитимирано да прекратява това (трудово) правоотношение, съгласно чл. 74, ал. 1 ЗКИ.
На второ място, съдът е установил наличие на материалноправното основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ- закриване на предприятието на ответника – работодател. Развити са аргументи, че това основание като юридически факт се осъществява когато цялата дейност на работодателя, за целта на която е създадено „предприятието“ по смисъла на § 1, т. 2 ДР на КТ и за реализиране на която са сключени трудовите договори с работниците и служителите, се преустановява за в бъдеще, без да съществува правна и фактическа възможност за възобновяването й. Прието е, че в случая за извършваната от работодателя банкова дейност по занятие, т. е. за дейността на „предприятието“, законът установява изискване за издаване на лиценз – чл. 13, ал. 1 ЗКИ. С оглед на това въззивната инстанция е намерила, че отнемането на лиценза, на основание чл. 36, ал. 2, т. 2 ЗКИ (в приложимата му редакция), поради обстоятелството, че собственият капитал на банката е отрицателна величина, има за правна последица прекратяване дейността на банката и извършване на принудителната й ликвидация – чл. 36, ал.7 ЗКИ. Развити са съображения, че в случая фактът на отнемане на лиценза на ответната банка е несъмнено установен по делото – както поради липсата на спор по него между страните по делото, така и с оглед представеното решение от 22.04.2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, VІ-4 състав, в което се сочи това да е сторено с решение на УС на БНБ по протокол № 27/06.11.2014 г., влязло в сила на 14.04.2015 г. Посочено е, че като последица от отнемането на лиценза с влязлото в сила решение на УС на БНБ, от БНБ е заявено искане до съда по реда на чл. 37, ал. 2 ЗКИ – за откриване на производство по несъстоятелност. Установено е, че с цитираното решение на СГС, VІ-4 състав по т. д. № 7549/2014г., на основание чл. 13, ал. 1 З. е открито производство по обявяване на ответника-работодател в несъстоятелност, прекратена е дейността на предприятието му и правомощията на органите. Съобразена е нормата на чл. 13, ал. 2 З., че решението на съда за откриване на производството по несъстоятелност и за прекратяването на дейността на ответната банка подлежи на незабавно изпълнение, като обжалването му не спира изпълнението (чл. 16, ал. 2 от З.), поради което е прието, че към момента на приключване на устните състезания по делото пред първата инстанция, това решение е влязло в сила в частта на откритото производство по несъстоятелност. Въззивният съд е приел, прекратяването на дейността на ответната банка – работодател за в бъдеще е необратимо, поради факта, че лицензът й е отнет с влязло в сила решение на компетентния орган, а при дейност от категорията на осъществяваната от банката – т.е. лицензионна, тя не може да я извършва и с оглед на чл. 36, ал. 7 ЗКИ като последица от това дейността на банката се прекратява и се извършва принудителната й ликвидация в откритото производство по несъстоятелност. Споделено е разбирането в практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 206/26.03.1999 г. по гр. д. № 205/1998 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което обявяването на търговското дружество в несъстоятелност попада като основание в приложното поле на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ. Посочено е, че специалното производство по несъстоятелност на банковата институция като търговско дружество се отличава от производството по несъстоятелност на останалите търговските дружества. За разлика от търговското дружество, обявено в несъстоятелност по реда на ТЗ, при което съществува правната възможност за оздравяването му (глава 44 ТЗ), в резултат на което то да продължи дейността си, то в специалното производство на банковата несъстоятелност, тази правна възможност е изключена. Целта на банковата несъстоятелност е единствено осребряване имуществото на банката и изплащане на задълженията, като при изчерпване на масата на несъстоятелността производството по несъстоятелност се прекратява – чл. 105 З..
На трето място, въззивният съд е намерил да е налице основанието за уволнение на ищцата независимо от това дали ще се приеме, че предприятието на ответника е закрито в по-ранния момент (на отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност) или в по-късния момент (на откриване на производството по несъстоятелност и прекратяване на дейността). Счел е, че уволнителното основание е едно и също и наличието му в конкретния случай се установява по делото, като то е ясно отразено и в уволнителната заповед. Мотивирал е съображения, че в заповедта изрично е отразено както правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, така и фактическото такова- прекратяване на дейността на предприятието на работодателя и именно срещу това основание ищцата надлежно е упражнила правото си на защита по делото. Формирал е извод, че за законосъобразността на уволнението на ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, е без значение фактът дали прекратяването (закриването) на дейността на ответната банка – работодател е правна последица от отнемането на лиценза или пък от съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, а необходимо и достатъчно е доказването на обективно настъпилия факт на това прекратяване (закриване) на дейността на предприятието на търговеца – работодател преди релевантния момент – датата на уволнението, а в случая това е установено. Поради несвоевременното въвеждане като предмет на спора и настъпилата от това преклузия, въззивният съд е счел, че не следва да разглежда и излага мотиви по довода на ищцата за нищожност на решението на УС на БНБ за отнемане на лиценза на ответника, като предпоставка за законност на проведеното уволнение. Приел е, че това не е сторено с исковата молба като основание за твърдяната незаконосъобразност на уволнителната заповед, а за първи път е релевирано с молбата от 14.07.2017 г., като се е позовал на даденото разрешение в практиката на ВКС, обективирано в няколко решения – Решение № 92/14.04.2016 г. по гр. д. № 4515/2015 г., ІV г.о., Решение № 665/01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г., ІV г.о., Решение № 555/ 09.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г., ІV г.о. С оглед на подборно изложените съображения инстанцията по същество е счела за неоснователно оплакването във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, довели до нарушаване правото на защита на ищцата, произтичащи от необсъждането му. Извън горното, съдът е намерил, че дори и да е извън приложното поле на преклузията, тъй като касае валидност (нищожност) на административен акт, по който съдът дължи произнасяне по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, този довод е неоснователен. Развил е мотиви, че нищожността предполага особено съществен порок на административния акт, свързан с неговата форма или липса на компетентност на издателя, за които обаче липсват твърдения и данни по делото. Приел е, че не представлява такъв порок заинтересоваността на един от членовете на колективен орган (както се релевира в молбата от 14.07.2017 г. на ищцата) в състав от 7 члена, вземащ решенията си с мнозинство от 4 члена, при кворум от 4 члена – чл.11, ал. 1, чл. 17, ал. 1 и ал. 2 ЗБНБ, респ. неучастието на някой от членовете на УС при вземането на решението. Съдът е намерил за неоснователно и твърдението за незаконност на уволнението, поради нарушение на чл. 335, ал. 2 КТ. Споделено е разбирането, че нормата на чл. 220, ал. 1 КТ дава право на работодателя да не спази срокът на предизвестието и именно това право в случая работодателят изрично е упражнил, предвид разпореденото в уволнителната заповед изплащане на дължимото обезщетение по посочения законов текст.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следния процесуалноправен въпрос, обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
-„Дължи ли въззивният съд произнасяне по посочено от въззивника във въззивната жалба основание за порочност на първоинстанционното решение, изразяващо се в липса на произнасяне по посочени от ищеца нови факти след завеждане на иска, ако ищецът е направил съответно възражение срещу оспорваното от него в исковата молба потестативно право на работодателя да прекрати трудовия му договор, но е пропуснал да посочи в исковата молба някои от фактите, на които то се основава и попадат ли такива фактически обстоятелства в приложното поле на чл. 266, ал. 1 ГПК при разглеждане на делото от въззивния съд?“
Твърди се, че по въпроса е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решения №№ : 121/30.05.2017 г. по гр. д. № 3718/2016 г.; 665/01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. и 555/09.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г., всичките на ІV г. о. Достъпът на касационен контрол страната обосновава с необсъждането от въззивния съд на довода й за липса на компетентност у синдиците на обявената в несъстоятелност банка – работодател, поради това, че не притежават възложени с нормата на чл. 31 ЗБНБ правомощия на ОСА, а само то съгласно чл. 74, ал. 1 ЗКИ е легитимирано да прекратява трудовото правоотношение с ищцата, предвид заеманата от нея длъжност.
Въпросът е релевантен, защото е обусловил произнасянето на въззивния съд по предмета на делото – т.е. материалноправния спор, с разглеждането на който е сезиран като втора по ред инстанция по съществото му и в пределите на въззивна проверка на решението на първостепенния съд. Не се установява обаче твърдяното противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага. Съгласно тази практика е дадено разрешението, че предявеният иск не може да бъде разгледан на основание (т. е. факти и обстоятелства, от които произтича претендираното или отричано право), което не е посочено от ищеца в исковата молба. Прието е, че при иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ след предявяването му ищецът може да допълва исковата си молба като посочи нови факти, само ако е правил възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. С оглед диспозитивното начало, установено с чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска. В случая в исковата молба ищцата се е позовала на няколко факта, от които извежда правото си да иска признаване на уволнението за незаконно, а именно: 1. липса на мотиви за конкретните обстоятелства, въз основа на които е възникнало и надлежно упражнено потестативното право на работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение; 2. отсъствие на материалноправната предпоставка за извършеното уволнение – закриване на предприятието по смисъла на чл. 328, ал.1, т. 1 КТ; 3. липса на компетентност у лицата, които са провели уволнението да представляват работодателя (обявена в несъстоятелност банка) – синдиците на банката и то само поради това, че решението на УС на ФГВБ за назначението им не е съобразено със закона, вкл. и с изискването по чл. 45 от Директива 2013/36/ЕО с оглед защита интересите на всички вложители, придобиващи качеството на кредитори в производството по несъстоятелност на банка и 4. неспазване на срока за предизвестие по чл. 326, ал. 2 КТ. Довод, че синдиците нямат правомощия на ОСА на банката и поради това са лишени от компетентност да извършат прекратяване на трудовото правоотношение, предвид заеманата от ищцата длъжност и разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗКИ не е релевиран в исковата молба. Следователно, такова основание за незаконност на уволнението не е въведено и съдът няма право да го разглежда. Решаващият извод на въззивния съд, че оплакването в жалбата за липса на произнасяне от първостепенния съд по така въведения нов факт на исковата претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, не следва да се обсъжда с оглед чл. 266, ал. 1 ГПК и настъпилата за него преклузия, е съобразен с установената съдебна практика. Съгласно нея въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване като мотивира свои съображения – фактически и правни, с оглед разрешаването на материалноправния спор, при преценка на събрания по делото доказателствен материал. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес при заявените по-горе фактически обстоятелства е очертан и спорния предмет – за незаконността на процесното уволнение на посоченото основание. Въззивният съд се е произнесъл по предмета на делото и е разрешил спорът за законността на уволнението на касатора, в пределите на въззивното обжалване.
В обобщение, макар да удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК повдигнатият в изложението процесуалноправен въпрос не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не обосновава предпоставки за достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото ответникът по касационна жалба има право на разноски за касационното производство. Макар да е приложил списък по чл. 80 ГПК ответникът обаче не е направил в отговора на касационната жалба изрично искане за присъждане на разноските. Затова, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес такива не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4899/19.07.2018 г. по гр. д. № 14061/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-В състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: