8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 841
гр. София, 05.12.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2237/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. С. С., чрез пълномощника й адв. С. против решение № 307/11.03.2019 г. по гр. д. № 221/2019 г. на Окръжен съд – Варна.
Ответникът по касационната жалба – „Кредихелп“ ООД, ЕИК 201284228, със седалище гр. София, чрез ст. юрисконсулт М. е подало писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложило съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5316/21.12.2018 г. по гр. д. № 4443/2018 г. по описа на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените от касаторката против „Кредихелп“ ООД със седалище гр. София обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № 204/31.01.2018 г. на работодателя й – търговско дружество, за възстановяване на заеманата от нея преди уволнението длъжност „мениджър екип“ и за осъждане на ответното дружество да й заплати сумата от 5 412. 60 лв. – обезщетение за оставане без работа, поради уволнението, за времето от 31.01.2018 г. до датата на приключване на устните състезания по делото, но за не повече от 6 месеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 28.03.2018 г. до изплащането й.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил съществуващото между страните по делото трудово правоотношение, с източник трудов договор от 17.01.2018 г., по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „мениджър екип“ с основно месечно трудово възнаграждение от 902. 10 лв., като договорът е бил сключен със срок за изпитване – 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Трудоводоговорната връзка е прекратена със заповед № 204/31.01.2018 г. на работодателя, на основание чл. 71, ал. 1 КТ – прекратяване в срока на изпитване в полза на работодателя, считано от 01.02.2018 г. Заповедта е била връчена лично на ищцата на 31.01.2018 г. В обжалваното решение е посочено, че няма спор по основанието, на което е прекратена трудовоправната връзка между страните. Установено е, че уволнителната заповед е издадена (подписана) от регионалния мениджър на дружеството за гр. Варна – В. И. С., който, от своя страна, е бил упълномощен с пълномощно от 08.01.2018 г. от управителя на ответното дружество да го представлява, включително с правата да взема решения и да извършва всички правни и фактически действия, свързани с работодателската власт на дружеството, включително и да сключва, изменя и прекратява договори по КТ. Съдът се е позовал в своите мотиви на постановките на ТР № 6/11.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГК, според които е допустимо подобно делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудовото правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 1 КТ; разпоредбите на доброволното представителство (чл. 36 и сл. ЗЗД) намират съответно приложение и за делегиране на работодателска правоспособност за прекратяване на трудовото правоотношение на всяко от предвидените в КТ основанията за това. Предвид на така даденото обвързващо тълкуване въззивната инстанция е приела, че доводите и възраженията на ищцата за липсата на компетентност у издателя на заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение като нейн работодател, с последица незаконосъобразност на уволнението, са неоснователни. Изложени са съображения, че когато едно лице действа от името на друго, без да има представителна власт, неговите действия могат да бъдат потвърдени от лицето, което е било представлявано. Представляваният приема настъпването на последиците в своята правна сфера. Ратификацията има обратно действие и обхваща всички последици. Споделено е разбирането, че когато представляваният е търговец, съгласно чл. 301 ТЗ, се приема, че е потвърдил действията, ако не се възпротиви незабавно след узнаването. Тази разпоредба намира приложение и в отношенията между търговец-работодател и работник. Съобразен е и факта, че управителят на ответното дружество изрично е заявил, че положеният под пълномощното подпис, с което е упълномощил регионалния мениджър на дружеството за гр. Варна – В. С. да сключва и прекратява трудови договори и да задължава предприятието на търговеца, е негов. Това е достатъчно основание за извод, че пълномощното от 08.01.2018 г. е автентичен документ, изхожда от лицето, което е посочено за негов автор и материализира съответното изявление в документа – създава представителни права на упълномощения. По тези съображения въззивният съд е намерил, че приетите по делото заключения на съдебнопочеркови експертизи са без правно значение за спора. Съдът е изтъкнал също, че вън от тази аргументация, при наличието на изрично изявление на законния представител – управителя на дружеството, че е автор на оспорените документи, следва да се кредитира заключението на тройната съдебно-почерковата експертиза от 04.12.2018 г., според което подписите положени под заповед № 931/29.12.2017 г. и пълномощното от 08.01.2018 г. изпълнени от лицето, посочен като техен автор – управителя Л. Р. и са автентични документи. Изтъкнато е също, че дори и да се приеме хипотезата, че пълномощното от 08.01.2018 г., с което на регионалния мениджър за [населено място] С. е делегирана работодателска правоспособност – да сключва, изменя и прекратява трудови договори – не изхожда от управителя на ответното дружество, в случая е налице изрично негово изявление, с което той потвърждава (евентуално) извършените от името и за сметка на дружеството действия без представителна власт. Развити са съображения, че след като волеизявленията на работодателя, включително тези за прекратяване на трудовото правоотношение между него и работника/служителя, могат да бъдат извършвани от представител и с оглед на обстоятелството на издадено от законния представител на предприятието на работодателя пълномощно за упражняване на това право и е налице потвърждаване действията, извършени от негово име без представителна власт (както е и в случая), уволнението не може да бъде признато за незаконно, поради това, че изявлението не е направено лично от работодателя. Съдът е мотивирал доводи за неоснователност на твърденията на ищцата за липса на достоверна дата у пълномощното, по смисъла на чл. 181 ГПК. Приел, че тя няма качеството на трето лице по смисъла на цитираната разпоредба. Целта на разпоредбата на чл. 181 ГПК е да не се допусне недобросъвестното използване на един документ за прехвърлянето на едно право чрез неговото антидатиране, така че документът да може да бъде противопоставен на лице, което е придобило по-рано същото право. Посочил е, че „трети лица“ по смисъла на чл. 181 ГПК са тези, неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. В този смисъл са Решение № 177/13.06.2012 г. по гр. д. № 1672/2011 г., на ВКС на РБ, III г. о., ГК; Решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС на РБ, II г. о., ГК и др. Ето защо и пълномощното, с което работодателят е делегирал работодателска правоспособност на свой служител е частен документ, но не обективира разпореждане с права в полза на ищцата т. е., не създава, нито й прехвърля права, които тя да придобива по силата на документа. След като ищцата няма качеството на трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК, то спрямо нея важи вписаната в пълномощното дата. Установена е неоснователност и на доводите на ищцата, че делегирането на работодателска правоспособност е обстоятелство, което следвало да се съдържа в дружествения договор и да е вписано в ТР по партидата на търговеца. В тази връзка е изтъкнато, че делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване, извършено в случая, не представлява промяна на представителната власт на дружеството, поради което не е необходимо подобна клауза да се съдържа в дружествения договор, нито пък законът изисква подобно обстоятелство бъде вписвано в Търговския регистър по партидата на дружеството.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:
1.„Длъжен ли е въззивният съд въз основа на направените във въззивната жалба оплаквания да обсъди всички направени своевременно доводи на страните, както и всички събрани по надлежния ред доказателства?“;
2. „Ползва ли се частния документ, с който е делегирана работодателска правоспособност с обвързваща съда доказателствена сила относно датата на неговото съставяне и задължен ли е съдът при направено оспорване от страната, че този документ е създаден за целите на процеса, да изследва налице ли е антидатиране или не, независимо, че оспорващият (работник/служител) няма качеството на „трето лице“, на което се противопоставя документ, съставен от работодателя му? Каква е защитата на работника/служителя срещу антидатиране на документ, издаден от неговия работодател?“;
3. „Кое е приложимото материално право в случаите, в които работодателят потвърждава действията на лицето без представителна власт, подписало и връчило уволнителната заповед, извън случаите на дисциплинарно уволнение? До кой момент могат да се потвърдят действията без представителна власт? Прилага ли се по аналогия разпоредбата на чл. 301 ТЗ в отношенията между търговец – работодател и работник/служител, или в такава хипотеза е приложим чл. 42, ал. 2 ЗЗД?“
Твърди се, че първият и вторият въпрос са разрешени в отклонение от практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, с което осъществяват предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По първият повдигнат въпрос се поддържа противоречие с Решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 173/03.01.2016г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, ІV г.о., както с постановките по т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Страната сочи, че в разрез с правилата на чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ГПК въззивният съд не е подложил на самостоятелна преценка доказателствената съвкупност по делото и в частност – заключенията на трите почеркови експертизи, както и не е обсъждал доводите й и не е развил съображения по въпроса за липсата или наличието на достоверна дата в пълномощното от 08.01.2018 г. и заповедта от 29.12.2017 г. като такива, създадени за целите на процеса.
Вторият въпрос се поставя за разглеждане, поради отклонението на даденото от въззивния съд негово разрешение с Решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, ІV г. о.
Групата от въпроси, изпълваща съдържанието на третия въпрос се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Страната обосновава искането за достъп до касация с твърдение за наличие на създадена практика на ВКС по въпроса за приложението на чл. 301 ТЗ в отношенията между страните по трудово правоотношение, когато представляваният (работодател) е търговец и сочи конкретно решение – № 442/11.01.2013 г. по гр. д. № 439/2012 г. на ВКС, ІV г.о. Същевременно поддържа, че съществува и практика в противния смисъл – че е приложим чл. 42, ал. 2 ЗЗД, без да я сочи и прилага, и така мотивира необходимостта от тълкуване на неясната правна норма. Изтъква се също и създадената задължителна съдебна практика по въпроса за допустимостта на делегиране на работодателската правоспособност чрез упълномощаване, извън случаите на налагане на дисциплинарно наказание – ТР № 6/11.01.2012 г. по тълк. д. № 6/2012г. на ВКС, ОСГК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи и за очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Приложното поле на очертания фактически състав се обосновава с твърдения за съществен порок на въззивното решение, свързан с прилагането от втората инстанция на правилото по чл.181 ГПК в неговия противоречив смисъл.
Касационното обжалване не следва да се допуска, поради следните съображения.
Първият въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивната инстанция по разглеждане и решаване на материалноправния спор, предмет на делото – т.е. формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и соченото допълнително основание. Трайната съдебна практика, вкл. установената задължителна такава с ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, т.е. ограничен е от посоченото в жалбата, с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма (установена в публичен интерес), както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите на въззивната проверка, очертани, както се посочи по-горе с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В случая, с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с горната задължителна практика на ВКС, на която страната се позовава, както и с практиката на ВКС, която се прилага. Съдът е дал отговор на релевираните оплаквания във въззивната жалба относно компетентността на издателя на уволнителната заповед и е обсъдил подробно събрания по делото доказателствен материал, вкл. и противоречивите данни от изслушаните и приети по делото 3 съдебно – почеркови експертизи, като е изложил мотиви защо кредитира заключението на втората тройна експертиза. В обжалваното решение са мотивирани съображения и по доводите на ищцата за липса на достоверна дата в двата документа – пълномощното от 08.01.2018 г. и заповедта от 29.12.2017 г., които са приети за неоснователни. Основният извод за правомерност на уволнението втората инстанция е основала на безспорния по делото факт, че законният представител на ответното дружество – работодател, неговият управител е потвърдил – изрично и писмено – предприетите действия без представителна власт по прекратяване на трудоводоговорната връзка с ищцата. А ратификацията има обратно действие и обхваща всички последици.
Ето защо, по така поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Вторият повдигнат въпрос, в своята първа част – относно достоверната дата на частния документ, е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, че ищцата не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата на документа (пълномощното), издаден от нейния работодател. Така въпросът осъществява общо основание по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Допълнителният селективен критерий обаче в случая отсъства, тъй като не се открива поддържаното противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава и прилага, а напротив – въззивното решение е в съгласие с тази практика. Нещо повече, въпросът за достоверната дата на упълномощаването с права за прекратяване на трудови договори със заети лица от предприятието на работодателя – търговец, е намерил разрешение в решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Това е цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора Решение № 442/11.01.2013 г. по гр. д. № 439/2012 г. на ВКС, ІV г. о. Според него в тези случаи не е необходимо пълномощното да има достоверна дата, тъй като такава се изисква само в определени случаи, уредени със закон – напр. чл. 156, ал.2 ЗЗД; чл. 292, ал. 2 ЗЗД и др. Датата на съставяне на пълномощното, отразена в него, не обвързва страните и следва да се преценява на общо основание, при анализ и съпоставяне с останалите доказателства по делото. Ако се приеме, че тя предхожда издаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и споразумението с ищцата, то следва, че те са съставени при наличието на представителна власт за представляващия работодателя. Ако пълномощното е изготвено след това – има стойността на потвърждаващ акт, съставен в необходимата за това писмена форма. Работодателят не само не се е противопоставил, а в случая изрично е направил писмено волеизявление чрез законния си представител – управителя, че потвърждава предприетото уволнение на ищцата като извършено без представителна власт. Ратификацията има обратно действие и обхваща всички последици. Тъй като представляваният е търговец, съгласно чл. 301 ТЗ се приема, че е потвърдил действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Тази разпоредба следва да се приложи по аналогия и в отношенията между търговец-работодател и работник. Настоящият случай е именно такъв – управителят на ответното дружество след като е узнал за процесното уволнение, извършено от лице без надлежна представителна власт за търговеца – работодател, го е потвърдил несъмнено и изрично.
В останалата си част – относно питането за способите за защита на работник или служител срещу частен документ с недостоверна дата, издаден от работодателя му, въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд по спорния предмет и не удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
В обобщение, по този въпрос също не следва да се допуска касационен контрол.
Групата от състава на третия поставен въпрос също не формира поддържаното основание за достъп до касация – по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.
В първата си част въпросът от тази група не е релевантен, защото произтича не от изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, а от становището й по правилността на обжалваното решение. Въпросът за приложимото материално право е свързан по естеството си с дейността на съда по квалификация на заявеното за защита спорно субективно (материално) право, т.е. по приложението на закона. Нарушението на материалния закон е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, свързано е с правилността на атакуваното въззивно решение и обуславя неговата отмяна. Довод, основан на неправилност обаче е ирелевантен във фазата по селектиране на касационната жалба, в производството по чл. 288 ГПК.
В останалата си част въпросите от третата група са обуславящи за изхода на делото, тъй като са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Те осъществяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и поддържаното допълнително основание за достъп до касация. Липсва мотивирано изложение на допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. В случая при изготвяне на изложението в тази му част не са съобразени разясненията в т. 4 от цитирания по – горе тълкувателен акт. Жалбоподателката поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като същевременно сочи практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която обаче не твърди да не е актуална или формирана при неточно приложение на закона. Доводите й са свързани с необходимостта от създаване на „ясни правила“, т.е. питането предпоставя тълкуване на неясната правна норма, но изисква – съгласно разясненията по горепосочената т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК – да е въведено твърдение за липса на формирана съдебна практика по въпроса, какъвто не е настоящия случай.
Предвид тези съображения следва да се приеме липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационен контрол не следва да се допуска и по заявеното основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Изложението в тази му част също не е мотивирано. Визираното основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая страната мотивира основание по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с изводите на въззивния съд, основани на приложение на нормата на чл. 181 ГПК, които счита за порочни и направени при приложение на правилото в неговия противен смисъл. С оглед обаче на очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателката – ищца дължи заплащане, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, на ответното дружество на претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение. Те се определят в размера по чл. 23, т. 1, предл. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и възлизат на сумата 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 307/11.03.2019 г. по гр. д. № 221/2019 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Й. С. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] да заплати на „Кредихелп“ ООД, ЕИК201284228, със седалище гр. София, сумата от 100 (сто) лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.