4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 29.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2988/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. С., чрез пълномощника му адв. Н. срещу решение № 73/08.05.2019 г. по гр. д. № 152/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – Пловдив е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която състав на Апелативен съд – Пловдив е отменил решение № 482/10.12.2018 г. по гр. д. № 469/2018 г. по описа на Окръжен съд – Хасково (ОС – Хасково) в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на касатора сумата над 6 000 лв. до 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 2 НК, по което е оправдан с присъда № 21/26.05.2017 г. по НОХД № 17/2017 г. по описа на ОС – Хасково, влязла в сила на 05.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от последната дата (05.06.2018 г.) до окончателното й изплащане и е отхвърлен така предявеният иск за разликата над 6 000 лв. до присъдените 15 000 лв., както и в ЧАСТТА, в която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на исковата претенция за неимуществени вреди – над 15 000 лв. до предявените 70 000 лв.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 2 НК, което наказателно производство е продължило около 2 години и 11 месеца, като в различни етапи от развитието му по отношение на ищеца са били взети мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 30.07.2015 г. – 18.08.2015 г., т. е. за 20 дни и „парична гаранция“ в останалия период на производството. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Отчетено е, че незаконното обвинение срещу ищеца е било за „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, а наложената мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ е била с висок интензитет, макар и търпяна за сравнително кратък период от време. Въззивната инстанция е съобразила и личните притеснения и страхове на ищеца от факта на воденото срещу него наказателно производство, както и медийното отразяване на делото, загубата на работа в периода на прилагане на мярката за неотклонени „задържане под стража“, а така също и обстоятелството, че макар и постановена оправдателна присъда от първоинстанционния съд, наказателното производство в неговата съдебна фаза се е развило на три инстанции. При съвкупната преценка на събрания доказателствен материал въззивният съд е приел, че справедливият паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди възлиза на 6 000 лв. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за тях.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. „Кои са обективно съществуващите в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД и как се отнасят те към намаления от въззивния съд размер на обезщетението?“;
2. „Общественият критерий за справедливост налага ли сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва ли да е единна съдебната практика на решаващия съд в сходни хипотези, както и дали големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава този критерий?“ и
3. „Следва ли въззивният съд да отговори след самостоятелна преценка на доказателствата и фактите на всички възражения и доводи на страните, направени пред него със самостоятелни мотиви, особено когато не възприема изводите на първостепенния съд относно размера на справедливото обезщетение и го счита за прекомерно?“.
По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение в обжалваните му части с постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г. относно задължението на съдилищата да преценяват и редица други обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението по справедливост за търпени неимуществени вреди.
Релевира се и довод за отклонение с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, както и с Решение № 25/01.03.2019 г. по гр. д. № 1367/2018 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 158/17.01.2019 г. по гр. д. № 299/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 14/10.02.2014 г. по гр. д. № 3706/2013 г. на ВКС, ІV г. о., относно необходимостта от преценка и обсъждане на конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото и тяхното значение за естеството, интензитета и степента на засягане на накърненото нематериално благо, чиято обезвреда се претендира.
По вторият въпрос се обосновава противоречие с разясненията на цитираното по – горе ППВС № 4/1968 г., както и с Решение № 88/16.07.2018 г. по гр. д. № 4209/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.
По последния формулиран въпрос страната сочи противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 215/18.11.2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 22/26.03.2018 г. по гр. д. № 1552/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 14/10.02.2014 г. по гр. д. № 3706/2013 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 292/11.03.2015 г. по гр. д. № 3435/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Първият от повдигнатите въпроси не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да е релевантен, въпросът следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отговорът на така формулирания въпрос изисква обсъждане и преценка на доказателства, а това, както вече се посочи, е недопустимо в производството по селекция на касационната жалба. Кои са обективно съществуващите по конкретния спор обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението по справедливост и дали, и как са обосновани изводите на въззивната инстанция за дължимост именно на присъдената в случая сума, са въпроси относими към правилността на обжалваното решение. Липсата на общо основание – поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се проверява наличието на сочените допълнителни основания за това – виж постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо, първият въпрос не може да бъде основание за допускане на касационния контрол.
Не е релевантен и вторият въпрос. Той е поставен в контекста на разбирането на касатора, че аналогичните случаи следва да се разрешават по сходен (еднакъв) начин и такава следва да бъде единната съдебна практика, а големите различия в присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди по тъждествени казуси нарушават установения обществен критерий за справедливост. Въпрос, който е изведен от становището на страната по правилността на обжалваното решение и по своята същност отразява несъгласието й с изводите, които решаващият състав е направил въз основа на събраните доказателства, не удовлетворява изискването за правен въпрос и не може да бъде квалифициран като общо основание за селекция на касационната жалба – вж. цитираните по – горе постановки на т. 1 от визирания тълкувателен акт. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания, които страната обосновава в подкрепа на искането си. Затова и по този въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен.
За пълнота на изложението ще следва да се посочи, че във всеки отделен случай съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и съобразява обема на нематериалните вреди – т.е. подходът е индивидуален и се основава на оценката на установените правнозначими обстоятелства във всеки конкретен (частен) случай. В този смисъл понятието „справедливост“ като морална категория и принципът за справедливост не могат да бъдат приложени напълно еднакво и по абсолютно идентичен начин за различните, макар и с висока степен на сходство, случаи. Освен това „справедливостта“, разбирана като правна категория, винаги има за основа при формиране на вътрешното убеждение на съда „конкретни обективно съществуващи обстоятелства“ (така постановките на ППВС № 4/1968 г.). Ето защо, критерият за справедливост по конкретния правен спор може да се приеме за удовлетворен, когато съдът е обсъдил в мотивите си всички релевантни обстоятелства и въз основа на направената им оценка, е обосновал присъдения от него размер обезщетение. По правилността на тази преценка обаче касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационно обжалване.
Третият повдигнат въпрос е релевантен, тъй като е обусловил процесуалната активност на въззивната инстанция по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разрешаване на материалноправния спор, предмет на делото. Той удовлетворява общо основание, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива наличието на поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение в обжалваните части с цитираната практика на ВКС, вкл. и задължителна такава. В случая въззивния съд като втора по ред инстанция по съществото на спора, е определил неговия предмет и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, извършил е анализ и преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, съответно е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и е формирал собствени фактически и правни изводи по предмета на делото. Дали обаче те съответстват на доказателствения материал и приложимата към спорното правоотношение правна норма, и как е обоснован размерът на обезщетението за неимуществените вреди е въпрос по съществото на касационната жалба.
В обобщение, настоящият състав на ВКС намира, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.
По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 73/08.05.2019 г. по гр. д. № 152/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: