9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. София, 03.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. Александър Цонев 2. Филип Владимиров
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4218/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. А., чрез пълномощник адв. Ж. А. против решение № III-93/31.07.2018 г. по гр. д. № 935/2018 г. на Окръжен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба – ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Карагеоргиево, община Айтос, чрез пълномощник адв. М. И., е подало писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложило съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 42/01.03.2018 г. (поправено с решение № 97/17.05.2018 г.) по гр. д. № 737/2017 г. на Районен съд – Айтос и са отхвърлени предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № 66/22.06.2017 г. на директора на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – с. Карагеоргиево, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ; за възстановяването й на заеманата от нея преди уволнението длъжност „старши учител в прогимназиален етап“ и осъждане на училището да й заплати обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца – за периода от 22.06.2017 г. до 22.12.2017 г., вследствие на незаконното й уволнение в размер на 4130. 24 лв., заедно със законната лихва върху сумата, считано от завеждане на исковата молба – 21.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
За да постанови посочения правен резултат въззивният съд е установил съществуващото между страните по делото трудово правоотношение, с източник трудов договор от 13.09.2011 г., по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „старши учител в прогимназиален етап“. Трудоводоговорната връзка е прекратена със заповед № 66/22.06.2017 г. на директора на училището, считано от 23.06.2017 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, във вр. чл. 69в КТ, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като със същата заповед е разпоредено изплащане на обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ, чл. 222, ал.3 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ. Развити са съображения, че при възникване на правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работника или служителя на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, законът не провежда разграничение дали придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е при общите условия на чл. 68, ал. 1 КСО или при специалните за някои категории работници и служители условия за т. н. „ранно пенсиониране“. Прието е, че при проявление на фактите в хипотезата както на чл. 68, ал. 1 КСО, така и на тази по чл. 69в КСО за работодателя възниква правото да уволни служителя, с отправяне на писмено предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ. Мотивирано е становище, че при придобито право на пенсия в условията на т. н. „ранно пенсиониране“ преценката за законосъобразност на уволнението се изчерпва с установяване на материалноправните предпоставки от съответния фактически състав (относим към придобиването на правото на пенсиониране за осигурителен стаж и възраст) към датата на уволнение. Посочено е, че дали това право ще бъде упражнено от работодателя или не, е въпрос на преценка, която не полежи на съдебен контрол. Въззивната инстанция е установила, че ищцата е отговаряла на изискванията на чл. 69в КСО към момента на уволнението – навършила е съответната възраст и е имала изискуемия стаж, поради което правото на уволнение от работодателя й е упражнено законосъобразно. Твърдението на ищцата за неспазване на срока на предизвестие при уволнението е намерено за неоснователно, доколкото е прието, че допуснатото нарушение не влияе на законността на уволнението, след като законът го санкционира единствено със заплащане на парично обезщетение по чл. 220 КТ, каквото не се спори, че е получено. Съдът е намерил, че позоваването от касаторката на § 4 ПЗР на КСО с твърдение, че в полза на работодателя не е възникнало правото за прекратяване на трудовото й правоотношение, е неотносимо, защото разпоредбата има различен смисъл и приложно поле. Посочил е, че се касае за определена категория лица, в полза на които е уредена възможността за пенсиониране при предпоставките на същата норма – от една страна и от друга – законът не разписва, че тези лица са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 и т. 10а КТ за прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя по реда на чл. 326, ал. 2 КТ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които се твърди са да обусловили изхода на делото и за които са налице сочените допълнителни основания за селекция на касационната жалба. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности (ЕО) относно тълкуване на разпоредбата на чл. 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. с оглед приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ в хипотеза на придобито право на т. н. „ранно пенсиониране“ относно дискриминационния критерий „възраст“.
Повдигнатите правни въпроси са със следното съдържание:
1. „Има ли право работодателят да прекрати едностранно, на основание чл.328, ал. 1, т. 10 КТ трудовия договор с работник или служител, в случай че последният е придобил право на пенсия по чл. 69в КСО (хипотезата на „ранно пенсиониране“ на учител), но не е придобил право на пенсия по чл. 68 КСО?“;
2. „Законът и в частност разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ прави ли разлика дали придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст настъпва при общите условия на закона по чл. 68 КСО или при специалните такива по чл. 69в КСО (хипотезата на „ранно пенсиониране“ на учител)?“
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с Решение № 311/14.12.2011 г., по гр. д. № 88/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 123/30.05.2017г. по гр.д № 3817/2016 г. на ВКС, IV г.о. и Определение № 254/30.03.2017 г. по гр. д. № 4086/2016 г. на ВКС, III г.о, с което се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставените въпроси са релевантни, тъй като са изводими от решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не се открива поддържаното противоречие с цитираните решения на ВКС, на които касаторът се позовава. Те не намират приложение в случая, защото макар да касаят придобито право на т. н. „ранно пенсиониране“ в хипотезата на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т.10 КТ дават правно разрешение на отношения, регламентирани от различен от настоящия фактически състав – отнасят се до придобито такова право при специфичните условия на §4 ПЗР на КСО сред там посочените категории лица. Те не се касаят учителите (каквато е ищцата), предвид спецификата и естеството на полагания от тях труд. Режимът за т. н. „ранно пенсиониране“ на учителите бе предмет на регламентация от специалната норма на § 5 ПЗР на КСО (отм. – в сила от 01.01.2016 г.) и е преходен по своя характер. Понастоящем този облекчен ред за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от учителите се съдържа в текста на чл. 69в КСО (нов – ДВ, бр. 61/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), според която те придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст 57 години и 10 месеца за жените и 60 години и 10 месеца за мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година. С изменението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ (обн. с ДВ бр. 25/16.03.2001 г.), законодателят изостави изискването за прекратяване на трудовия договор от работодателя само при наличие на право на пълна пенсия за изслужено време и старост (както тогава е наричана пенсията за осигурителен стаж и възраст) и включи в кръга на работниците и служителите, които могат да бъдат уволнявани по тази разпоредба, и придобилите право на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст. Тази радикално променена законодателна позиция, както и принципното обстоятелство, че уволнението по чл. 328, ал. 1 КТ, включително и по т. 10, се извършва по преценка на работодателя, дава основание да се приеме, че работодателят разполага с правото да прекрати едностранно трудовото правоотношение с учител при придобито от последния право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 69в КСО. Възможността за прекратяване на трудовото правоотношение, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е предоставена не само на учителя, но и на съответния работодател при наличие на предпоставките в чл. 69в КСО, независимо, че лицето не е придобило право на пълна пенсия. Право на работодателя е да прецени коя от двете норми да приложи – общата по чл. 68 КСО или специалната (за учителите) – по чл. 69в КСО и това негово право не подлежи на съдебен контрол. В обхвата на съдебната проверка е единствено фактът дали са спазени изискванията (налице ли са предпоставките), предвидени в общата или в специалната норма.
С оглед изложеното, по така поставените въпроси касационно обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Достъпът до касационен контрол на въззивното решение по същите въпроси следва да бъде отречен и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ в хипотезата на придобито право на т.н. „ранно пенсиониране“ от учител (при условията на § 5 ПЗР на КСО – преди 01.01.2016 г., след тази дата по чл. 69в КСО) е създадена трайна, последователна и непротиворечива практика. Според нея е възприето, че принципно уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ на учител се извършва по преценка на работодателя, който може (и това е негово право, а не задължение) да се съобрази или с общата разпоредба, разписваща придобиването на право за осигурителен стаж и възраст – по чл. 68 КСО или със специалната такава (както в случая) за тази категория лица – по чл. 69в КСО. Необходимо и достатъчно за законосъобразност на упражненото право на уволнение от работодателя е спазването на изискванията, установени в посочените фактически състави – общ или специфичен, от осигурителния закон. В този смисъл са и съображенията, изнесени в предходната част от настоящото изложение. Несъмнено е, че касаторката е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при облекчения режим на чл. 69в КСО към датата на уволнението й. Ето защо, въззивното решение е в пълно съответствие с установената съдебна практика и не се обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по повдигнатите въпроси.
Посоченото пък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и приложено към касационната жалба Определение № 254/30.03.2017 г. по гр. д. № 4086/2016 г. на ВКС, III г. о. пък не съставлява практика на ВКС по смисъла на разясненията, дадени с т. 2 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК и не удовлетворява допълнителното основание за достъп до касация. То е определение по чл. 288 ГПК, постановено в производство по селектиране на касационната жалба и с него не се дава правно разрешение по същество на конкретен казус.
Обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречието му с актове на С. и в частност с Решение от 6.11.2012 г. по дело С-286/12, което се прилага.
Решението на С. е постановено по приложението на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професиите. С Директивата е определена цел, която трябва да бъде постигната от всички страни от Европейския съюз, но страните членки избират сами формите и средствата за постигането й. В законодателството на Република България целите за защита срещу дискриминацията, основана на някой от признаците, посочени в чл. 1 от Директивата, сред които е възрастта, се постигат чрез прилагане на нормите на Закона за защита от дискриминация, предвиждащ в чл. 4, ал. 1 забрана за пряка или непряка дискриминация основана на възраст и Кодекса на труда, съгласно който трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно и съобразно изискванията на законите. С приложеното решение С. е посочил, че законосъобразни по смисъла на чл. 6, § 1, първа алинея от Директивата и следователно годни да оправдаят изключението от принципа за забрана на дискриминация, основана на възраст, са цели на социалната политика като свързаните с политиката по заетостта, трудовия пазар или професионалното обучение. В изпълнение именно на такива цели в областта на политиката по заетостта българският законодател е създал разпоредбата на §5 ПЗР на КСО (до 01.01.2016 г.), понастоящем чл. 69в КСО (в сила от 01.01.2016г.), въвеждащ облекчен режим за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от определена категория лица (учители), с оглед именно спецификата и естеството на полагания от тях труд. А това обстоятелство пък е въведено като основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ.
Поради изложеното, въззивното решение не противоречи на приложеното решение на С. и отсъства основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставени са и следните процесуалноправни въпроси:
3. „Ограничени ли са контролните правомощия на съда, разглеждащ спор за законност на уволнението на служител, отговарящ на условията за ранно пенсиониране единствено до установяване наличието на условията за пенсиониране към датата на уволнението или съдът следва да извърши цялостна проверка, като изследва всички релевантни факти и обстоятелства, свързани със законността на уволнението?“ и
4. „Има ли задължение въззивният съд да обсъди наведени с отговора на въззивната жалба възражения и доводи и да извърши преценка на събраните по делото доказателства, като изложи фактическите си и правни доводи по същество на спора, съгласно изискването на чл. 236, ал. 3 ГПК, за да бъде съдебния акт мотивиран и обоснован?“
По тях се обосновава противоречие на обжалваното решение с задължителната практика на ВКС – с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 346/23.07.2010 г., по гр. д. № 468/2009 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 746/ 20.01.2011 г., по гр. д. № 119/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 314/30.10.2014 г. по гр. д. № 840/2014 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 72/25.06.2018 г., по гр. д. № 1934/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 156/03.07.2018г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 147/31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 59/14.04.2015 г., по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о..
Въпросите се поставят във връзка с оплакванията за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, свързани с необсъждане на релевираните пред първоинстанционния съд и с отговора на въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради несъответствие между фактическото и правно основание за уволнение, както и за нарушение на чл. 10, т. 2 от Колективния трудов договор.
По тези въпроси също не се обосноват предпоставки за достъп до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради следното.
В приложената практика на ВКС по тези въпроси се приема, че във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение следва да има яснота за основанието, на което се извършва както с оглед защитата на работника или служителя, така и поради правните последици. Работодателят е този, който трябва да установи законността на заповедта за уволнението, което включва и наличието на основанията, на които се прекратява трудовото правоотношение. От значение е именно основанието, посочено в заповедта за уволнение, а не друго макар и обективно съществуващо към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно от значение е заповедта да е мотивирана, като е възможно посочване на повече от едно основание за уволнение. Дадено е разрешение, че няма законова пречка мотивите в заповедта да се изчерпват с цитиране на норма тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на законодателя. Меродавно е от съдържанието на заповедта да следва несъмнено установено фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и е въпрос на правна квалификация коя е приложимата правна норма. От значение е в рамките на изложените мотиви работникът или служителят да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответната правна норма и въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. При противоречие между текстовата част на заповедта за уволнение и нейното цифрово изражение за правната квалификация на уволнението е от значение съдържателната (текстовата част) на заповедта. Въз основа на нея ще се прецени законността на уволнението. Задължение на съда е да определи действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част на акта на работодателя, а след това да извърши и проверка за наличието на елемент от състава на приложимата правна норма. Неправилно е несъответствието между изложените обстоятелства в акта за уволнение и използваното основание за уволнение да имат за последица незаконността им.
Цитираната съдебна практика възприема разбирането, че съобразно непосредствената цел на въззивното производство за повторното разрешаване на материалноправния спор, дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи (например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др.), въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
При тези дадени от касационната инстанция разрешения на поставените правни въпроси, въззивното решение не се явява в отклонение от практиката на ВКС. Действително в първоинстанционното производство сред доводите на ищцата незаконосъобразност на уволнението е и несъответствието между фактическата и правната част на заповедта на уволнението, и неизлагане от страна на работодателя въз основа общия по чл. 68, ал. 1 КСО или специалния по чл. 69в КСО състав на придобиване на право на пенсия се позовава. В случая обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, предвид приетото от ВКС становище, че заповедта може да се изчерпва само с цитиране на съответната норма тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на законодателя. Освен това в издадената заповед за уволнение е съобразено единството на обстоятелствена и правна част. Прекратяването на трудовото правоотношение е мотивирано с придобитото право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 69в КСО (за учителите) – при облекчен режим, с което е осъществено основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, също изрично посочено в текста на заповедта. Касае се за придобито право на пенсия, относимо към определена категория субекти, които отговарят на тях. Действително въззвният съд не е обсъдил възражението на ищцата за незаконосъобразност на уволнението на това основание, заявено от нея пред първа инстанция, както и възражението, че е нарушен чл. 10, т. 2 от К.. Необсъждането на първото обстоятелство не е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника, а в отговора на въззивната жалба (вж. т. І.1) ищцата е поддържала, че с произнасянето от първостепенния съд по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с преценка наличието единствено на материалноправните предпоставки на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, е изчерпан спорния предмет на делото – т. е. искът й за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна се основава на тези факти. Необсъждането на възражението за нарушение на чл. 10, т. 2 К. е в противоречие с практиката на ВКС, но то няма значение за изхода на делото, доколкото се отнася до упражняване на правото на уволнение на друго основание (при закриване на част от предприятието или съкращаване на щата и при намаляване обема на работа), а не на приложимото в случая. А съгласно указанията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, за да бъде допуснато касационно обжалване е необходимо поставеният правен въпрос да е релевантен – да има значение за формиране на решаващите изводи на въззивната инстанция или да обуславя процесуалната й дейност по разглеждане на спора.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа и довод, че въпросът за упражняване от въззивния съд на дължимия контрол за законност на оспореното като незаконно уволнение, независимо от основанието за това, е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът е поставен в контекста на становището на касаторката за неправилност на въззивното решение, поради поддържана липса на упражнен контрол върху всички релевантни за трудовия спор факти и обстоятелства. Излагането на мотиви по тях пък е свързано с обосноваността на решението и с извършените процесуални действия от въззивната инстанция в тази връзка. Доводите по правилността на решението, изведени от тезата на страната, не са правни въпроси и с поставянето им не се обосновава общо основание за селекция на касационната жалба – вж. постановките в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но са неотносими към предмета на производството по чл. 288 ГПК.
Ето защо, достъпът до касация следва да бъде отречен и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол на въззивното решение.
Обективираното в изложението към касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО относно тълкуване на разпоредбата на чл. 2 от цитираната по-горе Директива 2000/78/ЕО (разписваща понятието за дискриминация по признаците по чл. 1, в което се изразява принципът за равното третиране) в контекста на националната правна уредба – в частност фактическия състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ в хипотеза на т. н. „ранно пенсиониране“, е неоснователно. От една страна, в случая не са въведени фактически твърдения за проявен от работодателя дискриминационен подход, като основание на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна – по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. От друга страна, дори и когато Съдът на ЕО се е произнасял по дела по тълкуване на общия правен принцип на недопускане на дискриминацията, основана на възраст, и на чл. 6 (третиране по признака „възраст“) от Директива 2000/78/ЕО в случаи, когато съответната национална правна уредба предвижда прекратяване на трудово правоотношение при навършване на определена възраст, то в редица свои актове е приел, че въпросната Директива трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална мярка даваща възможност на работодателя да прекрати трудовия договор на работника само поради това, че същият е навършил определена възраст, без да отчита размера на пенсията за осигурителен стаж и възраст, която ще получава заинтересованото лице, при положение че тази мярка е обективно и обосновано оправдана от законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и пазара на труда, и представлява необходимо и подходящо средство за постигането на тази цел (така Определение № 611 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2016 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения, искането за отправяне на преюдициално запитване ще следва да бъде оставено без уважение.
При този изход на делото жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 720 лв., платени по банков път, като е представено извлечение от сметката на адвоката за заверяването й с тази сума.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. К. А. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО относно тълкуване на разпоредбата на чл. 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране при заетостта и професиите.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-93/31.07.2018 г. по гр. д. № 935/2018 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА В. К. А. с [ЕГН] и адрес [населено място], област Б., [улица] да заплати на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Карагеоргиево, община Айтос, сумата от 720 (седемстотин и двадесет) лева – разноски за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.