3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№356
гр. София, 26.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 2732/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. Й. Г., приподписана от адв. Д. срещу определение № 725/22.05.2019 г. по ч. гр. д. № 282/2019 г. на Окръжен съд – Плевен, с която е потвърдено определение № 1369/01.04.2019 г. по гр. д. № 368/2019 г. на Районен съд – Плевен в частта, с която е оставена без уважение молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от дължимата за производството държавна такса.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:
Въззивната инстанция е постановила обжалвания резултат като е приела, че преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК е индивидуална и се прави към момент на подаване на молбата за освобождаване от държавна такса, с отчитане дължимия размер на държавната такса и конкретните обстоятелства, създаващи трудност на лицето да я внесе. При съобразяване с комплексните критерии, въведени с горецитираната разпоредба, като относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на дължимата държавна такса (данни за имущественото състояние на задълженото лице, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст и пр.) и събраните доказателства за приходите и разходите му – съгласно приложените от затворната администрация справки (защото лицето се намира в затвора) за осъществените трансфери (приходи и разходи) на това лице в относимия период – е установено, че салдото му е положително към м. февруари 2019 г. – надхвърля 900 лв. и възникналото към този момент задължение за внасяне на държавна такса в размер на 25 лв. е могло да бъде изпълнено без затруднение. За неоснователни са приети оплакванията в частната жалба, че определянето на група инвалидност, респ. нетрудоспособност с решение на ТЕЛК е достатъчно основание за освобождаване от държавна такса, като е мотивирано становището, че не са налице предпоставките на чл. 5, б. „о“ ЗДТ, която разписва режима на освобождаването от държавна такса на лицата с увреждания. Въззивният съд не е възприел и доводите на частния жалбоподател, че постъпилите по негова сметка суми, преведени от лицето Д. М., са на майка му и той не разполага с възможност да се разпорежда с тях. Обосновано е разбирането, че липсват доказателства за този факт, а напротив – от нарочно удостоверение се установява, че кредитор на лицето Д. М. е именно частния жалбоподател, а не неговата майка.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като при позоваване на основанието по ал. 1 се посочи обуславящ за изхода по делото правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.
В случая тези предпоставки не се откриват, което има за последица недопускането на касационен контрол.
В обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК частният жалбоподател не поставя конкретен правен въпрос, който да твърди, че произтича от решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. За пълнота ще следва да се посочи, че в изложението към частната касационна жалба се поддържа довод за противоречие на обжалваното въззивно определение с практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 441 от 14.09.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 382/2011 г., III г. о. и Определение № 230 от 14.10.2008 г. на ВКС по ч. т. д. № 195/2008 г., I т. о. И двата съдебни акта обаче са постановени в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК и (с оглед постановките по т. 2 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК) не съставляват част от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – т.е. не удовлетворяват допълнителния селективен критерий.
Достъп до касация не може да бъде осигурен и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос:
„При подадени едновременно от ищеца молби по чл. 83, ал. 2 ГПК – за освобождаване от държавна такса и по чл. 95 ГПК – за предоставяне на правна помощ, допустимо ли е съдът, основавайки се на едни и същи мотиви да отхвърли молбата за освобождаване от държавна такса, а в същото време да предостави на страната правна помощ, позовавайки се на защита интересите на правосъдието, предвид задължението му по чл. 2 ГПК?“
Този въпрос не удовлетворява изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е бил предмет на обсъждане и разрешаване от въззивния съд. Липсата на поставен правен въпрос, както се посочи по-горе съгласно разясненията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт, има последица недопускане на касационен контрол без да се установява наличието на поддържаното допълнително основание за селекция на касационната жалба.
За прецизност, ще следва да се изтъкне, че наистина предпоставките за освобождаване от държавна такса в чл. 83, ал. 2 ГПК са идентични с тези по чл. 23, ал. 3 ЗПП при искане за предоставяне на правна помощ, но преценката на съда за възможностите на страната да понесе съответния разход – било то за държавна такса и/или за разноски за адвокатска помощ, се основава на релевантните обстоятелства, установени във всеки конкретен случай и може да бъде различна. Наред с това следва да се има предвид, че нормите на чл. 83, ал. 2 ГПК и на чл. 23, ал. 3 ЗПП уреждат изключения от общите правила, че страната дължи заплащането на държавни такси и разноски по делото, както и че следва сама да си осигури правна помощ от адвокат по делото. Единствено ако страната не разполага с достатъчно средства за заплащането на дължимите такси, разноски и адвокатско възнаграждение, намират приложение тези изключения по чл. 83, ал. 2 ГПК и чл.23, ал. 3 ЗПП – съдът освобождава страната от внасянето на дължимите такси и/или разноски, и й предоставя правна помощ чрез процесуално представителство от адвокат по делото – също без заплащане на възнаграждение от страната. При данните по делото съдът е намерил, че внасянето на държавна такса в размер от 25 лв. няма да създаде затруднение за ищеца, доколкото той разполага със средства, достатъчни да покрие този еднократен разход, но същият (съгласно приетото от първостепенния съд в определение № 1369/01.04.2019 г. по гр. д. № 368/2019 г. на РС – Плевен, което не е предмет на инстанционен контрол) не разполага с достатъчно средства да заплати адвокатска услуга (видно е, че разходът по посрещането на която, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза поне на 600 лв. – вж. чл. 7, ал. 1, т. 2), желае да има адвокат и интересите на правосъдието изискват това – т.е. попада в хипотезата на чл. 23, ал. 2 ЗПП.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 725/22.05.2019 г. по ч. гр. д. № 282/2019 г. на Окръжен съд – Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.