3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
гр. София, 21.05.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 346/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – П. срещу решение № 202/12.11.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът Е. В. И., чрез адв. Б. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която състав на Апелативен съд – Пловдив след отмяна на решение № 142/26.04.2018 г. по гр. д. № 142/2017 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. В. И. против Прокуратура на РБ иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в размер на сумата от 10 000 лв., е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв., явяващи се обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК, за които последният е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1453/2011 г. по описа на Районен съд–Стара Загора, ведно със законната лихва върху сумата от 10.12.2014 г. до окончателното й изплащане.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпления „длъжностно присвояване“ : за разликата над сумата от 7 559 лв. до 56 313. 80 лв. от делегирания бюджет на 12 – то основно училище „Георги Гърбачев“ – гр. Стара Загора; за присвояване в големи размери по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК, а така също и за присвояване в периода 31.12.2008 г. – 01.04.2009 г. и 10.07.2009 г. – 30.04.2010 г. Първоинстанционната присъда в тази й (оправдателна) част по отношение на ищеца е влязла в сила на 10.12.2014г. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Отчетено е, че незаконното обвинение срещу ищеца е било за „тежки“ по смисъла на § 93, т. 7 ДР на НК престъпления, а продължителността на воденото наказателно производство – три години, осем месеца и десет дни, не е превишавала разумния срок (предвид на обстоятелството, че наказателното преследване е водено спрямо трима обвиняеми/подсъдими, за продължавано престъпление, включващо три деяния и при различни форми на съучастие). Съдът е приел, че през този период ищецът е търпял типичните за всеки индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения във връзка с воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнството, отчуждение, отразили се комплектно нарушавайки обичайният му житейски ритъм. Въпросните вреди – съобразно потенциалната наказателна репресия, която би могла се упражни върху ищеца, са оценени като сериозни и със значителен интензитет за неговата психика. Развити са мотиви, че посочените негативи обаче са преодолени сравнително бързо – с факта на постановената още на първа съдебна инстанция оправдателна присъда за част от деянията, за които е повдигнато обвинение на ищеца.
Съобразено е и обстоятелството, че за период от 7 месеца и 15 дни ищецът е търпял неблагоприятното въздействие на произтичащите от наложената му мярка за процесуална принуда „домашен арест“ ограничения – по отношение правото му на свободно придвижване и на труд, както и социална изолация. Установен е също и факта на публичното оповестяване на случая с извършеното длъжностно присвояване в училището и воденото под надзора на прокуратурата наказателно производство срещу обвиняемите лица, като е прецизирано значението на там изнесените факти, отнасящи се основно и съсредоточени върху личността на тогавашната директорка на 12-то ОУ – Стара Загора, която също е обвиняема, макар и в изложението на статиите да е упоменато и името на ищеца като бивш учител в това учебно заведение. В тази връзка въззивният съд е намерил, че това медийно отразяване не е довело до значителен интензитет на отрицателните преживявания у ищеца, предизвикани от обществения отзвук на случая. Изложени са и съображения, че не е установено ищецът да е претърпял специфични неимуществени вреди от влошаване на здравословното му състояние вследствие действията на прокуратурата по незаконното обвинение, каквито са оплакванията му във въззивната жалба. Обстоятелството, че е констатирано повишаване в стойностите на кръвното му налягане е прието да е свързано и да произтича от обичайните за наказателното преследване притеснения, но не и с отключване на заболяване. Развити са мотиви, че за лошите битови условия в ареста Прокуратура на РБ не е материалноправно легитимирана да отговаря в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Въззивната инстанция е съобразила и настъпилото социално отчуждение на ищеца и желанието му да напусне страната (което е осъществено понастоящем) като такива обаче, които не са в причинна връзка в незаконното обвинение, а са резултат от самостоятелно и свободно взето лично решение. Отчетен е и факта, че на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на продължавано престъпление за три деяния, по двете най-тежко наказуеми от които той е бил оправдан. При съвкупната преценка на събрания доказателствен материал въззивният съд е приел, че справедливият паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за тях.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът заявява основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Релевира се довод, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, поради липсата на необходимите мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Сочи се, че въззивното решение противоречи на постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г., тъй като не е извършена преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението по справедливост.
Поддържа се отклонение на обжалваното решение и с разясненията в ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК – т. 3 и 11, доколкото е необоснован изводът на съда, че твърдените неимуществени вреди са резултат само от незаконното обвинение, като се твърди и че в случая бил нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД.
Всичките гореизложени доводи обаче касаят правилността на решението и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е обстоятелство, което, само по себе си е достатъчен аргумент да не се допуска касационно обжалване, без да се проверява наличието на допълнителните основания. Определянето пък на размера на обезщетението по справедливост касае спазването на принципа по чл. 52 ЗЗД и се явява въпрос, който засяга правилността на решението.
В обобщение, настоящият състав на ВКС намира, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 202/12.11.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: