6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София, 29.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 221/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Поделение за пътнически превози Пловдив към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД с регистър по БУЛСТАТ № 1754056470228, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул. Васил Априлов № 3, чрез процесуален представител гл. юрк. И. срещу решение № 338/12.10.2018 г. по гр. д. № 440/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 215/10.06.2019 г. по същото дело.
Ответникът Д. Г. С., чрез пълномощника му адв. Г., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Г. С. против Поделение за пътнически превози Пловдив към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД (с предишно наименование Териториален център за пътнически превози Пловдив към „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД) иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, във вр. с чл. 34, ал. 2 КТД от 2016 г., до размера на сумата от 1 945. 80 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ), и е осъден касатора да заплати на ищеца горната сума, като разлика между дължимо (от 5 837. 40 лв.) и изплатено (от 3 891. 60 лв.) обезщетение, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2017 г. до изплащането й.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че в случая са налице предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 222, ал. 3 КТ, при приложимост на разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от колективния трудов договор (КТД) от 2016 г., сключен между „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, от една страна, като работодател и от друга – синдикалните организации при КНСБ (Синдикат на железничарите в България и Съюз на транспортните синдикати в България) и КТ „Подкрепа“ (Национален железничарски синдикат и Федерация на транспортните работници) и е отчел извършеното плащане от ответника на обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения на ищеца, или сумата от 3 891. 60 лв. Установил е, че спрямо ищеца са се осъществили фактите, попадащи в хипотезата на чл. 34, ал. 2 КТД от 2016 г., а именно: работа от над 20 години в системата на жп транспорта, включително последните 10 години от трудовия стаж в едно от изброените в разпоредбата предприятия; подаване на заявление за прекратяване на трудовото правоотношение до 1 месец след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; както и членство в синдикална организация – страна по КТД през последните 12 месеца преди придобиване на съответното право за получаване на обезщетение. Мотивирал е съображения, че членството на ищеца в съответната синдикална организация – страна по КТД (Федерация на транспортните работници – ФТР при КТ „Подкрепа“) за релевантния период от 12 месеца преди прекратяване на трудовото правоотношение (поради придобито в случая право на пенсия за ОСВ), е несъмнено и произтича от данните за извършени плащания на членски внос за периода от 2014 г. до м. август 2017 г. вкл., съобразно допълнителното заключение на съдебно – икономическата експертиза, подкрепени изцяло и от приложената служебна бележка от 11.09.2017 г. на председателя на синдикалната секция на КТ „Подкрепа“ – ФТР при работодателя. Така е обосновано действието, съгласно чл. 57, ал. 1 КТ на цитирания по-горе КТД спрямо ищеца и в частност приложението на чл. 34, ал. 2 от него в отношенията между страните по спора. Според инстанцията по същество ищецът е изпълнил и другото условие за възникване на вземането му в претендирания, по – висок размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, а именно подал е заявление за прекратяване на трудовото правоотношение в срок до 1 месец от настъпването на релевантния юридически факт – придобито право на пенсия за ОСВ. В тази връзка са изложени доводи, че макар фактически извършването на това действие да е предприето няколко месеца след като ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – 30.12.2016 г., този пропуск се дължи на обективни причини, независещи от волята на ищеца, тъй като към посочената дата е било висящо исково производство по трудов спор между същите страни относно законосъобразността на извършено през 2015 г. уволнение на работника, приключило с влязло в сила на 30.06.2017 г. решение (гр. д. № 4338/2015 г. на РС – Пазарджик), през който срок липсва надлежен работодател, към който да отправи заявлението си, поради което възражението на ответника е неоснователно. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ установява законова фикция за признаване на трудов стаж на времето, през което не е съществувало трудово правоотношение и през което работникът не е работил, а именно – времето от незаконното уволнение до възстановяването на предишната работа. Ето защо, като е упражнил правото си в 1 – месечния срок от съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ, т. е. във време, в което обективно осъществяването на субективното право е било на преценка на носителя му, ищецът е спазил изискването на чл. 34, ал. 2 от приложимия КТД. Установено е също, че ищецът има над 40 години трудов стаж, като релевантна предпоставка за правото му на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в по – висок размер, в хипотезата на чл. 34, ал. 2 КТД от 2016 г. – т.е. от 6 брутни заплати, завишени с коефициент от 1.5. При отчитане на изплатената от работодателя сума в полза на ищеца е присъден остатъка от дължимото обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обусляващи решаващите изводи на въззивния съд по делото и чието съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд в съответствие с постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които те черпят своите права?“
По този въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Твърди се, че обжалваното решение противоречало на тази практика, доколкото окръжният съд не изложил мотиви и съображения по направеното от страната възражение за липсата на представени от ищеца доказателства пред работодателя за наличие на основание за определяне и изплащане на по – висок размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, а именно приложимостта на КТД спрямо работника, като член на синдикална организация – страна по КТД. Сочи се, че такива доводи не бил изложени и по възражението, че приложимата норма от КТД – чл. 34, ал. 2, изисквала заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение безусловно да бъде подадено до 1 месец след придобиване на право на пенсия за ОСВ и че пропускът на правоимащия да стори това в срока – без оглед на причините и техния характер, обосновава определяне на обезщетението в размера, установен по КТ.
2. „Правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ изисква ли реално полагане на труд от страна на работника или служителя, или за работа по смисъла на разпоредбата се счита и времето, през което по силата на законова фикция определено време в релевантния период се зачита за трудов стаж?“;
3. „Задължен ли е работодателят в хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ да изисква служебно информация с данни дали работника или служителя е член на синдикална организация – страна по КТД с него, за да му определи предвиденият с последния увеличен размер на обезщетението, след като в заявлението за изплащането му лицето не е изтъкнало членство в такава организация и не се е позовало на приложимостта на КТД?“
По втория и третия от въпросите касаторът сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като обосновава доводи за неправилност на въззивното решение, доколкото твърди отсъствие на предпоставки за присъждане на претендираното по – високо обезщетение.
Поддържа се като основание за достъп до касация и вероятната недопустимост на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като произнасянето на втората инстанция не съответствало на очертания с въззивната жалба обхват на съдебен контрол върху първостепенния акт. Според страната въззивният съд бил сезиран с жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение за сумата от 5 837. 40 лв. (от общо предявени 6 486 лв.), което не кореспондирало на произнасянето с въззивното решение.
Касаторът се позовава и на очевидната неправилност на обжалваното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Осъществяването на посочения фактически състав се обосновава с аргументи, че възприетото от второинстанционния съд наличие на подадено в релевантния 1 – месечен срок от придобиване на право на пенсия за ОСВ заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание, релевира нарушение на чл. 56 КТ, тъй като внася съдържание в приложимия колективен трудов договор, каквото той няма – а именно, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е дължимо в по – високия му размер, определен по КТД, независимо от обстоятелството, че горният срок е пропуснат, стига да е по обективни причини.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Първият въпрос е релевантен, тъй като е обусловил процесуалната активност на въззивната инстанция по разглеждане и решаване на материалноправния спор, предмет на делото – т. е. формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се открива обаче поддържаното противоречие на обжалваното решение със сочената от жалбоподателя практика на ВКС, на която той се позовава – т. е. допълнителното основание за селектиране на касационната жалба. Това е така, защото въззивният съд е съобразил тази практика и е изпълнил задължението си на втора по ред инстанция по съществото на спора, като в съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и е обсъдил всички доказателства по делото, преценил е всички правнорелевантни факти, както и е разгледал доводите на страните. В тази връзка, при обсъждане на предпоставките от приложимата към спорното правоотношение разпоредба и в частност съответната такава от КТД от 2016 г., като източник на вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в претендирания размер, втората инстанция е изложила доводи, че ищецът, чиято е тежестта на доказване в процеса, е установил обвързаността си от действието на въпросния КТД. Това е достатъчно за изпълнение на горните изисквания на процесуалния закон. По аналогични съображения следва да се приеме, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага, и относно излагането на съображения и формиране на собствени изводи по наличието на друг елемент от правораждащия вземането фактически състав. Касае се за спазване на релевантния едномесечен срок от датата на придобиване от ищеца на право на пенсия за ОСВ към подаването на заявление за прекратяване на трудовото правоотношение.
След като въпросът не удовлетворява соченото допълнително основание за селекция на жалбата, по него не следва да се допуска касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият и третият от повдигнатите въпроси нямат характеристиките на правен въпрос по смисъла на постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по предмета на делото. Съдът не е обсъждал дали работникът реално е полагал наемен труд или не като предпоставка за правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, а е съобразил продължителността на трудовия му стаж. Не са излагани съображения и за задължението на работодателя служебно да събира данни относими към правото и размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, включително в по – висок такъв. Изводите за дължимост на това обезщетение в увеличения му размер са основани на установеното (съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса) от ищеца членство в синдикална организация – страна по КТД с работодателя му, който договор има действие спрямо него към релевантния момент – възникване на правото на обезщетяване.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт.
За пълнота следва да се посочи също, че страната при изготвяне на тази част от изложението си не е съобразила постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване въвеждането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. По приложението на чл. 222, ал. 3 КТ е формирана трайна и еднопосочна практика на ВКС (Решение № 720 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 191/2010 г., IV г. о., Решение № 81 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 2973/2017 г., III г. о.), която не се нуждае от промяна и с която въззивният съд се е съобразил.
Ето защо, по поставените втори и трети въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Не са налице и твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационен контрол – поради вероятната недопустимост и „очевидната неправилност“ на въззивното решение.
Първото основание се обосновава с произнасянето на въззивния съд в отклонение с правомощията му, очертани в чл. 269 ГПК, доколкото предметът на проверка, въведен с въззивната жалба бил различен.
С касационната жалба се атакува въззивното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 222, ал. 3 КТ и е присъдена разликата между платено и дължимо обезщетение. В останалата му част – за отхвърляне на исковата претенция над сумата 1 945. 80 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Предвид обхвата на касационния контрол в разглежданата хипотеза, заявеното основание за селекция на жалбата не може да намери приложение, защото се отнася до въззивния съдебен акт в частта, която не се обжалва в настоящото производство (т. е. в отхвърлителната част на иска). Затова по него достъпът до касация следва да бъде отречен.
Второто основание – поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част – предпоставя изискването за мотивирано твърдение за наличието му. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят извежда доводите си за порок на въззивното решение в атакуваната му част от факта, че съдът приел за осъществена предпоставка от правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 34, ал. 2 КТД от 2016 г. (подаване на заявление за прекратяване на трудовото правоотношение след изтичане на едномесечния срок от придобиването на право на пенсия за ОСВ), каквато последният текст не предвиждал и така нарушил императивната норма на чл. 56 КТ относно начина на изменение на КТД от страните по него. Доколкото обаче така мотивираните съображения в изложението се свеждат до несъгласие с възприетото тълкуване и приложение на материалноправна норма, в съответствие с нейното съдържание в контекста на спецификата на казуса и установените данни по делото, не е налице аргументирано обосноваване на наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по – горе и разбирана от състава негова дефинитивност.
В обобщение, не са обосновани предпоставки от приложно поле на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
При този изход на делото ответника по касация има право на разноски за касационното производство, които се възложат в тежест на жалбоподателя. Те възлизат на 600 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане има характера на разписка – в този смисъл са постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 338/12.10.2018 г. по гр. д. № 440/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната част, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 215/10.06.2019 г. по същото дело.
ОСЪЖДА Поделение за пътнически превози Пловдив към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД с регистър по БУЛСТАТ № 1754056470228, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул. Васил Априлов № 3, да заплати на Д. Г. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] сумата от 600 (шестстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.