7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
гр. София, 08.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 982/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. М. и Ф. Г. М., чрез техния пълномощник адв. Т. срещу решение № 1289 от 26.10.2018 г. по гр. д. № 1563/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Ответниците А. Я. Д. и А. Н. Д., чрез общият им пълномощник адв. К. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал. 1 ГПК. Изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1487 от 27.04.2018 г. по гр. д. № 12515/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от касаторите против А. Я. Д. и А. Н. Д. искове за разваляне, поради неизпълнение, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, на договора от 28.12.2011 г. за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане (в размер от по ј идеална част от недвижимите имоти за всеки от ищците, съобразно наследствените им квоти – или общо за двамата ищци в размер от Ѕ идеална част от прехвърлените недвижими имоти), оформен с нотариален акт № 67, том II, рег. № 1854, дело № 256/28.12.2011 г. на В. Б. – нотариус с рег. № 057 на НК. С тази сделка С. Х. М. и Я. Г. М. са прехвърлили на А. Я. Д. и А. Н. Д. правото на собственост върху свои недвижими имоти, притежавани в режим на СИО, при квоти от 1/4 идеална част за А. Д. и 3/4 идеални части за А. Д., а именно: апартамент № .., ет. .., в сградата находяща се в [населено място], [улица], с площ от 104. 79 кв. м., ведно с прилежащите части: таван № .. с площ 13. 66 кв. м., 1/8 идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, ведно с избено помещение (склад) с площ от 15. 20 кв. м., ведно с гараж с площ от 19 кв. м., със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, срещу задължение за гледане и издръжка на прехвърлителите – срещу даваните от приобретателите през последните седем години преди подписването на договора лични грижи – гледане и парична издръжка в размер на 8 000 лв., както и срещу това приобретателите да поемат лично или чрез трети лица, заедно и поотделно, задължението да гледат и издържат прехвърлителите си за в бъдеще докато са живи, като им осигурят нормален и спокоен живот, съобразен с нуждите им, такъв, какъвто са водили до сега.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ответниците са изправна страна по сключения договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане и липсват доказателства за неизпълнение на техните насрещни задължения – както в периода преди неговото сключване, така и след тази дата, които са основание за развалянето му. Неоснователно е прието възражението на ответниците за погасяване по давност на правото на иск за разваляне, поради неизпълнение, на договора за частта от имотите, прехвърлена от наследодателя Я. М., починал на 07.08.2012 г., доколкото от тази дата до 07.08.2017 г. (датата на сезиране на съда с ИМ, подадена по пощата) общата петгодишна давност не е изтекла. Обсъден е събраният по делото доказателствен материал в неговата съвкупност, вкл. и данните от показанията на разпитаните свидетели – пред първата и пред въззивната инстанция, и е направен извод за липса на предпоставки за разваляне на договора за съответната на всеки един от ищците наследствена част. Установено е, че при сключването на съглашението прехвърлителите, чрез своя пълномощник, са признали обстоятелството, че спрямо тях в последните седем години са били полагани лични грижи и им е била предоставена парична издръжка в размер на 8 000 лв. от приобретателите Д.. Отчетена е липсата на твърдения на ищците, че посоченото изявление на наследодателите им е било симулативно, респ. че в тази му част договорът е привиден и евентуално прикрива друго съглашение между страните, а така също и че не е предявен иск за установяване на симулативността, и за разкриване на действителните отношения. Предвид на тези мотиви е прието от въззивната инстанция, че до датата на сключване на договора са били предоставяни грижи и е давана издръжка на прехвърлителите съобразно отразеното в съглашението и че те са ги приели такива, каквито са престирани. Изложени са аргументи, че поради тези факти за времето до датата на сключване на договора за прехвърлителите не е възникнало правото да искат реално изпълнение, обезщетение за неизпълнение или да развалят договора, поради неизпълнение, поради което такива права не са възникнали за ищците, като техни наследници. Проследена е хронологията на развитие на отношенията между страните по съглашението и след датата на сключването му. Съобразени са данните от показанията на разпитаните свидетели по делото, вкл. и на свидетелката П., които са преценени с оглед на тяхната последователност, логичност, непротиворечивост и съответствие с останалия доказателствен материал, а така също и са обсъдени наличните предпоставки у някои от тях за заинтересованост (св. М. Д. и св. Я. Д.). Инстанцията по същество е изложила съображения показанията на кои свидетели кредитира, кои приема за достоверни и защо. Така е достигнала до решаващ извод, че установената фактическа обстановка по спора налага да се приеме, че за периода след сключване на процесния договор ответниците, подпомогнати от съпругата на ответника А. Д., са изпълнявали поетите с него задължения за гледане и издръжка на прехвърлителите – в кратък срок след сключването на договора са се настанили в жилището им и са живели с тях до смъртта им, като са им доставяли и приготвяли храна, закупували са лекарства, полагали са грижи за здравословното им състояние, заплащали са консумативните разходи на съвместно обитаваното с тях жилище.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускане на касационното обжалване на основания чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Касаторите обосновават приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуален въпрос, който уточнен и конкретизиран съгласно т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК има следното съдържание:
1.„Задължен ли е съдът да извърши анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като при събрани гласни доказателства следва ли да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от свидетелите пред други?“
Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1953 г., запазило своето значение и при действието на новия ГПК, а така също и на практиката на ВКС, обективирана в следните решения: Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4740/2008 г., І г. о.; Решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., І г. о; Решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., ІV г.о.; Решение № 177/28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г., ІV г.о. и Решение № 65/16.05.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г., ІV г.о., които касаторите сочат и прилагат.
2. Вторият поставен въпрос, уточнен и конкретизиран в съответствие с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е сложен (съставен) и може да се разгледа в два подвъпроса:
2.1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните по иск по чл.87, ал. 3 ЗЗД относно договор за издръжка и гледане, както и твърдените от всяка страна факти в предмета на делото, и да приеме за установени тези от тях като съобрази правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса?“ и
2.2. „Какво е съдържанието на насрещните права и задължения по алеаторния договор за издръжка и гледане?“
По първия подвъпрос се излагат аргументи за отклонение на обжалваното решение с Решение № 327/25.02.2015 г. по гр. д. № 1205/2014 г. на ВКС, ІV г.о., а по вторият се обосновава противоречие с правното разрешение, дадено с Решение № 20/22.07.2015 г. по гр. д. № 1853/2014 г. на ВКС, ІV г.о.
3. Третият въпрос се повдига с оглед нематериалната страна на задължението за издръжка и гледане, а именно нравствено – етичната страна на това съглашение. По него се твърди отклонение с постановките на ТР № 96 от 28.06.1966 г., ОСГК на ВС и ТР № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС.
Поддържа се също, че обжалваното въззивно решение е „очевидно неправилно“ като основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Извеждат се аргументи в подкрепа на искания достъп до касация от соченото необсъждане и твърдяната превратна интерпретация на данните от събраната по делото доказателствена съвкупност. Страната възпроизвежда съдържанието на понятието „очевидна неправилност“, дадено в Определение № 310/13.06.2018 г. по т. д. № 412/2018 г. на ВКС, І т. о.
Първият повдигнат правен въпрос е обуславящ процесуалната дейност на въззивната инстанция по разглеждането на материалноправния спор, предмет на делото и в този смисъл е релевантен, т. е. осъществява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се открива обаче наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е разрешен изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. посочената от касаторите такава, както и служебно известната на съда такава – напр. Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно нормите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът (вкл. въззивния съд като втора инстанция по същество на материалноправния спор в пределите на въззивното обжалване, въведени от въззивника) е длъжен да обсъди всички доказателства от значение за претендираното или отричано с иска право като подложи на самостоятелна преценка събраният (вкл. и в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК) фактически и доказателствен материал по делото, и направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора с мотивиране на съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, при съобразяване доводите и възраженията на страните, които имат значение за решаване но делото. При преценка на събрани гласни доказателства съдът следва да посочи съображения показанията на кои от свидетелите кредитира и счита за достоверни и защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни и да преценява същите в съвкупност с останалите доказателства по делото, т. е. длъжен е да съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всички свидетели и да изложи съображенията си кои факти приема за доказани от осъществяването на тези факти. Цялата тази процесуална дейност, насочена към разглеждане и решаване на спора, предмет на делото, съдът отразява в мотивите си.
В случая въззивният съд е обсъдил всички приети по делото доказателства (писмени и гласни), вкл. събраните от него при предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, спазвайки разпоредбите на чл.12, чл. 154 и чл. 235 ГПК, след което е формирал своите фактически и правни изводи по делото, за да приеме за неоснователен предявеният иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Установено е изпълнение на задължението на приобретателите – както за гледане и предоставена на прехвърлителите издръжка в размер на 8 000 лв. за минало време (преди датата на сключване на сделката), така и за престираните от тях грижи и издръжка за последните за времето след тази дата до смъртта им. Така фактическите констатации за доставяни на прехвърлителите грижи и издръжка, уговорени с процесния договор, послужили за постановяване на обжалвания резултат, са изведени от второинстанционния съд съобразно действащите процесуални правила и при подробен и мотивиран анализ на доказателствената съвкупност по делото.
Предвид на изложеното, по поставения правен въпрос не се откриват предпоставки за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос в първата му част (подвъпрос) се припокрива по съдържание с първия и в този смисъл се явява обуславящ за изводите на въззивния съд по предмета на делото. Отново, макар да удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, въпросът не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и не противоречи на практиката на ВКС, вкл. и тази, на която касаторите се позовават. Това е така, защото както се посочи по-горе, въззивният съд е изложил подробни и обосновани мотиви – фактически и правни, като е съобразил предмета на спора, очертан от твърденията и възраженията на страните, извършени в предвидените за това процесуални срокове. Установената фактическа обстановка е основана на събраните по надлежния процесуален ред доказателства за релевантните обстоятелства, при приложение на правилото по чл. 154, ал. 1 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест в процеса. В резултат е направен извод, че ответниците са изпълнявали задълженията си по договора и са доставяли необходимите грижи и издръжка на прехвърлителите, поради което липсва основание за развалянето му в съответната част, по претенцията по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Ето защо, по така поставения въпрос достъпът до касация следва да бъде отречен.
Вторият въпрос във втората му част (подвъпрос) е релевантен, с което осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. И тук обаче отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на разрешението, дадено в Решение № 20/22.07.2015 г. по гр. д. № 1853/2014 г. на ВКС, ІV г. о., което се сочи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Според възприетото в това решение становище насрещните престации по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане се определят от конкретното постигнато съгласие между страните по договора. Изхожда се от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Прието е, че паричната престация по правило не може да замести уговорената натурална, поради което кредиторът не може да иска, а длъжникът не може да престира пари вместо грижи и издръжка.
Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение, тъй като е установено от инстанцията по същество, че ответниците – приобретатели са изпълнявали поетите с договора задължения за гледане и издръжка на прехвърлителите, според конкретните уговорки, предмет на постигнатото съгласие. Те са предоставяли грижи и са давали издръжка на последните преди сделката, което е удостоверено от съвпадащата воля на страните по съглашението, при което отчуждителите са приели насрещната престация такава, каквито е извършена, а за времето след сключването на договора са се настанили в жилището на прехвърлителите и са живели с тях до смъртта им, като са им доставяли такива по обем и съдържание грижи и осигурявали тази издръжка, необходима за задоволяване на нуждите им.
Налага се да липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този поставен въпрос.
Третият повдигнат въпрос не е релевантен, доколкото въззивният съд не е мотивирал съображения и не е направил извод за изпълнение на насрещното задължение на приобретателите за даване на издръжка в натура, който да е обоснован със спазване на установените правила на добросъвестността и на морала – арг. чл. 63, ал. 1 ЗЗД, нито пък е приел, че като резултат от това изпълнение (чрез трансформацията му в паричния еквивалент на тази издръжка) се засягат неблагоприятно социално-битовите условия за преживяване на кредиторите, относими към нравствено – етичната част от съдържанието на съглашението. В обжалваното решение е установено, че ответниците са престирали насрещно грижи и издръжка според уговорките в процесния договор, поради което дължимият от тях резултат е този, за който са се задължили и той е осъществен.
Ето защо, по така повдигнатият въпрос отсъстват предпоставки за достъп до касация.
Не се открива приложно поле и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК – противоречие на въззивното решение по обуславящ делото въпрос с актове на Съда на Европейския съюз.
Касаторите са се задоволи в изложението само с посочване на това основание за селектиране на касационната жалба без да формулират правен въпрос, т. е. общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. За пълнота ще следва да се изтъкне, че поддържаното основание не се обосновава и с твърдение за отклонение на обжалваното решение с конкретен акт на С..
Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради „очевидната му неправилност“ – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Необсъждането изцяло на събраните по делото доказателства и неправилното интерпретиране на част от тях, както поддържат касаторите, не съставляват аргументи, които изпълняват изискването за мотивиране наличието на соченото основание за селектиране на касационната жалба. Фактическият състав на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторите нямат аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.
В обобщение, липсват предпоставки за приложно поле на релевираните основания за достъп до касация. Затова касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото жалбоподателите следва да заплатят на ответниците по касация разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 1 665. 60 лв., като плащането е документално установено със съответния банков документ, удостоверяващ извършения превод, както и данни за заверяване сметката на упълномощеното адвокатско дружество със сумата – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1289 от 26.10.2018 г. по гр. д. № 1563/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА С. Г. М. с ЕГН [ЕГН] и Ф. Г. М. с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес [населено място], [улица] да заплатят на А. Я. Д. и А. Н. Д., и двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], вх. .., ет. .., офис … – адвокатско дружество „К. и Н.“, сумата от 1 665. 60 (хиляда шестстотин шестдесет и пет лв. и 60 ст.) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.