4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
гр. София, 03.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 511/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. К., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. К., срещу решение № 167/20.07.2018 г. по гр. д. № 175/2018 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
Ответникът „Меди-Стефи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Дупница, жк. Южен № 2, ет. 2, ап. 2, чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за допустимост на касационната жалба, а по същество я счита за неоснователна. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима (вж. определение № 3887/12.12.2018 г. по ч. гр. д. № 5353/2018 г. на Апелативен съд – София, чийто решаващи изводи за характера на делото като гражданско се споделят и от настоящия състав).
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 109/02.03.2018 г. по гр. д. №1296/2017 г. на Районен съд – Дупница за отхвърляне на предявените от касатора против „Меди-Стефи“ ЕООД установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 195, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за признаване съществуването на вземане в размер от 6 263. 86 лв., съставляващи стойността на извършени разходи за отстраняване на недостатъците на закупен автомобил за сметка на дружеството – продавач, както и на вземане от 106. 65 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 13.03.2017 г. до 29.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 30.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор от 14.12.2016 г. за покупко-продажба на моторно превозно средство (МПС) – лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Санта Фе“, с дизелов двигател. Установено е, че на 27.02.2017 г. този автомобил, с ДК [рег.номер на МПС] , е аварирал на автомагистрала „Тракия” и е транспортиран до автосервиз, предварително посочен от собственика му. Развити са съображения, че при данните по делото претендираното вземане за отстраняване на недостатъците на продадената вещ (МПС) не съществува, доколкото причината за аварирането на автомобила и дефектите, които са довели до него (т.е. твърдените скрити недостатъци към датата на продажбата, които са довели до блокиране на двигателя му) не са доказани при условията на пълно и главно доказване от ищцата. Изложени са мотиви, че по специалния закон – Закона за защита на потребителите, на който ищцата се позовава липсва правило, според което купувачът/потребител може да поправи вещта за сметка на продавача, поради което приложение по спорното правоотношение намира общия граждански закон – ЗЗД, а не специалния, нито разпоредбите на Директива 1999/44/ЕО. В тази връзка въззивният съд е намерил, че купувачът не се ползва от презумпцията на чл. 108 ЗЗП, според който всяко несъответствие на потребителската стока с договора за продажба, което се появи в 6 – месечен срок след доставянето й се смята, че е съществувало при доставянето й. Направен е извод, че релевантно е именно обстоятелството дали скритите недостатъци, които са довели до блокиране на двигателя на автомобила са съществували към датата на продажбата, а не в по-късен момент. Инстанцията по същество е дала отрицателен отговор на този въпрос при доказателствата по делото, като е отчела правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес. Възприети са изводите на вещото лице по изслушана съдебно-техническа експертиза, според които е слабо вероятнo причинно-следствената връзка между посочения от ищцата механизъм на повредата – проникване на охладителна течност в цилиндрите на процесния двигател, довела до пукнатини по цилиндровата глава във всички цилиндри двигателя и настъпилия от това резултат – воден удар във всички цилиндри на двигателя и неговото блокиране. Съобразени са данните от заключението, че на практика напукване на цилиндровата глава във всички цилиндри при нормална работа на двигателя е неосъществимо, но е възможно да се получи вследствие на прегряване или замръзване на двигателя или вследствие на тежък воден удар в цилиндрите му, т. е. с оглед неговата експлоатация. При преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност въззивната инстанция е намерила, че не е установено съществуването на претендирането вземане за стойността на извършени разходи за отстраняване на недостатъците на закупен автомобил за сметка на продавача, доколкото такива дефекти към датата на сделката не са установени, поради което е достигнала до извод за отхвърляне на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за главницата, а като резултат от неговата неоснователност – и на акцесорния иск за лихва за забава.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига процесуалноправен въпрос, който поддържа да е обусляващ изводите на въззивния съд в обжалваното решение и за който счита, че даденото разрешение е в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в Решение от 04.06.2015 г. по дело С-497/13. Неговото съдържание е следното:
„Продавачът на употребяван автомобил ли е този, който следва да докаже, че е доставил на потребителя изправен, съответстващ на уговорката им автомобил или купувачът трябва да докаже, че автомобилът е имал недостатъци преди продажбата?“
Повдигнатият въпрос не е релевантен, защото въззивният съд не е изложил решаващи мотиви за необходимостта от доказване на претендираните скрити недостатъци на продадената стока – лек автомобил, довели до блокиране на двигателят му (от които произтича вземането му за отстраняването им за сметка на продавача, предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК), нито преди извършването на продажбената сделка, нито след това. Меродавно според съда е установяването им по правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес – чл. 154, ал. 1 ГПК към датата на продажбата. Но дори и въпросът да беше обуславящ изводите на въззивната инстанция по делото, не се установява отклонение с правното разрешение, дадено в цитираното от касатора решение на СЕС от 04.06.2015 г. по дело С-497/13 – т.е. допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Въпросното решение на Съда на Европейския съюз е свързано с приложението на принципа за разпределение на доказателствената тежест и неговото функциониране, съобразно правилото на член 5, § 3 от Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25.05.1999 г. относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, чиито разпоредби са въведени (транспонирани) в националното ни право чрез Закона за защита на потребителите – § 13а, т. 7 от ДР на ЗЗП. Това правило като норма от публичен ред във вътрешния правопорядък предвижда отклонение от принципа, че потребителят е този, който трябва да докаже, че е налице липса на съответствие при продажбата на потребителска стока и че такава съществува към момента на доставка на вещта. Възприетото правно разрешение от СЕС (по шестия поставен пред него въпрос) е, че облекчението на потребителя (каквото качество има ищцата) в процеса на доказване на несъответствие на продадена стока предполага той да установи два факта: 1) наличие на несъответствие – че продадената стока не съответства на съответния договор, доколкото няма уговорените с него качества или пък е негодна за обичайна употреба на този вид стока и 2) разглежданата липса на несъответствие е установена – т.е. че наличието й се разкрило фактически, в срок от 6 месеца след доставката на стоката. В тези случаи несъответствието, съгласно чл. 5, § 3 от посочената директива, се счита за съществувало още в момента на доставката. Според даденото тълкуване от СЕС продавачът или доставчикът се освобождава от отговорност само ако докаже, че липсата на съответствие се дължи или произтича от обстоятелство (действие или бездействие), настъпило след продажбата, респ. доставката на стоката. При разглежданата хипотеза въззивният съд е приел, че блокирането на двигателя на закупения автомобил, като източник на претендираното вземане за стойността на разходите за отстраняване на недостатъците на вещта за сметка на продавача, вероятно е резултат на неправилната му експлоатация, т.е. на обстоятелство, настъпило след процесната продажба. Ето защо, обжалваният въззивен акт е в съответствие с цитираното решение на СЕС, което касаторът сочи и прилага, поради което и не се обосновава приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за достъп до касация.
При този изход на делото жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 500 лв. и са заплатени в брой, като вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167/20.07.2018 г. по гр. д. № 175/2018 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
ОСЪЖДА А. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [община], [улица] да заплати на „Меди-Стефи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Дупница, жк. Южен № 2, ет. 2, ап. 2, сумата от 500 (петстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.