5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. София, 20.02.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2080/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. М., чрез адв. Г. и касационна жалба на „Дискордиа“ АД, ЕИК117015342, със седалище и адрес на управление гр. Варна, район „Младост“, бул. „Януш Хуняди“ № 6, Бизнес център „Мейкър“, офис 201, чрез адв. Н. против решение № 7941 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 6336/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав.
Ответниците по касационни жалби, чрез посочените им по – горе пълномощници, са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който са взели становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Ответникът – търговско дружество претендира сторените разноски.
Жалбите са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата на ищеца М. има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с което е потвърдено решение №327618/31.01.2018 г. по гр.д.№ 14839/2017г. на Софийски районен съд (СРС) за отхвърляне на предявения от него против „Дискордиа“ АД със седалище гр. Варна осъдителен иск по чл. 200 КТ – за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 25.01.2017 г. във Федерална Република Германия за разликата над 30 000 лв. до предявените 60 000 лв., както и в частта на присъдените разноски на всяка от страните.
Жалбата на ответното дружество има за предмет същото въззивно решение в частта, с което е потвърдено посоченото по-горе решение на СРС в уважената част на иска по чл. 200 КТ над сумата от 15 000 лв. до присъдените 30 000 лв. и в частта на възложените в тежест на търговеца от първостепенния съд разноски.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил наличието на материалните предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 200 КТ за ангажиране на имуществената (обективна) отговорност на ответника – работодател за обезщетяване на причинените на пострадалия от трудова злополука ищец неимуществени вреди: 1/ събитие, представляващо трудова злополука; 2/ настъпила вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3/причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Приел е, че характерът на травматичното увреждане, извършените две оперативни манипулации, продължителният възстановителен период – от около 10 месеца, съчетан с интензивни в първите 30 дни след събитието болки и страдания, търпените сериозни ограничения при придвижване – с помощни средства (патерици) за срок от около 4 месеца след интервенцията, изпитаните неудобства при битово обслужване, при отчитане на факта, че пострадалият е в напреднала възраст (към момента на злополуката е бил на 55 години), което предполага по-продължителен период за възстановяване, която обаче не изключва неговата работоспособност, а в случая е налице загуба на такава в един относително дълъг период – поне за 10 месеца, както с оглед естеството на работата му (шофьор), при което травмата на крака неминуемо създава по-значителни неудобства, а също и предвид очертаните благоприятни перспективи за значително подобрение на увредената глезенна става след предстояща трета оперативна интервенция, дават основание да му се определи справедливо обезщетение в размер на 30 000 лв. Мотивирани са съображения за определяне на този размер на обезвредата и с оглед на обстоятелството, че пострадалият ще търпи известни болки до края на живота си при по-интензивно натоварване на засегнатия крайник или промяна на времето и при отчитане на общественото му и социално положение, както и състоянието на икономическата среда в страната към датата на увреждане. За разликата над горната сума до пълния предявен размер от 60 000 лв. претенцията е счетена за лишена от основание. За неоснователно е намерено оплакването в жалбата на ответника, че в нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е определил размера на дължимото обезщетение без да съобрази и съответно намали същото с получените от ищеца обезщетения от общественото осигуряване. Развити са доводи, че само при предявяване на претенции за обезвреда на търпени имуществени и неимуществени вреди е допустимо от общия им сбор да се приспадне полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване, съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ, т.е. да се присъди разликата. Според инстанцията по същество разглежданият случай не е такъв, доколкото се претендира единствено обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. В тази връзка е изтъкнато съображение, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е ирелевантно обстоятелството дали ищецът е получавал социални помощи или обезщетения от общественото осигуряване, тъй като те обезщетяват загубен доход, но не репарират причинени неимуществени вреди.
По касационната жалба на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея се поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Касаторът счита, че въпросът е от значение за изхода на делото, доколкото въззивният съд не е съобразил установените критерии за определяне на обезщетението и разрешението му е в отклонение от практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., както и в Решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о., Решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 31/25.04.2014 г. по т.д. №1203/2013г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 73/13.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.
По касационната жалба на ответника.
В изложението към нея се поддържат основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ППК, по следните поставени въпроси, а именно:
1. „Дали при определяне на дължимото обезщетение за трудова злополука в хипотезата на чл. 200, ал. 3 КТ полученото от работника/служителя обезщетение по общественото осигуряване би следвало да се приспадне само ако е предявена кумулативна претенция за имуществени и неимуществени вреди или то следва да се отчете винаги – както в случаи на претендирани само имуществени вреди, така и в случаи на претендирани само неимуществени вреди?“
Въпросът се поставя за разглеждане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с обосновката, че нормата на чл. 200, ал. 3 КТ е неясна, поради което е необходимо тълкуване и при твърдението на страната за липса на съдебна практика по приложението й.
2. „Следва ли при присъждане на обезщетението по чл. 200 КТ съдът да се ръководи от принципът на справедливостта?“
По този въпрос страната сочи наличие на основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с поддържано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 86/06.06.2017 г. по гр. д. № 3856/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и Решение № 38/13.03.2013 г. по гр. д. № 323/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Повдигнатият от касатора – ищец материалноправен въпрос за приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) не е обусловил изхода на делото, тъй като такава претенция в случая не е била предявена. Предмет на спора е обезщетяването на пострадалия за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука по чл. 200 КТ, която претенция е различна от тази на увредения, по прекия му иск срещу застрахователя, покрил съответния риск от настъпване на застрахователното събитие и отговорен пред пострадалото лице по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Непоставянето на въпрос, който е релевантен и е в основата на решаващите мотиви на въззивния съд по предмета на делото, само по себе, си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Дори и да се приеме от касационния съд, че уточнен и конкретизиран съгласно указанията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, въпросът е за критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД (т.е. игнорирайки от съдържанието му сочената хипотеза на чл. 226, ал. 1 КЗ – отм.) и той е релевантен – т.е. осъществява общо основание, не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. При преценката за наличие на последното се установява, че въззивното решение не е постановено в отклонение с цитираната от касатора практика, вкл. и задължителна такава, а напротив – е в съгласие с тази практика. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, които обуславят тези вреди и са от значение за размера им. В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо – с оглед на вида, естеството и тежестта на това засягане, интензитета и продължителността му, търпените по необходимост неудобства в социален и битов план, прогнозите за отзвучаване на физическите и емоционални болки и страдания в аспекта на календарната възраст на увредения и характера на работата му. Съобразени са социалната и обществена среда, в които попада ищеца, и икономическото състояние в страната към датата на злополуката. Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезвредата, съобразно обществения критерий по чл. 52 ЗЗД.
В обобщение, по жалбата на ищеца не са осъществени предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.
Първият поставен за разглеждане въпрос от касатора – ответник е релевантен, защото произтича от извода на въззивния съд, че полученото обезщетение по общественото осигуряване не следва да се съобразява и да се присъжда само разликата между причинената неимуществена вреда и обезщетението по общественото осигуряване (хипотезата на чл. 200, ал. 3 КТ), предвид предметът на делото – претенция за обезщетяване на неимуществени вреди. Той обаче не осъществява поддържаният от страната допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът аргументира необходимостта от тълкуване на закона с довод, че нормата е неясна и липсва съдебна практика по приложението й, а такава е известна на състава. Според тази практика само когато обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение. Единствено в тези случаи е приложима разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ и се присъжда разликата между обезщетението за имуществената вреда и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Въззивният съд е съобразил тази практика, поради което, по така повдигнатият въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Вторият въпрос на ответника в изложението към касационната му жалба осъществява общо основание, тъй като във въззивното решение е възприет основополагащият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука. Въпросът обаче не осъществява допълнителното основание за допускане на касационен контрол (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), доколкото при извършената преценка не се установява поддържаното от този касатор противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в двете решения, на които той се позовава. Напротив, както вече се посочи по – горе в настоящото изложение, обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с трайната и еднопосочна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди, вкл. и тази, която страната в случая сочи. Съображенията, които следва да се изтъкнат съвпадат с вече изложените по въпроса, поставен от касатора – ищец. Ето защо е безпредметно да бъдат преповтаряни и в тази част от изложението.
С оглед на горното и по втория въпрос, поставен от касатора – ответник не се формира основание за селекция на касационната жалба.
В обобщение, по жалбите и на двете страни по делото не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части.
С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7941 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 6336/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав в обжалваните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.