О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
гр. София, 04.02.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2985/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Л. И. М., чрез адв. Н. Д., АК-Р., против решение № 167 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 135/2018 г. на Окръжен съд-Русе. С него е потвърдено решение № 1628 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 5090/2017 г. на Районен съд-Русе, с което е уважен предявеният срещу касатора иск за признаване за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземане на ищеца Р. Д. от ответника Л. И. М. в размер на 12 000 лв., произтичащо от неизпълнение на сключен между страните договор за заем от 26.02.2015 г. с нотариална заверка на подписи и на вземане в размер на 1 480 лв. – лихва за забава в плащането на главницата за периода от 27.02.2016 г. до 15.05.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата от 17.05.2017 г.- датата на подаване на заявлението по чл. 417, т.3 от ГПК до окончателното й плащане, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3059/2017 г. на Районен съд – Русе.
Ответникът Р. Д., чрез адв. Р. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който е взел становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел за установено съществуването на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение, породено от сключения на 26.02.2015 г. договор за заем на сумата в размер 12 000 лв., с уговорен срок на издължаване една година. Прието е, че заемната сума е предадена на заемателя при сключване на договора, съгласно уговорката в чл. 2 от съглашението, в която част то има характер на разписка за получаване на тази сума. Ето защо е формиран извод, че сключването на договора за заем е доказано. В тази връзка съдът е установил, че ответникът не оспорва обстоятелството, че е подписал съставения документ, поради което последният е кредитиран като годно доказателствено средство по делото. При липсата на насрещно изпълнение от ответника – заемателя, е прието да е налице вземане на ищеца по договора, в размер на 12 000 лв., което е съдебно признато и установено. Отчетена е забавата на длъжника от датата на падежа на задължението до 15.05.2017 г., като е признато вземане и за нея, възлизащо на 1 480 лв. Искането на ответника за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, поради наличие на данни за образувана прокурорска проверка за извършено документно престъпление – чл. 309, ал. 1 от НК (за употреба и съставяне на неистински или с преправено съдържание частен документ – договора за заем), е прието за неоснователно, доколкото в хода на делото не са установени престъпни обстоятелства от значение за решаване на спора. Въззивният съд се е произнесъл по направения в хода на производството пред него довод от жалбоподателя – ответник по спора, за неспазена форма на договора за заем, като източник на процесното вземане (основано на документ по чл. 417, т. 3 от ГПК) и го е счел за преклудиран. Изложил е съображения, че оригиналът на този документ е представен в заповедното производство (ч. гр. д. № 3059/2017 г. на РС – Русе), което е изискано, прието и приложено в хода на първоинстанционното производство, поради което страната е имала възможност да се запознае с него и да релевира своевременно възражения в този смисъл. Поради цялостно споделяне на фактическите и правни изводи по спора въззивната инстанция е препратила, по правилото на чл. 272 от ГПК, към мотивите на първоинстанционния съд.
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Повдигнатите правни въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд по предмета на делото и за които е налице соченото противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, имат следното съдържание:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата?“;
2. „Следва ли съответният решаващ съд да приложи служебно императивна правна норма, която е в публичен интерес, дори и без за това да е направено оплакване? и
3. „Следвало ли е въззивният съд да спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при представени доказателства за извършвана проверка от прокуратурата по въпроса за истинността на договора, от който произтича вземането на ищеца?“
Поддържа се по тези въпроси въззивното решение да противоречи на правните разрешения, възприети в Решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г., IV ГО на ВКС, Решение № 165 от 17.05.2010 г. по гр. д. № 4719/2008 г. на II ГО на ВКС, Решение № 502 от 28.11.2012 г. по гр. д. № 2/2012 г., IV ГО на ВКС, на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС – т. 8, Решение № 261 от 28.10.2014 г. по гр. д. № 2149/2014 г., III ГО на ВКС, Решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 212/2011 г., IV ГО на ВКС и Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2012 г., I ТО на ВКС.
Основанието за достъп до касация, поради „очевидната неправилност“ на въззивното решение се обосновава с противоречието на изводите му с посочената практика на касационния съд относно поставените въпроси.
Повдигнатите правни въпроси не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол.
Те не притежават характеристиките на общо основание по смисъла на чл.280, ал. 1 от ГПК, разяснени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК. За да формира общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК страната е задължена да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и е обусловил конкретните му решаващи изводи по предмета на делото. Липсата на общо основание е достатъчен аргумент за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания.
Първият въпрос е свързан с правомощията на въззивния съд, очертани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК. Неговото формулиране обаче изразява несъгласието на страната с мотивите на второинстанционния съд и не представлява обосноваване на твърдение за необсъждане на оплаквания във въззивната жалба.
Като съд по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, както и за допустимостта му – в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на там посочените негови фактически констатации. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
В случая съдът е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба (каквато била е подадената в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК), която е допустима (посочването на оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба – арг. чл. 262, ал. 1 от ГПК), поради което е бил длъжен да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения. Такъв контрол върху първоинстанционното решение е упражнен, а възможностите на въззивника да сочи впоследствие пороци на решението, обуславящи неговата неправилност (след като не са налице очертаните по-горе две хипотези на служебен контрол) и във връзка с това да прави доказателствени искания, са преклудирани. Обжалваното въззивно решение е постановено въз основа на приетите от съда за установени обстоятелства по делото и на собствените му изводи по приложението на закона, които са намерили писмено отражение в мотивите за доказаност на възникнало между страните облигационно отношение, произтичащо от договор за заем и съществуването на вземане по съглашението, установяването на което е било предмет на делото. Съобразявайки предметните предели на въззивното производство съдът, в това число препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 от ГПК, е разрешил материалноправния спор в съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК.
Вторият и третият от въпросите са изводими от позицията на касатора за неправилност на постановеното въззивно решение и обективират становището му за необходимостта от прилагане на императивна правна норма по спорното правоотношение, респ. за задължението му да спре делото по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК при предпоставките за това и ангажиране на данни, които ги установяват.
Въпроси, които са изведени от становище на страната, както е в случая, не съставляват общо основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 от ГПК. С тези два въпроса касаторът също не релевира общи предпоставки за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може и не е длъжен да извежда правните въпроси от твърденията и доводите му (така разясненията по т. 1 от цитираното по-горе ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГКТК). Липсата на правен въпрос, каквато се констатира от настоящия състав, т. е. на въпрос, който да притежава характеристиките на общо основание, както вече се изтъкна, е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания (в този смисъл отново разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г.). Релевираните в случая доводи са относими към правилността на въззивното решение и са касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество, но не намират приложение във фазата по селектирането й, осъществявана в производството по чл. 288 от ГПК.
В обобщение, липсата на поставен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в решението му, има за последица недопускане на касационното обжалване само на това основание – поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като основание за допускане на касационен контрол се сочи и това, че въззивното решение е „очевидно неправилно“.
Така посочено основанието не може да обоснове предпоставки за достъп до касация, тъй като в изложението не е мотивирано наличието му.
Посочването единствено, че „изводите на въззивния съд в обжалваното решение са точно в обратния смисъл“ на правните разрешения, възприети в приложената и цитирана от касатора практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, не осъществява основание за селекция на касационната жалба.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите на въззивното решение и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пред. 3 от ГПК. Поради това следва да се приеме, че по същото не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на спора, приключващ с определение за недопускане на касационното обжалване и основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените разноски за защита по подадената касационна жалба. Същите възлизат в размер на 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение. Искането за присъждането им е заявено с отговора на касационната жалба, към който е представено пълномощно за представителство пред ВКС, договор за правна защита и съдействие с уговорен размер на претендираното възнаграждение и начинът на плащане – в брой, както и е приложен списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167 от 11.04.2018 г. по гр. дело № 135/2018 г. на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Л. И. М., ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], община В., област Р., ул. „М.“, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на Р. Д., ЛНЧ: ….., с адрес [населено място], бул. „Ц.О.,, сумата от 1 000 (хиляда) лева – разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.