3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
гр. София, 22.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2983/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. У., чрез адв. П. срещу решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието (МП), чрез ст. юрк. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за недопустимост на касационната жалба с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, а възражението на ответната дирекция в обратната насока е неоснователно. Ограничението в обхвата на касационния контрол по чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, на което се позовава ГДИН при МП, не намира приложение в случая, тъй като страните по спора са били в служебно, а не в трудово правоотношение.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 13/04.01.2019 г. по гр. д. № 4022/2018 г. на Районен съд – Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката против ГДИН при МП иск по чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. 2, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003 г.) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) – за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. – за разликата над присъдените 2 704. 46 лв. до претендираните 5 010 лв.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че претендираното право на обезщетение е възникнало едва при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започва да тече тригодишен давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. Установил е, че служебното правоотношение между страните по делото е прекратено на 10.08.2015 г. и давността е изтекла на 10.08.2018 г., като преди тази дата – на 09.08.2018 г. е подадена исковата молба, с която в случая съдилищата са сезирани – т.е. давността не погасява правата на ищцата. Изтъкнато е, че в разглежданата хипотеза следвало да се съобрази и настъпилото към момента на прекратяване на правоотношението между страните – по давност, но на друго основание – погасяване за част от правото на допълнителен платен годишен отпуск. В тази връзка са изложени съображения, че за неуредените в специални закони въпроси се прилагали съответно разпоредбите на ЗДСл и в частност чл. 59а, ал. 1 ЗДСл (в сила от 01.03.2011 г.), с която е въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не бил използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полагал, независимо от причините за това, правото на ползване се погасява по давност. Ето защо второинстанционният съд е приел, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на посочената разпоредба, а именно – 01.03.2011 г., двугодишния давностен срок не може да намери приложение, за разлика от правото на отпуск възникнало след въпросната дата, по отношение на което е приложим. С оглед на тези доводи инстанцията по същество е установила, че по казуса във времево отношение се оформяли два периода. Първият процесен период е от 01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият – от 01.03.2011 г. (01.01.2011 г.) до 30.06.2014 г. Въззивният съд е изложил мотиви, че по отношение на втория период следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 ЗДСл за двугодишната давност. Така претенцията за обезщетяване за периода от 2011 г. до 30.06.2014 г. е приета за неоснователна и отхвърлена като погасена по давност, след зачитане на направеното в този смисъл правопогасяващо възражение на ответната дирекция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:
1. „Могат ли да се погасяват по давност по общите правила на ЗЗД или по чл.176а КТ и чл. 59а ЗДСл, в сила от 01.03.2011 г., неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР – чл.229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003г.) от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл.212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), възникнали при действието на съответната нормативна уредба?“;
2. „Налице ли е празнота в специалния закон – ЗМВР, която да се допълни чрез правилата за субсидиарно приложение на общия закон (чл.176а КТ и чл. 59а ЗДСл) или чрез прилагането по аналогия на правото при наличието на специална правна регламентация на реда за ползване на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по ЗМВР в подзаконов акт, издаден от оправомощения министър по силата на изрично делегираща права специална правна норма – чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. (отм.)?“
Съобразно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК тези два въпроса могат да бъдат обобщени и конкретизирани от касационния съд, като се изведат в един общ правен въпрос за това приложима ли е разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл към правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и в частност по отношение на правото на отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 от закона и ако да – при какви условия.
Поддържа се, че по горния въпрос са налице предпоставки за достъп до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.
Страната обосновава разглеждането на повдигнатия правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 235/08.11.2016 г. по гр. д. № 2082/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и Решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на ВКС, ІV г. о.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се сочи да е осъществено, поради противоречие на обжалваното въззивно решение по релевантния правен въпрос с Решение № 12/2010 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 15/2010 г., както и с Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 29.11.2017 г. и Решение на СЕС от 06.11.2018 г. по дело С-684/16, последните две постановени по приложението на чл.7 от Директива 2003/88/ЕО.
Според касатора поставеният правен въпрос се явява и такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При произнасяне по заявените основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното.
На 08.12.2017 г. с разпореждане на председателя на ВКС е образувано тълкувателно дело № 6/2017 г. по описа на ВКС, ГК за приемане на тълкувателно решение по въпроса „В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение?“, поради констатирана противоречива практика на състави на ВКС по него.
Разрешаването на така поставения въпрос по задължителен за съдилищата начин ще е от значение за изхода на спора по настоящото дело. Това е така, защото разясненията, които ще бъдат дадени по въпроса, предмет на тълкувателното дело, са във връзка с поставения от страната релевантен въпрос, касаещ приложимостта на погасителната давност към правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд. Образуването на тълкувателно дело по въпрос, който е обуславящ за изхода на настоящия спор, налага производството по него да бъде спряно до приключване на производството по тълкувателно дело № 6/2017 г. на ВКС, ГК.
По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
СПИРА производството по гр. д. № 2983/2019 г. на Върховен касационен съд, ІІІ г.о. до приключване на производството по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ГК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: