8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 23
гр. София, 08.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1944/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. К., чрез пълномощник адв. И. срещу решение № 24/09.01.2019 г. по гр. д. № 1294/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
От ответниците по жалба Прокуратура на РБ (ПРБ), чрез надлежно упълномощения процесуален представител юрк. З. я оспорва. Претендира разноски. Ответникът ОДВМР – Варна не изразява становище.
Предмет на касационна жалба е цитираното по-горе въззивно решение, с което е отменено решение № 996/12.03.2018 г. по гр. д. № 9895/2017 г. на Районен съд – Варна в частта, с която ПРБ и ОДМВР – Варна са осъдени солидарно да заплатят на касатора сумата от 8 687 лв., представляващи обезщетение за нанесени имуществени вреди по лек автомобил „Алфа Ромео 147“, изразяващи се в общо влошено състояние на вещта, поради неполагане на грижи за техническата й поддръжка за времето от 15.07.2009 г. до 10.02.2016г., през което вещта е била във владение на ответниците, ведно със законната лихва от датата на сезиране на съда – 06.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, вкл. и в частта за разноски, с изключение на тези по чл. 77 ГПК и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за посочената сума.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, на първо място, че са налице предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на безвиновната (обективна) отговорност на двамата ответници, при условията на солидарност. Приел е, че ищецът е собственик на процесния автомобил, който той доброволно предал на органите по разследване във връзка с водено досъдебно производство за извършена противоправна механична интервенция върху идентификационния номер на двигателя и рамата на автомобила. За времето от датата на предаване на вещта от собственика й – на 15.07.2009 г. до датата на връщането й на същия – на 10.02.2016 г. стойността й намаляла (поради констатирани увреждания по нея – нарушено лаково покритие и следи от корозия по дясна врата и таван, компрометирани тапицерия и уплътнения, изтощен акумулатор, силно замърсен двигател), поради действията на служители на двамата ответници, в причинна връзка с които автомобилът не е върнат своевременно на собственика му. Инстанцията по същество е намерила, че това поведение на служителите на ответниците, по чието възлагане и в интерес на които те са извършвали действия по разследване на деянието, предмет на досъдебното производство, е противоправно, защото макар и при незавършено наказателно производство, е довело до необосновано задържане на автомобила (повече от 6 години) като веществено доказателство и възникналите по него от престоя увреди, доколкото след края на м. юли 2009 г. (когато е приключило обследването му по назначената трасологическа експертиза) същият не е бил обект на последващо експертно изследване. В тази връзка е прието, че неговото задържане е нямало да затрудни разкриване на обективната истина по делото, а и че същият не е бил предмет на административно нарушение – т.е. наличие на предпоставките по чл. 111, ал. 2 НПК. Претърпяната вреда за пострадалия под формата на намалената стойност на собствения лек автомобил, формирана от разликата между стойността му към датата на предаване (при изземването му) и тази към датата на връщане, е определена да възлиза на 8 687 лв. Въззивната инстанция обаче е отхвърлила претенцията, като е зачела релевираното от защитата на ПРБ правопогасяващо възражение за изтекла давност. Мотивирала е съображения, че съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД погасителната давност за вземания от непозволено увреждане започва да тече от откриване на дееца. В хипотезата на чл. 49 ЗЗД е достатъчно да е известен възложителя, поради което в случая деецът е известен още от датата на задържане на автомобила. Според съда най – късния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за вземането е денят, в който наказателното производство е спряно – 08.12.2010 г. Така, до тази дата задържането на автомобила като веществено доказателство е прието да е правомерно – с оглед необходимостта от обследването му за механична интервенция и изчакване на отговор по съдебна поръчка до Република Италия, от където той е внесен в страната. Установено е, че считано от горната дата до датата на предявяване на исковата молба – 06.10.2016 г. общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл по отношение на претендираното вземане, с последица отхвърляне на иска по чл. 49 ЗЗД.
С определение № 740/06.11.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:
1. „Кой е моментът, от който се дължи връщане на правоимащ на иззети вещи като веществени доказателства в наказателното производство, респективно от кога може да се претендира обезщетение за увреждане от невърнати след спиране или прекратяване на наказателното производство веществени доказателства?“ и
2. „От кой момент задължението е изискуемо, т.е. за него има право на иск и е налице начало на погасителна давност?“.
По поставените въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното.
Съгласно правното разрешение, възприето в Решение №137/18.02.2019г. по гр. д. № 2957/2017 г. на ВКС, III г.о. въпросът за съдбата на веществените доказателства (освен ако не са били предварително върнати, отчуждени или унищожени на някое от основанията по чл. 111 НПК) е предмет на постановения окончателен акт в наказателния процес (освен в случите на отнемане в полза на държавата на веществени доказателства по чл. 112, ал. 1 НПК и на моторни превозни средства по чл. 112, ал. 3 НПК; връщане на веществени доказателства на правоимащия след решаване на повдигнат спор за права по чл. 113 НПК; предаване на иззети като веществени доказателства книжа, писма и др. писмени актове на заинтересованите лица и учреждения, в които случаи разпореждането с веществени доказателства не зависи или не зависи само от приключване на наказателното производство и поначало се налага последващо – след приключване на наказателното производство, а по –рядко и съпътстващо при произнасяне на прокурора или съда). Правилото, приложимо при връщане на предметите, иззети като веществени доказателства в наказателното производство е установено в разпоредбата на чл. 111, ал. 2 НПК – те се връщат на правоимащите, от които са отнети. Понятието „правоимащ“ по смисъла на цитирания текст включва не само собственика на вещта, но и всяко друго лице, което има каквито и да е права, свързани с упражняването на фактическата власт върху вещта (вещни или облигационни, основаващи се на право на ползване, договор за заем, наем, залог и т.н., вкл. и владеещият на неправно основание с цел да стане собственик). Предписанието, залегнало в чл. 111, ал. 2 НПК повелява да се възстанови съществуващото фактическо положение преди отнемането на вещта от правоимащия. При спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства те се пазят докато решението на гражданския съд влезе в сила – чл. 113 НПК и ТР № 2/2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ВКС, ОСНК. Обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производство веществени доказателства, когато те подлежат на връщане на правоимащите, от които са отнети, може да се претендира от момента на влизане в сила на крайния акт за прекратяването и от този момент следва да се зачете, че задължението е станало изискуемо и е налице начало на погасителна давност. По общото правило на гражданския закон вземането за непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Но за да е известен деецът, е необходимо действително проявление на увреждането, а това е моментът, от които се дължи връщане на веществените доказателства като при прекратяване – това е датата на прекратяване на наказателното производство, по което са били иззети. Непозволеното увреждане е налице тогава, когато се обективира цялостния му фактически състав, вкл. когато вредоносните последици са положително проявени и когато това води до установяване на пострадалия. При спор за материално право началният момент, от който следва да се счита, че задължението е станало изискуемо е датата, на която решението на гражданския съд по този спор влезе в сила.
Горното разрешение относно датата на изискуемост на вземането за вреди от деликт, поради необосновано задържани (невърнати) веществени доказателства, които са иззети за да документират осъщественото престъпление – а именно датата на действителното проявление на увреждането, респ. при прекратено наказателно производство – датата на влизане в сила на крайния прекратителен акт, се споделя изцяло от този състав на ВКС и намира приложение по спора, предмет на делото.
В случая безспорно процесният автомобил е бил иззет като веществено доказателство от правоимащия – ищеца, негов собственик и оставен за съхранение в мястото, посочено от съответния орган (вж. чл. 110, ал. 4 НПК). Това е сторено на 15.07.2009 г. Действията по разследване по образуваното досъдебно производство, предприети от служителите на МВР (в частност на ОДМВР–В.) под надзора и ръководството на прокуратурата спрямо обследването на вещта – с оглед на механични интервенции върху идентификационен номер и изпълнение на съдебна поръчка до друга държава (Република Италия) са приключили още към началото на м. октомври 2010 г. С постановление на прокурор от Районна прокуратура (РП)-Варна наказателното производство по ДП № 1086/2009 г. по описа на Второ РУП при ОДМВР-Варна, образувано и водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.345а, ал. 1 НК е двукратно спирано, на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК, като последният път на 08.12.2010 г. По молба на ищеца за връщане на автомобила прокурор от РП – Варна се е произнесъл с постановление от 03.11.2011 г. и е отказал връщането. Автомобилът е върнат на правоимащия ищец въз основа на постановление от 05.08.2015 г. на прокурор при РП – В., на основание чл. 111, ал. 2 НПК. С разписка от 10.02.2016 г. е удостоверено предаването на иззетия като веществено доказателство лек автомобил от служител при ОДМВР – Варна на представител на ищеца (собственика). При доброволното предаване през 2009 г. и получаването на автомобила през 2016 г. са съставени съответните протоколи, установяващи състоянието му. Според данните от тях автомобилът е запазен в неговата цялост и окомплектоване (агрегати и възли), без липси на детайли. По така върната вещ обаче са констатирани увреждания, изразяващи се в нарушено лаково покритие и следи от корозия по дясна врата и таван, компрометирани тапицерия и уплътнения, изтощен акумулатор, силно замърсен двигател. Намалената стойност (обезценката) на автомобила за времето на задържането му като веществено доказателство е определена на 8 687 лв.
При горните факти се установява наличието на елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответниците.
Действията, респ. бездействията на разследващите органи (служителите на ОДВМР – Варна) и на прокуратурата по осъществяване на ръководство и надзор върху разследването (чл. 196 НПК), извършени в хода на висящото наказателно производство след изследване на процесния автомобил за евентуална механична интервенция върху идентификационен номер (края на м.юли 2009 г.) и при липса на необходимост от последващото му задържане като веществено доказателство, са противоправни. Разследващите органи са длъжни да вземат мерки за осигуряване на своевременно, законосъобразно и успешно извършване на разследването – чл. 203, ал. 1 НПК. Те заедно с прокурора осигуряват провеждането на досъдебното производство в предвидените в процесуалния закон срокове – чл. 22, ал. 2 НПК. Съгласно чл.234, ал. 1 НПК този срок е двумесечен, считано от образуване на разследването. В случаите, когато са иззети предмети като веществени доказателства органите на досъдебното производство вземат мерки те да не се повредят или изменят – чл. 110, ал. 2 НПК, а когато поради техните размери или други обективни причини не могат да се приложат по делото следва по възможност да бъдат запечатани и оставени за съхранение в предвидените от съответния орган места. При отпадане на необходимостта от оглед и техническо изследване на предмета, иззет като веществено доказателство в производството и когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина – от една страна и от друга – когато не се касае за предмет на административно нарушение, прокурорът не разполага с аргументирани съображения за неговото задържане и следва да постанови връщането му на правоимащия, на основание чл. 111, ал. 2 НПК. Такъв е разглеждания случай. След като вещта е била обект на техническо обследване за установяване наличие на механична интервенция върху идентификационен номер и несъмнено са установени резултатите от експертното заключение за липса на неправомерна такава – в края на м. юли 2009 г., по отношение на нея е отпаднала необходимостта от задържането й, тъй като то е изпълнило своето предназначение с обезпечаване на валидни процесуални действия по събиране на доказателства в хода на разследването. Нещо повече, прокуратурата се е възползвала от законоустановената възможност за спиране на производството, на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК – два пъти, като последният пък това е сторено на 08.12.2010 г. без да се подложи на обсъждане въпросът за съдбата за иззетия автомобил. Предвид обаче продължителността на разследването към момента на горното произнасяне от прокурора и преценката му относно наличие на основание за повторно спиране на производството, се е налагало да се изложат мотивирани съображения за необходимостта от задържане на автомобила или пък за нейното отпадане и връщането му на основание чл. 111, ал. 2 НПК. Вместо това, с нарочно постановление от 03.11.2011 г. – т.е. близо една година след спиране на производството прокурорът е отказал връщането на вещта, поискана с нарочна молба от собственика й, в основата на която са изложени именно доводи, че вече е била обект на изследване и не е установено да е извършвана нерегламентирана интервенция. Едва в началото на месец август 2015 г., без да има данни за извършвани други, последващи процесуални действия по разследване на престъплението по чл. 345а, ал. 1 НК, прокурорът е постановил връщане на автомобила на собственика му, на основание чл. 111, ал. 2 НПК, а фактическото му предаване е осъществено на 10.02.2016 г.
Описаните действия и бездействия на разследващите органи, извършени при очертаната фактология и установените правила за разследване в хода на досъдебното производство, вкл. и посредством събиране на доказателства, чрез приобщаване и обследване на предмети с характеристиките по чл. 109 НПК несъмнено реализират отклонение от вменените им по закон правомощия да не задържат необосновано тези предмети, когато са налице предпоставките на чл. 111, ал. 2 НПК и са противоправни. Такова е задържането на процесния автомобил за времето от края на м. юли 2009 г. до 10.02.2016 г. – датата на връщане.
Налице е вреда за ищеца, защото е безспорно по делото, че са констатирани увреждания на собствения му автомобил, които да довели до обезценка на вещта за процесния период със сумата 8 687 лв., съгласно заключението на оценителната съдебна експертиза, съставляваща разликата между стойността му към момента на предаване и тази към момента на връщане.
Вредата е в причинна връзка с поведението на органите на досъдебното производство (ОДВМР – Варна и ПРБ), които са допуснали необосновано дълго задържане на автомобила за нуждите на разследването, като веществено доказателство (повече от 6 години), през което време продължителният му престой на паркинг на едно място, влиянието на атмосферните условия и неполагане на дължимата грижа към чуждата собственост, са довели до установените повреди по автомобила, намалили неговата стойност. Отговорността на двамата ответници следва да се ангажира при условията на чл. 53 ЗЗД – солидарно. В случая вредите са произтекли при и по повод задържането на автомобила, иззет като веществено доказателство, продължило неоправдано дълъг период, което е в следствие на поведението на длъжностни лица и при двамата ответници : 1/ съответно от неполагане на дължимата грижа от фактически иззелите го представители на ОДМВР – Варна при неговото съхранение на място и опазване, в разрез с изискванията на чл. 110, ал. 4 и чл. 111, ал. 1 НПК, 2/ от липсата на произнасяне в прокурорския акт, постановил спиране на производството, по въпроса за връщането на иззетия автомобил на собственика, макар да са били налице законовите предпоставки за това. Разследващите органи, каквито по досъдебното производство са служителите на ОДМВР – В., са под надзора и ръководството на прокурора, но те са независими при осъществяване на възложените им по закон функции – чл. 10 НПК. Техните решения почиват на вътрешното им убеждение и доказателствената съвкупност по делото, като се ръководят от закона – чл. 14 НПК. Затова възложителят на тяхната работа в лицето на ответната дирекция на МВР, следва да носи отговорност за вредите, които са причинили, солидарно с прокуратурата.
Искът е основателен до размер на сумата 8 687 лв., каквото обезщетение за търпени имуществени вреди следва да се присъди на ищеца.
Правопогасяващото възражение на ПРБ за изтекла давност за вземането е неоснователно. Претенцията не е погасена по давност, доколкото изискуемостта на вземането от непозволено увреждане при неправомерно задържан (невърнат) предмет, иззет като веществено доказателство в наказателното производство, се свързва с датата на прекратяване на последното, извършено със съответния краен акт. Когато обаче предметът се връща на правоимащия по реда на чл. 111, ал. 2 НПК преди очертания релевантен момент – т.е. преди прекратяване на производството, несъмнено изискуемостта на вземането при установени увреди по вещта и настъпила в резултат на тях нейна обезценка се свързва с момента на действителното проявление на увреждането. То съвпада с предаването на иззетата вещ, удостоверено със съответния протокол. Считано от тази дата правоимащият обективно разполага с възможността да установи евентуално настъпили повреди и липси по вещта, които са от значение за определяне на претърпените от него имуществени вреди (в резултат именно на действителното проявление на увреждането), подлежащи на обезщетяване. Когато връщането на иззетото веществено доказателство се постановява с акта за спиране на наказателното производството вземането в очертаната хипотеза става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече именно от спирането. Когато обаче производството не е прекратено, а е спряно и прокурорът се произнася в последствие с нарочен акт (отделен е въпросът за процесуалната му законосъобразност, доколкото по делото липсват данни за предхождащо го възобновяване на производството) за връщане на иззето веществено доказателство, изискуемостта на вземането на правоимащия за търпени имуществени вреди се свързва с датата на действителното проявление на увреждането – т. е. с датата на връщане на вещта, съгласно чл.111, ал. 2 НПК. От тогава започва да тече и погасителната давност за това вземане. Настоящият случай е именно такъв. Наказателното производство водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК, по което е иззет като веществено доказателство собственият на ищеца лек автомобил, е спряно с прокурорско постановление от 08.12.2010 г., на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК и липсват данни да е възобновявано, нито пък да е прекратявано преди 05.08.2015 г., когато прокуратурата с нарочен акт (без да възобновява производството) е върнала иззетия автомобил, чието фактическо предаване пък е извършено едва 6 месеца по – късно, на 10.02.2016 г. С оглед на така установените факти и при възприетото по – горе правно разрешение се налага, че изискуемостта на вземането на ищеца за имуществени вреди от необосновано задържан като веществено доказателство предмет (автомобил) възниква, респ. погасителната давност за това вземане започва да тече от датата на връщането на вещта на правоимащия. При липса на произнасяне в прокурорския акт за спиране на наказателното производство по въпроса за веществените доказателства с постановяване на връщането им датата на постановеното спиране е ирелевантна към изискуемостта на вземането за вреди в посочената хипотеза и давност за него не е започнала да тече.
Във връзка с горното, оплакването в касационната жалба за нарушение на материалния закон от въззивния съд при постановяване на решението му в обжалваната му част, е основателно. Процесното вземане е станало изискуемо и петгодишната погасителната давност за него (чл. 110 ЗЗД) е започнала да тече на 10.02.2016 г., когато иззетият автомобил е върнат на ищеца, на основание чл. 111, ал. 2 НПК и до датата на предявяване на исковата молба – 06.10.2016 г. очевидно не е изтекла.
Въззивното решение е постановено при неправилно приложение на закона, поради което е налице основание за неговата отмяна, като вместо него при предпоставките на чл. 293, ал. 2 ГПК се постанови решение от касационния съд за уважаване на предявения иск по чл. 49 ЗЗД за сумата от 8 687 лв.
При този изход на делото ответникът по касационна жалба следва да заплати на касатора претендираните от последния разноски, сторени в производството по делото и възлизащи общо на 1 174 лв., съобразно уважената част от иска. Извършеният разход в този размер се удостоверява от приложените договори за правна помощ и съдействие, които в частта на извършеното плащане в брой на адвокатското възнаграждение имат характера на разписка за получената сума –вж. разясненията по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 24/09.01.2019 г. по гр. д. № 1294/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение № 996/12.03.2018 г. по гр. д. № 9895/2017 г. на Районен съд – Варна в уважената част на предявения от Н. Г. К. против Прокуратура на РБ и ОДМВР – Варна иск по чл. 49 ЗЗД – за осъждане на ответниците солидарно да му заплатят сумата от 8 687 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди по лек автомобил „Алафа Ромео 147“, изразяващи се в общо влошено негово състояние и претърпени поради необоснованото му задържане като веществено доказателство за времето от 15.07.2009 г. до 10.02.2016 г., съчетано с неполагане на дължимата грижа за чуждата собственост, ведно със законната лихва от датата на сезиране на съда – 06.10.2016 г. и в частта на присъдените разноски, с изключение на тези по чл. 77 ГПК и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Варна с адрес гр. Варна, ул. Цар Калоян № 2 и Прокуратура на Република България с адрес гр. София, бул. Витоша № 2 да заплатят солидарно, на основание чл. 49 ЗЗД, на Н. Г. К. от [населено място] сумата от 8 687 (осем хиляди шестстотин осемдесет и седем) лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди по лек автомобил „Алфа Ромео 147“, изразяващи се в общо влошено негово състояние и претърпени увреждания, поради необоснованото му задържане като веществено доказателство по ДП № 1086/2009 г. по описа на Второ РУП на МВР – Варна за времето от края на м. юли 2009 г. до 10.02.2016 г., съчетано с неполагане на дължимата грижа за чуждата собственост, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба – 06.10.2016 г. до изплащането й, както и сумата 1 174 (хиляда сто седемдесет и четири) лева – разноски в производството по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.