1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№612
гр. София, 25.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1199/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. М., П. С. З. и Н. С. М., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от общия им пълномощник адв. С. срещу решение № 2223/20.08.2018 г. по гр. д. № 235/2017 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК831830482, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] не е подал писмен отговор по чл.287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решението от 12.10.2016 г. по гр. д. № 5139/2008 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-15 състав в частта, с която е обявен за недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на ЗД „Бул Инс“ АД, договорът за дарение на 1/2 идеална част от правото на собственост на апартамент № …, находящ се в [населено място], район „Т.“, [улица], в жилищната сграда на [жилищен адрес] със застроена площ от 94. 95 кв. м., ведно с прилежащото му избено помещение № …, както и с 0. 975 % идеални части от общите части на сградата с право на строеж върху държавна земя – комплекс „С.“, сключен на 15.08.2007 г. между С. П. М. – от една страна и П. С. З. и Н. С. М. – от друга, и оформен в нотариален акт № …/… г. на А. Б. – нотариус с рег. № 391 на НК.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 135, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД. Установил е наличието на действително вземане, конкретно посочено по основание и размер в представения по делото изпълнителен лист, което вземане макар и да не се ползва със сила на пресъдено нещо (доколкото изпълнителния лист за него е издаден на несъдебно изпълнително основание по ГПК – отм.), за успешното провеждане на П. иск не е необходимо то да бъде ликвидно и изискуемо, а само удостоверено с изпълнителен лист, което в случая е сторено. Развити са съображения, че издаването на изпълнителен лист и връчването на длъжника М. на покана за доброволно изпълнение по образуваното срещу него изпълнително дело (на 05.04.2007 г.) предшестват по време увреждащата разпоредителна сделка (извършена на 15.08.2007 г.), тя намалява неговия актив (излиза от правната му сфера) и затруднява удовлетворяването на кредитора. Посочено е, че увреждането е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество и така затруднява удовлетворяването на кредитора си. Направен е извод, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД – тъй като приобретателите по атакувания договор са дъщери на прехвърлителя, не е оборена в хода на съдебното дирене по делото. Въззивната инстанция е разгледала направените във въззивната жалба оплаквания и ги е намерила за неоснователни. Прието е, че ищецът е кредитор на длъжника М., доколкото е установено вземането да произтича от заявените твърдения – действителен запис на заповед, авалиран от първия ответник (С. М.) и валидно прехвърлен (джиросан) в полза на ищцовото дружество. Мотивирано е становище, че след като е издаден изпълнителния лист, то е била извършена проверка в съдебно производство по реда на чл. 237 ГПК (отм.) от външна и формална страна на представения запис на заповед и е установено съответствие с изискванията за редовност на ценната книга, която е била авалирана и е удостоверява прехвърляне на менителничните права по нея чрез джиро. Според решаващия състав задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка – авал. Прието е, че лицето, подписало запис на заповед, е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл. 135 ЗЗД (т.е. искът срещу него е допустим) като пасивната му легитимация се определя от едностранната абстрактна сделка – авал, а не от евентуалното каузално правоотношение, по което страна би могъл да бъде издателят на записа на заповед. Затова и задължението на авалиста съществува независимо от главното задължение към поемателя и възниква само в резултат на едностранното му волеизявление, поради което каузалните отношения между издателя и поемателя на ефекта, респ. действителността на задължението на първия, са ирелевантни (след като отсъства недостатък във формата му) към отговорността на менителничния поръчител. Обосновано е разбирането, че в производството по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които легитимират ищеца като кредитор и те трябва да се предявят в друго, самостоятелно производство. За неоснователни са приети и оплакванията във въззивната жалба срещу валидността на извършеното прехвърляне на материализираните в ценната книга права (вземане) в полза на ищцовото дружество, чрез джиро. Според инстанцията по същество е било достатъчно установяването на факта на така извършеното прехвърляне, което е сторено от съда в производството по чл. 237 ГПК (отм.), приключило с издаването на изпълнителен лист в полза на ищеца. Развити са доводи – в отговор на възраженията на настоящите касатори за несеквестируемост на отчужденото жилище и е прието, че с факта на извършване на разпоредителната сделка длъжникът изразява воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта. Въззивната инстанция е намерила за неоснователно и възражението за липса на знание у длъжника за увреждането на кредитора. В тази връзка е посочено, че разпоредителната сделка е извършена от длъжника М. след връчването му на покана за доброволно изпълнение, а дарението е облагодетелствало неговите дъщери. Инстанцията по същество е разгледала и своевременно релевираното от защитата на ответниците възражение за изтекла погасителна давност и при съпоставката на датата на увреждащата сделка (15.08.2007 г.) с датата на предявяване на П. иск (26.11.2008 г.) го е приела за неоснователно. Съдът се е произнесъл и по възражението за късното (във времево отношение) вписване на исковата молба и е установил, че то е ирелевантно, доколкото по арг. на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД се изисква разпореждането да е с възмезден характер, а в случая се касае за дарение – т. е. за безвъзмездна сделка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.
Повдигнатите въпроси, обосноваващи според касаторите основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, са със следното съдържание:
1. „Има ли качеството на кредитор, респективно ищец в производство по чл.135 ЗЗД лице, което се е снабдило с изпълнителен лист на извънсъдебно основание (Запис на заповед) по реда на чл. 237 ГПК (отм.), но в последствие в хода на съдебното производство по П. иск се установява по безспорен начин, че не е имало основание бъде задействана обезпечителна функция на записа на заповед, т.е. да бъде издаден изпълнителния лист, въз основа на който е предявен отменителния иск, посредством който се търси отмяна на „увреждащата сделка“?“;
2. „Възможно ли е в производството по чл. 135 ЗЗД да бъдат разглеждани и трябва ли да бъдат взети под внимание при постановяване на съдебното решение направени своевременно от ответника възражения – от една страна във връзка с действителността на правоотношенията, възникнали от прехвърляне на вземането от поемател на записа на заповед към ищеца по делото, чрез джиро и от друга страна – във връзка с действителността на правоотношенията, възникнали по каузалната сделка (съществуване или несъществуване, действителност или недействителност), за чието обезпечаване е издаден записа на заповед и по-специално налице ли са били основания за задействане на неговата обезпечителната функция, поради неизпълнение от страна на издателя, въз основа на което е била задвижена процедурата по издаване на изпълнителен лист?“;
3. „Следва ли да бъде обявен за недопустим или неоснователен предявен иск по чл. 135 ЗЗД, основан на изпълнителен лист, издаден на извънсъдебно основание (Запис на заповед) по реда на чл. 237 ГПК (отм.), ако в хода на делото се докаже по безспорен начин, че по каузалната сделка, за чието обезпечаване е бил издаден записа на заповед, не са били налице основания да бъде задействана неговата обезпечителна функция и представения изпълнителен лист е бил издаден без да има основания за това?“;
4. „Може ли да се приеме, че едно лице, което извършва безвъзмездно разпоредително действие с недвижим имот, който е несеквестируем по смисъла на закона и е в режим на СИО при извършване на действията си знае, че уврежда кредитор, при положение, че последният не може да насочи принудително изпълнение към този имот?“;
5. „Може ли да се приеме, че едно лице, което извърши безвъзмездно разпоредително действие с недвижим имот, който е несеквестируем по смисъла на закона и е в режим на СИО, с действията си е увредил кредитор при положение, че последният не може да насочи принудително изпълнение към този имот?“;
6. „Извършването на разпоредителна сделка с несеквестируем имот в режим на СИО увреждаща кредитора сделка ли е или не е?;
7. „Релевантно ли е за спора в производството по чл. 135 ЗЗД противопоставянето от страна на ответника на несеквестируемостта на недвижим имот в режим на СИО спрямо претенциите на ищеца за отмяна на безвъзмездната сделка е него?“;
8. „Отпада ли несеквестируемостта на единственото жилище в режим на СИО, когато длъжникът е предприел безвъзмездни разпоредителни действия с него?“
9. „Допустимо ли е постановена резолюция на съда на 28.11.2008 г. с определен по нея 7 (седем) дневен срок за изпълнение на дадените указания да бъде изпълнена, от ищеца образувал делото, след 7 (седем) години?“;
10. „Допустимо ли е постановена резолюция на съда на 28.11.2008 г. за представяне на данъчна оценка, въз основа, на която да се определи държавната такса по делото, а в последствие да се пристъпи към вписване на искова молба, което се явява процесуална предпоставка за продължаване на хода на делото да бъде изпълнена от ищеца след 7 (седем) години?“;
11. „Има ли давност по отношение на дадени от съда за изпълнения указания, които се явяват процесуална предпоставка за продължаване на хода на делото и ако има такава какъв е нейният срок?“;
12. „Счита ли се за предявен иск, по който в продължение на 7 (седем) години не са изпълнени дадени от съда указания за внасяне на държавна такса и вписване на исковата молба?“;
13. „Възможно ли е да бъде извършено вписване на искова молба по партидата на ответника по делото в Агенция по вписванията, Имотен регистър при положение, че последният не е собственик преди повече от 7 (седем) години на недвижимия имот по отношение, на който е разпоредено от съда вписване на исковата молба по партидата на ответника?“
Касационното обжалване не следва да бъде допускано, поради липсата на основания за това.
Първият правен въпрос е свързан с легитимацията на ищеца по иска по чл.135 ЗЗД като кредитор на длъжника, който е прехвърлил свое имущество и така го уврежда, лишавайки се от това имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното удовлетворяване на кредитора.
Съгласно постановките по т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК, по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, като не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда -правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато П. иск е обективно съединен с иск за вземането). В тези случаи съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т. е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.
Въззивният съд се е съобразил изцяло с установената съдебна практика, вкл. горепосочената задължителна такава и е приел, че вземането съществува, предвид изложените от ищеца фактически твърдения, че е кредитор на първия ответник. Т.е. съобразил е постановката, че е достатъчно вземането да произтича от твърденията в исковата молба. Въпросът обаче не е поставен коректно, доколкото формулирането му не отчита, че длъжникът по предявения П. иск е авалистът на запис на заповед в случаите, когато той не е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, и записът на заповед е издаден единствено и само с цел обезпечаване на това вземане. По този материалноправен въпрос е постановено Решение № 386 от 25.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2014 г., IV г. о., в което е прието, че задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка – авал; задължението на авалиста съществува независимо от главното задължение към поемателя и възниква само в резултат на едностранното му волеизявление, а не поради сключен между кредитора и поръчителя договор, за разлика от поръчителството по гражданското право; лицето, подписало запис на заповед, е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл. 135 ЗЗД; пасивната му легитимация се определя от едностранната абстрактна сделка – авал, а не от евентуалното каузално отношение, по което страна би могъл да бъде издателят на записа на заповед. Касаторите не са се съобразили с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК и не са обосновали предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не са мотивирали доводи за неправилно или неточно приложение на закона със създадената съдебна практика, нито пък се твърди да не е актуална и да се налага да бъде осъвременена, предвид настъпили законодателни промени или такива в обществените условия. Инстанцията по същество е съобразила цитираното решение на ВКС и обжалвания въззивен акт е в съответствие с него.
Предвид на изложеното, по първия поставен правен въпрос не се откриват основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият и третият от поставените въпроси също не осъществяват предпоставки за допускане на касационното обжалване. Те произтичат от становището на страната, че е допустимо длъжникът по П. иск да прави възражения спрямо кредитора, основани на каузалното правоотношение, за обезпечение изпълнението на която е издадена ценната книга (записа на заповед, правата по която са прехвърлени на ищеца), послужила като несъдебно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист, удостоверяващ вземането. Доводът, който се развива в тази връзка е, че по каузалната сделка няма изпълнение, водещо и до липса на задължение, което да бъде обезпечено с издаването на ценната книга. Така повдигнатите въпроси не са релевантни, защото не произтичат от решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. Съдът е приел в обжалваното решение, че е налице менителнично поръчителство (авал), което е със самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, поради което отношенията по него между издателя на записа на заповед и приносителя на ефекта са без значение за отговорността на длъжника – авалист по иска по чл. 135 ЗЗД и възраженията на последния са непротивопоставими на приносителя на менителничния ефект (т.е. било то възражения, които би могъл да му предостави самият издател – както абсолютни възражения за недействителност на ефекта, било и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и издателя, а порок във формата не е установен). Отсъствието на поставен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Поставените въпроси от четвърти до осми вкл. в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаят въпроса за несеквестируемостта на имуществото, с което длъжникът се е разпоредил в хипотезата на чл. 135 ЗЗД. Те се свързват с доводите на касаторите, че липсва знание за увреждане у длъжника с извършване на атакуваната сделка (с безвъзмезден характер в полза на низходящи) и не е налице обективно увреждане на кредитора, след като предмет на разпореждане е несеквестируемо право, което препятства удовлетворяването на последния. Макар и да произтичат от мотивите на въззивната инстанция – т.е. да осъществяват общо основание, въпросите не изпълняват изискването на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, защото по въпроса за несеквестируемостта на прехвърленото имуществото при предявен П. иск е налице трайно установена практика, според която тя отпада вследствие на извършената от длъжника разпоредителна сделка – когато длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище, той уврежда кредитора, тъй като с разпореждането е изразил воля, че имотът не му е нужен и се е лишил от облагите на несеквестируемостта. Обжалваното решение с съобразено с тази практика и не са обосновани предпоставки за неправилно или неточно приложение на закона с нея, нито пък се сочи, че тя не е актуална и се налага да бъде осъвременена, предвид настъпили законодателни промени или такива в обществените условия. В случая касаторите не са съобразили разрешенията в т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК относно тълкуване нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Останалите посочени в изложението към касационната жалба въпроси нямат характеристиката на правни въпроси съгласно задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото отговорът им предпоставя обсъждане на фактологията на спора, във фазата при предявена искова молба, страдаща от недостатъци и подлежаща на вписване. Касае се за фактически въпроси, които не са обусловили процесуалната активност на въззивния съд, доколкото дадените към ищеца указания относно недостатъците на исковата молба и нейното вписване, са изпълнени своевременно, което е релевантно за допустимостта на процеса, без оглед на периода от време, през който исковата молба е била оставена без движение.
Липсата на общо основание налага извод за недопускане на касационен контрол и по тези въпроси, без да се установява наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не са налице и основания за достъп до касация поради вероятна недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
Твърденията на касаторите са, че обжалваното решение е постановено по недопустим иск, тъй като ищцовото дружество не доказало своята активна легитимация да води делото. За допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по принцип са достатъчни твърдения, че ищецът има качество на кредитор, като дори в хипотеза, в която се установи, че това качество е отречено със сила на пресъдено нещо, предявеният иск е не недопустим, а неоснователен. Ето защо постановеното по същия въззивно решение не е недопустимо.
За да бъде разгледано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Това основание за селекция на касационната жалба предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по този състав.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2223/20.08.2018 г. по гр. д. № 235/2017 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.