10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
гр. София, 26.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 838/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на етажните собственици в етажната собственост (ЕС) на сграда, находяща се в гр. София, ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В, представлявана от управителя на ЕС, чрез неговия пълномощник адв. Б. срещу решение № 4155/22.06.2018 г. по гр. д. № 14698/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ІІ–Е въззивен състав и по касационна жалба на същия жалбоподател срещу решение № 4914/19.07.2018 г. по цитираното дело на градския съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК.
Ответникът Б. П. Б. макар и да е подал писмен отговор, не изразява становище по подадените от насрещната страна касационни жалби – нито по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, нито по основателността им.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК, като по отношение на тяхната процесуална допустимост Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на първата жалба е въззивно решение № 4155/22.06.2018 г. по гр. д. № 14698/2017 г. на СГС, ІІ–Е въззивен състав, с което:
1. след отмяна на решение № 193648/15.08.2017 г. по гр. д. № 52369/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 67 състав в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Б. П. Б. дължи на етажните собственици в етажната собственост (ЕС) на сграда, находяща се в [населено място], ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В, сумата от 944 лева, представляваща сбор от дължими и неплатени от Б. П. Б. суми за управление, поддържане, ремонт, реконструкция, обновяване и преустройство на общите части в сградата, формирани за периода от 03.08.2008 г. до 29.02.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2016 г. до окончателно изплащане на задължението, за което парично притезание по гр. д. № 29293/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, е отхвърлен предявеният от етажните собственици в посочената етажна собственост против Б. П. Б. иск с правно основание чл. 422 ГПК – за признаване на установено, че ответникът дължи на етажните собственици в сграда, находяща се в [населено място], ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В, горната сборна сума за дължими и неплатени от него суми за управление, поддържане, ремонт, реконструкция, обновяване и преустройство на общите части в сградата за периода от 03.08.2008 г. до 29.02.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2016 г. до окончателно изплащане на задължението, за което вземане по гр. д. № 29293/2016 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и
2. е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в останалата част – в която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК, предявен от етажните собственици в посочената етажна собственост против Б. П. Б. за установяване съществуване на вземане в размер на 5 994 лв., представляващи разходи за неотложен ремонт на конструкция на стоманобетонна плоча, изпълнена между основната жилищна сграда и гаражи (допълващо застрояване).
Втората касационна жалба е насочено срещу решение № 4914/19.07.2018 г. по горецитираното дело на СГС, постановено в производство по чл. 247 ГПК.
С това решение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 4155 от 22.06.2018 г. постановено по гр.д. № 14698/2017 г. по описа на СГС, II „Е“ състав, като в диспозитива на решението на ред последен от първия диспозитив след израза „парично задължение по чл. 410 ГПК“ е постановено да се чете: както и в частта с която е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. П. Б. да заплати на Етажна собственост, с адрес: [населено място], ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В, сумата 89.43 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за заповедното производство и сумата 160. 48 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира, че касационната жалба срещу въззивното решение в частта му за отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК за вземането от 944 лв. е процесуално недопустима и не следва да се разглежда.
С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ДВ бр. 86/2017 г.) са изключени от обхвата на касационния контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Критерият, с оглед на който законодателят е определил допустимостта на касационното обжалване е единствено цената на иска, която по искове за парични вземания е търсената сума – арг. чл. 69, ал.1, т. 1 ГПК. В случая предмет на иска е установяване съществуване на вземане в размер на 944 лв., т.е. под 5 000 лв. или под установения в нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за достъп до касация за граждански дела. Затова касационната жалба срещу въззивното решение в посочената му част следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение по установителния иск по чл. 422 ГПК за вземането от 5 994 лв. е допустима, но по нея не се откриват основания за достъп до касационен контрол.
За да постанови обжалвания правен резултат по този иск въззивният съд е установил, че на 29.02.2016 г. е проведено общо събрание на етажните собственици в посочената ЕС, за което е съставен нарочен протокол. В т. 5 от него е обективирано решението на мнозинството на етажните собственици да бъде възстановена разрушената от ответника стоманобетонна плоча, представляваща обща част, като в т. 5. 2. е прието предложението последният, доколкото е разрушил плочата, да възстанови същата, като извърши ремонта за своя сметка в едномесечен срок или в същия срок да заплати сумата, необходима за осъществяване на неотложния ремонт в размер на 5 994 лева, съобразно приета от общото събрание на етажните собственици оферта. Развити са съображения, че исковите претенции, предмет на делото, вкл. и за вземането от 5 994 лв., са основани на заявени обстоятелства за възникване на вземанията от процесните решения на общото събрание на етажните собственици в посочената ЕС, а не от друг източник. Прието е, че с решението по т. 5.2. (за горното вземане) ОС на ЕС не вменява задължение на ответника да участва в разходите за управлението, поддържанието и ремонта на общите части, а ангажира деликтната му отговорност за обезщетяване на нанесени от него на етажните собственици имуществени вреди, което е извън пределите на материалната му (предметна) компетентност – арг. от чл.11, ал. 1 ЗУЕС (Закона за управление на етажната собственост). Ангажирано е становище, че макар и да е налице влязло в сила решение на ОС, доколкото с него се вменява задължение, което не съответства на призната и гарантирана в ЗУЕС правна възможност на ОС на ЕС, същото не е надлежно възникнало, поради което и не подлежи на изпълнение чрез способите на държавната принуда, към което е насочено подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а при оспорване и предявяването на иск по чл. 422 ГПК. Процесното вземане представлява обезщетение за причинени от непозволено увреждане имуществени вреди, което може да бъде предявено за съдебна защита в друг процес, при обосноваване на предпоставките от фактическия състав на гражданския деликт, които в случая не са въведени в предмета на производството със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на ищците, че първостепенният съд е дължал произнасяне по претенция, чийто източник е забраната да не се вреди другиму, в случая на останалите етажни собственици. В тази връзка са изложени мотиви, че липсата на фактически твърдения – както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба, изключва определянето на правна квалификация на този иск като деликтен – т. е. за ангажиране на деликтната отговорност на ответника – етажен собственик и почиващ на разпоредбата чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 2 ЗУЕС. Обосновано е разбирането, че изрично и несъмнено в обстоятелствените части, и в петитумите на двата сезиращи съда (заповеден и исков) акта е конкретизирано, че се касае за парични притезания, дължими съгласно взето решение на ОС на етажните собственици в ЕС на жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В. Ето защо предмет на делото в тази му част не е деликтен иск (за непозволено увреждане) и постановяване на акт по такъв иск би обосновало недопустимост на произнасянето. Установено е, че макар и с молба от 29.03.2017 г. пред първоинстанционния съд ищците – етажни собственици в ЕС, да са заявили, че претенцията за сумата от 5 994 лв. следва да бъде квалифицирана като такава, произтичаща от непозволено увреждане, тъй като се касае за виновно поведение на ответника, причинило вреди на етажните собственици, липсват основания за определяне на друга правна квалификация на иска, освен тази по чл. 422 ГПК. Отчетени са процесуалните предпоставки за допустимост на исковата претенция – общи и специални, вкл. и изискването за пълен обективен и субективен идентитет между предмета на заповедното и на исковото производство, и е съобразено обстоятелството, че в заявлението по чл.410 ГПК не са наведени факти, които да обосновават приложението на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за вреди от деликт, нанесени върху общи части от сградата.
За да постанови решението си по чл. 247 ГПК въззивната инстанция е установила, че в постановеното въззивно решение по делото е налице очевидна фактическа грешка, тъй като при формиране на решаващата си воля в диспозитива на съдебното решение не е отменено първоинстанционното решение в частта за разноските, с която ответникът Б. е бил осъден да заплати на ищците част от сторените от тях съдебни разноски, доколкото същото е посочено в мотивите на съдебния акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата срещу първото въззивно решение се поставят въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Първият от повдигнатите въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е със следното съдържание:
„При проверка правилността на първоинстанционното решение ограничен ли е въззивният съд от посочените във въззивната жалба конкретни оплаквания или може да се произнася и по въпроси, извън посочените в жалбата?“
Той се поставя от касатора в контекста на доводите му, че във въззивната жалба липсва оплакване относно компетентността на общото събрание на етажните собственици в ЕС да взема решения за възстановяване на разрушената стоманобетонна плоча и за заплащане на разходите за това от ответника.
Поддържа се, че този процесуалноправен въпрос е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд по мотивиране на съображения в обжалваното решение относно неоснователността на предявения иск по чл. 422 ГПК за вземането от 5 994 лв. и правното разрешение по него противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 764/19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г., ІV г.о. и Решение № 361/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г., ІV г.
Вторият въпрос е със следното съдържание:
„Може ли съдът да основе решението си на възражения, които не са посочени от ответника в отговора на исковата молба?“
Твърди се, че не е направено възражение от ответника в отговора на исковата молба за липсата на материалната компетентност на ОС на етажните собственици, поради което вземането не е възникнало и решението им не подлежи на принудително изпълнение със способите по чл. 410 и чл. 422 ГПК. С изтичането на срока за отговор на ИМ възможността на ответника да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти, е преклудирана.
Според касатора обсъждането от въззивната инстанция на горните възражения, без да са въведени надлежно в процеса, осъществява отклонение от задължителната съдебна практика, намерила израз в постановките по т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и е основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият от поставените въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е следният:
„Има ли право съдът да проверява законосъобразността и нищожността на взетото решение на етажната собственост?“
Този въпрос се обосновава с аргументи, че решаващият състав е игнорирал наличието на влязло в сила решение на ОС на етажните собственици и е приел, че това решение е извън материалната (предметната) компетентност на ОС, поради което предявеното за защита вземане не е възникнало и не подлежи на изпълнение чрез способите на държавната принуда. Сочи се, че по него въззивното решение противоречи на Решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, І г. о.
Четвъртият правен въпрос, поставен на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, има следното съдържание.
„Обвързан ли е съдът в производството по чл. 410 и чл. 422 ГПК от дадената от ищеца правна квалификация?“
Той се повдига от касатора с оглед приетото от въззивния съд, че процесното вземане за сумата от 5 994 лв. представлява обезщетение за причинени от непозволено увреждане имуществени вреди, което може да бъде предявено за съдебна защита в друг процес, при обосноваване на предпоставките от фактическия състав на гражданския деликт, които в случая не са въведени в предмета на производството със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Излагат се доводи, че в молбата си в съдебното заседание на 29.03.2017 г. ищците са изложили твърдения именно за извършен деликт от ответника – етажен собственик, както и на основано на него решение на ОС на собствениците. Въпреки това съдът е дал друга правна квалификация на предявения иск за процесното вземане и го е отхвърлил, като неоснователен.
Поддържа се по този въпрос въззивното решение противоречи на Решение № 412/05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г. на ВКС, ІV г. о.
В изложението към касационната жалба срещу първото решение се повдигнат въпроси за разглеждане и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това са третият и четвъртия от въпросите, посочени по-горе.
Касаторът поставя и пети въпрос, обоснован с предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, но същият касае въззивното решение в частта, срещу която касационната жалба не подлежи на разглеждане – по иска за вземането от 944 лв. Затова този въпрос не следва да бъде предмет на обсъждане в настоящата фаза по селектиране на касационната жалба.
Твърди се също, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очертаният фактически състав се свързва с произнасянето на въззивния съд по всеки един от изброените по-горе четири въпроса, поставени за разглеждане и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира наличието на очевидна неправилност като основание за достъп до касация и с оглед произнасянето на съда по петия поставен въпрос, който обаче, както се посочи по-горе, касае част от въззивното решение жалбата срещу което е недопустима и не следва да се разглежда.
Изложението към касационната жалба срещу второто по време въззивно решение – за поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение на въззивния съд, съдържа следните въпроси:
1. „По повод за поправка на ОФГ съдът може ли да измени или отмени собственото си решение?“
Сочи се от страната, че по реда на поправката на ОФГ въззивният съд на практика е коригирал диспозитива на вече постановеното си съдебно решение, с което процесуално действие е осъществил отклонение от правното разрешение на въпроса, намерило израз в Решение № 35/07.02.2011 г. по гр. д. № 1720/2009 г. на ВКС, ІV г.о. – т.е. основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Твърди се, че горният въпрос осъществява и на състава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
2. „При обсъждане в мотивите на решението на искането на страна за разноските, но при непроизнасяне по него в диспозитива на решението, налице ли е ОФГ?“
Според касатора въззивното решение по чл. 247 ГПК противоречи по този въпрос на разрешението, дадено с Определение № 125/03.02.2014 г. по ч. т. д. № 4451/2013г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Вън от горното се поддържа, че по този въпрос се осъществява и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, доколкото въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Твърди се също и че с горното решение (за поправката) въззивният съд е отменил сам своето решение в посочената му част, което прави това му произнасяне вероятно недопустимо и е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Посочено е в изложението, че обжалваното решение по чл. 247 ГПК е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
По поставените от касатора правни въпроси, съставът на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:
Относно групата въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в приложението към жалбата в допустимата й част срещу основното въззивно решение.
Първият от тях касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Те са подробно разяснени в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд обаче може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване.
Настоящият случай е точно такъв. Правното задължение за заплащане на парична сума в бюджета на етажната собственост възниква само ако тя е определена съобразно изискванията на закона, като е без значение обстоятелството дали решението на ОС на етажната собственост е оспорено по съдебен ред, респ. дали е влязло в сила. Правомощията на общото събрание са изчерпателно регламентирани в чл. 11 ЗУЕС и сред тях отсъства призната и гарантирана от правната норма възможност да се изисква от насрещната страна по правоотношението спазването на определено поведение и в частност да се извърши определена парична престация, съизмерима с обезщетението, което етажният собственик като делинквент следва да заплати на останалите съсобственици за вреди, нанесени върху обща част от сграда в режим на ЕС. Възможността общото събрание на етажните собственици да определя размера на обезщетението, което един от тях дължи на останалите, за причинени вреди на обща част от сградата, от свое виновно и противоправно поведение (деликт) и да иска вземането да бъде принудително изпълнено, било посредством заявлението по чл. 410 ГПК, а в последствие при оспорване – с иска по чл. 422 ГПК, е изключена по силата на специалния закон. Касае се за разпоредба от повелителен характер, която не позволява възникването на паричното притезание и която нито етажните собственици самостоятелно, нито чрез своите органи в етажната собственост могат да изменят или дерогират. Като я е приложил императивната материалноправна норма при разрешаване на спора, предмет на делото, дори и без оплакване в жалбата въззивният съд е съобразил горецитираната задължителна практика на ВКС и липсва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият и третият от въпросите, поставени за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са релевантни, защото произнасянето от въззивния съд по компетентността на ОС на ЕС е във връзка с преценката дали субективното материално право (вземането), предмет на защита, е възникнало, за да бъде принудително осъществено и е в съответствие със задължителната съдебна практика. То не е резултат от наведено от ответника възражение с отговора на исковата молба, нито пък от осъществен инцидентен контрол за материалната законосъобразност и нищожност на процесното решение на ОС на ЕС.
Не е обуславящ и четвъртият от поставените в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК въпроси. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, вкл. и сочената от касатора такава (Решение № 412/2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г., ІV г .о.), че правната квалификация на предявен иск е дейност на съда по приложението на закона, която се основава на изложените фактически твърдения за обстоятелствата по спора и заявеното искане за защита (петитум). Така е приел, че е сезиран с установителен иск за вземане, основано на решение на ОС на ЕС, за което субективно право е налице тъждественост в твърденията за правопораждащите факти пред заповедния и исковия съд.
Липсата на общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК), каквото настоящата инстанция констатира по последните три въпроса има за последица недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в този смисъл са разрешенията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са открива приложно поле и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по третия и четвъртия от въпросите, поставени и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението касаторът не е мотивирал допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни норми, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. Неправилно се поддържат едновременно основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които са самостоятелни фактически състави и кумулативното им предявяване по един и същи въпрос е недопустимо.
Не налице и основанието за достъп до касация, поради „очевидната неправилност“ на обжалваното решение в посочената му част.
За да бъде разгледано соченото основание следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол.
Не се откриват предпоставки за допускане на касационно обжалване и на решението по чл. 247 ГПК.
Липсват данни същото да е вероятно недопустимо, каквито са твърденията на касатора, доколкото съдът сам по пътя на поправката на ОФГ бил отменил и изменил своето решение. В случая са съобразени процесуалните предпоставки за иницииране на производството по чл. 247 ГПК и при тяхното наличие е допусната поправката.
Първият от поставените в изложението по касационната жалба срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК въпроси не е обуславящ, защото въззивният съд не е отменил или изменил сам външно изразената си решаваща воля по спорния предмет, а е отстранил констатираното несъответствие между формираната от него истинска воля (изразена в мотивите) и нейното външно изразяване в диспозитива на решението относно произнасянето по отговорността за разноски на ответника, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК) има за последица недопускане до касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания по повдигнатия въпрос – вж. постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По този въпрос не е мотивирано и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът поддържа и в двете хипотези на нормата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос от значение за точното прилагане на закона не е обосновано, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Не е мотивирано наличие и на другото основание по същата норма – въпрос, който е от значение за развитието на правото, предвид липсата на твърдения за създадена съдебна практика и за обоснована необходимост от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението в тази част не е съобразено с разясненията в т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК. И тук следва да се посочи, че неправилно се поддържат едновременно основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, които са самостоятелни фактически състави и кумулативното им предявяване по един и същи въпрос е недопустимо. Затова настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол и по това основание.
Втория повдигнат въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд при постановяване на решението по чл. 247 ГПК не е приел, че е обсъдил в мотивите на поправеното решение искането на страна за разноските, но не се е произнесъл по него в диспозитива на решението. Съдът е установил друго – че в постановеното въззивно решение по делото е формирана – в мотивите – решаващата воля за отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, възложени в тежест на ответника Б., според уважената част от исковете, но в диспозитива му тя не е изразена.
След като въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК последицата е недопускане до касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните критерии по повдигнатия въпрос – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отсъстват предпоставки за достъп до касация на обжалваното решение по чл.247 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Страната не обоснова порок на съдебния акт от категорията на визирания по-горе в настоящото изложение. Липсват мотиви в подкрепа на факти и обстоятелства от приложното поле на посочената норма, а отново касаторът се задоволява само с възпроизвеждане на състава й.
В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното основно въззивно решение в обжалваната му с допустима касационна жалба част, както и на решението по чл. 247 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на етажните собственици в етажната собственост (ЕС) на сграда, находяща се в [населено място], ул. „Русалийски проход“ № 15, вх. В, представлявана от управителя на ЕС, чрез неговия пълномощник адв. Б. срещу решение № 4155/22.06.2018 г. по гр. д. № 14698/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ–Е въззивен състав в ЧАСТТА му за отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК за вземането от 944 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4155/22.06.2018 г. в останалата му обжалвана част – за отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК за вземането от 5 994 лв. и на решение № 4914/19.07.2018 г., и двете постановени по гр. д. № 14698/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ–Е въззивен състав.
Определението в частта, в която се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му, с връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.