4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 150
гр. София, 21.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №2806 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на СГС /Софийски градски съд/ – 160274/06.12.2018 г. на Д. Н. В. против решение № 6653 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 9412/2018 г. на СГС, гражданско отделение, ІV А въззивен състав.
Насрещната страна – ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, гр. София в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение, състав на СГС е потвърдил решение от 15.05.2018 г. по гр. дело № 43786/2013 г. на СРС /Софийски районен съд/, с което са отхвърлени предявените от Д. Н. В. срещу ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, гр. София искове по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка в размер на сумата 13496 лв. за период от 14.11.2012 г. до 19.06.2013 г. и по чл. 226, ал.1, т. 1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 8000 лв., имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на виновни действия на длъжностни лица на работодателя, които след уволнението на Д. В. своевременно не му издали необходимите документи, удостоверяващи прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът е мотивирал своето решение, като е приложил чл. 272 ГПК и е обосновал изводи по релевираните от страните доводи. По – конкретно е прието, че ответникът по исковете не е могъл да връчи документите във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, поради бездействието и нежеланието на ищеца да получи същите и е посочено, че въззивникът не може да черпи права от своята недобросъвестност, поведение влизащо в противоречие с волята на законодателя, изразена в чл. 226 КТ, своевременното връчване на документите да гарантира както защита интересите на работника – възможността да постъпи на друга работа, така и интересите на работодателя – да приключи със задълженията си по прекратеното правоотношение и да изготви необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение. В мотивите на решението е разгледано възражението на въззивника за необсъждане на нотариалната покана от 19.06.2013 г., връчена на дружеството на 20.06.2013 г., като е отразено, че в поканата не се цитира искане за представяне на документи. Същевременно е посочено, че ответникът е изпратил покана до ищеца за получаване на оформена трудова книжка на 19.11.2012 г. на посочен в трудовия договор постоянен адрес, отразен и в нотариалната покана на В. от 19.06.2013 г., но в изпратените две известия било отбелязано, че лицето не е открито. В мотивите на решението е отразено още, че на 27.08.2013 г. отново е била изпратена покана за получаване на трудовата книжка, но в обратната разписка е записано, че лицето не е познато на адреса. Тези факти са преценени от въззивния съд, като отразяващи положена дължима грижа от ответника по исковете за предприемане на всички действия по откриване на длъжника, изискване, което националният съд следва да спази според решение на СЕС, цитирано във второинстанционното решение / акт, постановен по дело № С – 327 от 17.11.2011 г./. Обсъдено е възражението на въззивника, че му бил забранен от банката достъп до служебните й помещения и е прието, че забраната е да не изпълнява трудовите си задължения до приключване на проверката, но е констатирано, че заповедта съдържа разпореждане същият да е на разположение на работодателя в рамките на работното време за оказване на съдействие на проверката. Съдът е изложил, че явяването на ищеца в Дирекция „Управление на човешки ресурси“, няма връзка със заповедта. Това са мотивите, обусловили решението на въззивната инстанция да отхвърли исковете.
Касаторът е представил изложение, което е озаглавено „ПИСМЕНО СТАНОВИЩЕ“, в което твърди, че изложил основанията за допускане на касационно обжалване в „мотивите към касационната жалба“. Самото „ПИСМЕНО СТАНОВИЩЕ“ не съдържа нито общи основания, нито мотивирано изложение на допълнителните основания за селектиране на касационната жалба. В това изложение, освен препращане към касационната жалба е отразено становище за „спазването на принципа на равностойността“ и е посочено, в какво се състои спазването му, като се поддържа, че съдебните състави не са се произнесли по по – голяма част от исковете, а СГС не изразил становище по „описани в мотивите към жалбата доказателства“. В озаглавената от касатора част от касационната жалба – „МОТИВИ“ е изложен текст, който съдържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК – за нарушение на закона във връзка с приетото в решението за неговото бездействие, превратно според страната тълкуване на нотариалната покана, неправилни изводи на съда при обсъждане на актуалния адрес на ищеца, неправилни изводи на съда при обсъждане на възражението на въззивника за забранен от банката достъп до служебните й помещения във връзка с издадена от работодателя заповед. Изложени са разсъждения на касатора относно достъпа до банката – работодател, неговото становище за непредставянето на резултатите от проверката на работодателя срещу него, становище за това, че съдът „не е прецизирал становището си“ за адреса в поканата от 19.06.2013 г. Освен това касаторът счита, че „Отново изпадаме в хипотезата на адресна дискриминация“ и моли ВКС да приеме, че „двата въпроса относно дискриминацията са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото“. В последната част от изложението в „МОТИВИ“, жалбоподателят е посочил цитирани от съда решения на СЕС и ВКС. Касаторът е отразил становището си, че съдът се е позовал на необосновани доказателства.
От изложеното по – горе се установява, че не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението на касатора, обективирано в посочените по – горе „ПИСМЕНО СТАНОВИЩЕ“ и „“МОТИВИ“, не се съдържат правни въпроси, като такива не могат и да бъдат изведени, съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правният въпрос служебно от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Като съобрази тези разрешения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, с които е изяснено понятието „материалноправен въпрос“, както и “процесуалноправен въпрос“, настоящата съдебна инстанция намира, че само на това основание – липсата на общи предпоставки за селектиране на касационната жалба, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Този извод следва от горните констатации, за това че въпросите в изложението са по обстоятелства, относими към оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, като по решаващите изводи на въззивния съд, по които са формирани правни разрешения, страната не е поставила правни въпроси. Оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са неотносими към производството по чл. 288 ГПК и подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както вече се отрази такива основания не са въведени от страната, а липсата им обуславя отхвърляне на искането за допускане на касационен контрол. В случая касаторът не въвежда мотивирано изложение и на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът Д. Н. В. следва да заплати на насрещната страна – ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 100 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6653 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 9412/2018 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А въззивен състав.
ОСЪЖДА Д. Н. В. да заплати на ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, гр. София сумата 100 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: