6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 671
гр. София, 09.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1506 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1724/18.01.2019 г. по регистъра на Окръжен съд – Варна, подадена от Б. И. Й., баща и законен представител на С. Б. Й., чрез адвокат Александър Н. Ж. против решение № 2130 от 07.12.2018 г. по гр. дело № 2110/2018 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав.
Ответникът по касация – Община Варна, не представя отговор.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по гражданско дело с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД с цена на иска над 5000 лева, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след разглеждане на изложените основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
ВОС /Варненски окръжен съд/ е потвърдил решение № 1153 от 20.03.2018 г. по гр. дело № 7000/2017 г. на ВРС /Варненски районен съд/ в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от Община Варна на малолетното дете – С. Б. Й., изразяващи се в болки и страдания, претърпени от ухапване от бездомно куче на 24.05.2014 г. в района на Автогара, [населено място] за разликата между 3000 лв. и 7000 лв., включително в частта за разноските и определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, в която част съдебния акт е обжалван пред настоящата инстанция. За да постанови този резултат съставът на въззивната инстанция е приел следните обстоятелства и правни изводи: квалифицирал е иска, предявен от С. Б. Й., действащ чрез своя баща и законен представител Б. И. Й., срещу ответника Община Варна, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лева, ведно със законната лихва, претърпени от ухапване от бездомно куче на 24.05.2014 г. в двора на Автогара Варна по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД ; предвид обжалването на първоинстанционното решение, с което претенцията е била уважена до размер на сумата 800 лв. само от ищеца, по отношение на размера на присъденото обезщетение, окръжният съд е приел, че във въззивното производство, отговорността на Община Варна за причинените на С. Б. Й. неимуществени вреди не е спорна между страните.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият състав е установил следната фактическа обстановка: на 24.05.2014 год., около 13:00 часа в двора на Автогара Варна детето С. Й. било внезапно нападнато и ухапано от куче по лицето, което било без стопанин, с марка на ухото; след ухапването родителите извикали бърза помощ, като съгласно фиш за спешна медицинска помощ, в 14, 00 ч. детето било транспортирано в МБАЛ „Св.Анна“ Варна с разкъсана рана с размер около 1 см., кървяща обилно в областта на дясната вежда; при извършения преглед на детето е констатирана разкъсно-контузна рана на дясна вежда след ухапване от куче; според допълнителния лист за преглед на пациент в спешно отделение, състоянието не налагало поставяне на ТАП (ваксина против тетанус); съдът е кредитирал приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, съгласно която получената разкъсно-контузна рана е обусловила временно разстройство на здравето, неопасно за живота; към датата на прегледа е констатирано окончателно зарастване на раната с остатъчен белег на кожата по горната граница на дясната вежда в средната й част с размери 1 см. / 0,3 см., със сивкав цвят и слабо уплътнение на околната кожа и подкожие в диаметър от около 1,5 см., окосмяването по горната граница на дясната вежда, в средната й част, е много слабо нарушено; по – нататък е констатирано, че в общия си вид белегът не уврежда сетивен орган и не променя характерните черти и особености на лицето, не го загрозява и е слабо забележим; съобразени са обясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание, съгласно които полученото нараняване се възстановява за период от 10 до 14 дни, както и че липсват данни за възпалителни процеси, които да са удължили оздравителния период. Освен горните обстоятелства в мотивите на решението са отразени и установените от назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза обстоятелства. Съгласно констатациите на ВОС претърпените от детето болестни състояния – нощни страхове, вторична неорганична енуреза (нощно напикаване) и заекване са продължили 6 – 7 месеца и постепенно са отзвучали, като в момента на прегледа във връзка с изготвяне на експертизата, детето С. Й. е с прояви на хиперкинетично разстройство. Цитирано е заключението на експерта, че е възможно описаните болестни състояния да са резултат от преживения инцидент, но поради липса на медицинска документация, подкрепяща тази взаимовръзка е възможно посочените състояния /нощни страхове, вторична неорганична енуреза (нощно напикаване) и заекване/ да се дължат и на други фактори като семейна среда, фрустрация и други фактори. От правна страна, макар да не е било спорно между страните, съдът е изложил изводи, с които е аргументирал осъществяването на сложния фактически състав на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. По – конкретно решаващият състав е мотивирал извод за това, че доколкото кметът на общината не е изпълнил вмененото му от закона задължение да организира изолирането на бездомни кучета в гр. Варна и да предприеме мерки за предотвратяване на агресивното им поведение срещу хора, то следва да се ангажира отговорността на ответника за обезвреда на причинените на ищеца вреди. Относно размера на неимуществените вреди, съдът на основание чл. 52 ЗЗД е взел предвид вида и характера на увреждането, причинените болки и страдания в момента на ухапването, периода на възстановяването от физическата травма, който е в рамките на обичайния, възрастта на пострадалия, който към момента на вредоносното деяние е бил на една година и девет месеца, както и причинената от ухапването психическа травма, проявила се в уплаха и страх от кучета и други животни, нощни страхове, вторична неорганична енуреза (нощно напикаване) и заекване, продължили за период от около 6 -7 месеца след инцидента и е съобразил липсата на категорични доказателства, от които да се изведе извод, че констатираните от вещото лице прояви на хиперкинетично разстройство са в пряка причинна връзка с претърпения инцидент. С оглед на така направената преценка ВОС е приел, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено справедливо парично обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 3000 лева.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е поставил следния въпрос: „може ли да се приеме за справедлив размерът на обезщетението в обжалвания съдебен акт, когато не е съобразен със задължителното Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т. 11?“. Цитираният текст не обективира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а общо твърдение, изходящо от жалбоподателя за несъобразяване на присъденото обезщетение с ППВС, без да се посочат правните разрешения, с които въззивният съд се е отклонил или влязъл в противоречие с тълкувателни изводи на Върховния съд в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т. 11. В решението на ВОС са изложени подробно обстоятелствата, установени по делото, имащи относимост към размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, които са посочени по – горе при изложение на релевантните факти, мотивирали решаващият състав да определи обезщетение в присъдения размер. Същите обстоятелства са в кръга на посочените в ППВС № 4/1968 г., които Върховният съд е изброил примерно като имащи правно значение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, те са посочени конкретно в мотивите на обжалваното въззивно решение, като е отразено и значението им за размера на неимуществените вреди, както е обосновано, че трябва да се процедира при приложението на чл. 52 ЗЗД от ВКС в решение по гр. дело № 5190/2016 г. на състав на ІV г.о., позоваващо се на същото ППВС. Следователно въззивната инстанция е съобразила разрешенията, приети в ППВС, в цитираното касационно решение и постановеният от състава й съдебен акт е в съответствие с тълкувателните изводи на ВС и ВКС, развити в цитираните актове, формиращи съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По мотивите на окръжния съд, засягащи определянето на обезщетение за неимуществени вреди касаторът не е поставил правни въпроси, произтичащи от приетите разрешения по прилагането на чл. 52 ЗЗД. Същият не е мотивирал твърденията си за отклонение на въззивния съд от практиката на ВС и ВКС. Същевременно твърденията за несъобразяване на ВОС с цитираната практика са необосновани. ВОС е изложил обстоятелствата, които приема за доказани, тяхното значение за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди и обстоятелствата, които не е приел за доказани, като е аргументирал съображенията за отхвърляне на твърденията за тяхното осъществяване. Конкретни въпроси по така изложените мотиви жалбоподателя не е въвел по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Спрямо допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът не е поставил правен въпрос. Изразеното от него желание за разглеждане на касационната жалба по същество, което счита, че „ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото във връзка с определяне на справедливо обезщетение на малолетни невръстни деца пострадали от ухапване от бездомни кучета и обезщетяване на детски болки и страдания“, не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол. Този извод следва от липсата в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на общо основание, спрямо което да се изследва необходимостта от промяна на съдебната практика, формирана в резултат на неточно приложение на закона или да се установи, че разрешенията й вече не са актуални, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба на конкретно посочени от жалбоподателя разпоредби, да се създаде съдебна практика по приложението им. Касаторът не е мотивирал и допълнителни основания, съобразно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, както и не е съобразил предвид разясненията в т. 1 от същото ТР на ОСГКТК на ВКС, че всяко едно от поддържаните от него допълнителни основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, които са релевантни при обосноваване на общо основание, изведено от решаващите мотиви на въззивния съд /което в случая не е направено в изложението му/ и които не могат да бъдат предявявани кумулативно спрямо едно и също общо основание или спрямо въпрос, нямащ характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Към изложеното следва да се допълни и следното. Касаторът не е формулирал правен въпрос, който да произтича от решаващите изводи на въззивния съд. Посоченият по – горе въпрос, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както се отрази вече, не притежава характеристиките на правен въпрос, а по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва въпрос. Жалбоподателят не е съобразил тълкувателните изводи в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос не се извежда служебно от касационния съд, а непосочването му от касатора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Затова настоящата инстанция намира, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Трябва да се имат предвид още и следните съображения. Несъгласието на касатора с изводите на съда не релевира основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от страната, а и не се констатират от настоящата инстанция. В жалбата, вместо в изложението по разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК страната лаконично е посочила, че въззивното решение не е съобразено с продължителността на периода на страданието и трайните смущения в говора на детето, с ППВС № 7/1959 г., ППВС № 4/1968 г., решения на Софийски градски съд по граждански дела – № 17014/2014 г., 13679/2015 г., както и с решения на ВКС по граждански дела – № 1533/2010 г. на състав на ІІІ г.о., № 2398/2008 г. на състав на І г.о. Доводите на жалбоподателя обективират разбирането му за съдържанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които формират основания, относими към разглеждане на касационната жалба по същество и поради това нямат правно значение за „очевидната неправилност“, с оглед на изложената по – горе дефинитивност на посочения фактическия състав. Ето защо настоящата инстанция намира, че липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Предвид тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2130 от 07.12.2018 г. по гр. дело № 2110/2018 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: