6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 21
гр. София, 10.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №1676 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № на ПАС /Пловдивски апелативен съд/ – 1397/15.02.2019 г. на И. П. Т., подадена чрез адвокат М. Д. срещу решение № 228 от 10.12.2018 г. по гр. дело № 572/2018 г. на ПАС, с което е отменено в уважената част решение № 1084 от 27.07.2018 г. по гр. дело № 936/2017 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/ и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от И. Т. срещу Община – Пловдив иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 153361.24 лева – дължим остатък от обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца за извършени строително-монтажни работи по изграждането на сграда в имот – частна общинска собственост, ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД. Решението се обжалва и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното съдебно решение, с което исковете по чл. 59 и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени за горницата над присъдените суми, до пълния им заявен размер.
Ответникът по касация – Община – Пловдив е представил отговор в срок по чл. 287 ГПК с молба въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол поради отсъствие на законовите предпоставки.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 ЗЗД с цена над 5000 лева, при наличие на правен интерес, с оглед на което е процесуално допустима.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 220 000 лева, с която ответникът Община Пловдив неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца Т., вследствие на извършени от последния строително-монтажни работи (СМР) по изграждането на сграда, находяща се в имот – частна общинска собственост, както и иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение от датата на поканата до датата на предявяването на иска в размер на 49 453.35 лева. Претенцията по чл. 59 ЗЗД е втората част от претендираното от ищеца обезщетение за неоснователно обогатяване в общ размер на 230 000 лева, като за останалите 10 000 лева е налице влязло в сила осъдително решение № 159/19.01.2015 г. по гр. дело № 15744/2013 г. на Районен съд – Пловдив, постановено при същите правнорелевантни правопораждащи факти от състава на чл. 59 ЗЗД. Съдът е приел, че с предходното съдебно решение в диспозитива са намерили отражение правопораждащите общи факти, индивидуализиращи спортното право чрез основанието и петитума на иска, досежно разместването на имуществените блага в резултат на извършените СМР, поради което същите са установени по обвързващ начин и преразглеждането им е недопустимо. Уточнил е, че ответникът може да прави правоизключващи, правоунищожаващи и правопогасяващи възражения. От фактическа страна като безспорна по делото е приел следната фактическа обстановка: На 20.01.1995г. е сключен договор за наем за неопределен срок между Община Пловдив като наемодател и Дружество на запасните офицери и сержанти, представлявано от И. Т., като наемател, по отношение на сградата в [населено място], ул. „…“, представляваща общинско имущество, изгоряла към този момент срещу задължение на наемателя да я възстанови за сметка на дължимия наем. На 08.06.1995г. е сключен граждански договор между Регионалния общински съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса като възложител и И. Т. като изпълнител за възстановяване на отдадената под наем на възложителя с предходния договор изгоряла сграда, която да му бъде предоставена за ползване за срок, съобразно срока на наемния договор между възложителя и Община Пловдив и стойността по възстановяването на обекта се приспадне от уговорената по договора от 20.01.1995г. наемна цена. Прието е още, че сградата е реално възстановена със средства на ищеца Т. чрез изграждането й в груб строеж за периода 1997-1999г., частично изпълнение на довършителни работи през 2002-2003г. и довършването й през периода 2006-2007г., а на 09.10.2012г е иззета от Община Пловдив.
За да отхвърли изцяло предявения иск по чл. 59 ЗЗД и обусловения от него иск по чл. 86 ЗЗД, съдът е приел, по направено от ответника възражение, че вземането за обезщетение за неоснователно обогатяване е погасено по давност. Счел е, че при общия фактически състав на чл. 59 от ЗЗД, давността започва да тече от момента на имущественото разместване. Този момент в случая е моментът на извършване на подобренията (в периода 1997-2007 г.), тъй като с извършването им се е увеличил имуществения патримониум на собственика на имота, в който са осъществени, а не както е приел първоинстанционния съд – от момента на изземването на имота през 2012 г. По горните съображение съдът е отменил решението на Окръжен съд – Пловдив в тази му част и е отхвърлил изцяло предявените искове по чл. 59 и чл. 86 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидната му неправилност – основание по чл. по 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Становището се аргументира с определеният за очевидно неправилен от страната извод на въззивния съд, че давностният срок тече от момента на имущественото разместване, като този момент в случая е моментът на извършване на подобренията (в периода 1997-2007 г.). Изложено е още, че единствено, ако настоящето производство е било заведено след 5 – годишният срок, „считано от правопораждащия факт, закрепен със СПН в хода на производството по частичния иск – 09.10.2012 г., а именно след 09.10.2017 г.“, изводът на съда за погасяване на иска по давност би бил правилен. Така мотивирано становището за наличието на визирания в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК фактически състав е неправилно и съответно не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на закона и необоснованост на изводите. Основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, респективно не релевират основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Други предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК настоящата инстанция не констатира, предвид постановяване на решението от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвяне на акта в писмена форма, подписан от съдебния състав, който го е постановил с ясни мотиви и диспозитив, при наличие и надлежно упражнено право на иск и право на жалба. Затова не следва да се допусне касационен контрол по това основание.
В чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът формулира следните правните въпроси: „Елемент ли е от индивидуализиращите белези на едно спорно право моментът на неговата изискуемост“; „Когато в производството по частичен иск е закрепен правопораждащият факт за възникване на спорното правоотношение и е цитиран моментът на неговото възникване, формира ли диспозитивът на така постановеното решение СПН по отношение не само на правопораждащият факт, а и на момента на неговото възникване?; „Прилага ли се принципът на деноминацията /чл. 1 от ЗЗД/ за определяне стойността на спорното право, което е съществувало в период преди 05.07.1999 г. и е имало определен размер?“ „Как следва да се изчисли размерът на дадено право, което е възниквало в определен продължителен период преди 05.07.1999 г. и е имало определен размер?“.; „Следва ли да се приложи механично чл. 1 от ЗДЛ или следва да се извърши валоризация?“; „От значение ли е за определяне размера на иска обстоятелството, че правото е възникнало и съществувало в период от няколко години преди посочената дата, а не само към 05.07.1999 г.?“.
По първия въпрос, касаторът е развил схващането, че в практиката на ВКС е налице празнота по въпроса, „дали изискуемостта на едно спорно право е част от индивидуализиращите му белези“. Изложеното не съставлява мотивиране на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната не е съобразила тълкуването на ОСГКТК на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, дадено в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г., а именно, че развитието на правото като основание за допускане на съдебен контрол се допуска при обосноваване от касатора на непълнота, неяснота или противоречие на конкретна разпоредба, посочена от него. В случая обосноваване съществуването на такава правна уредба не е извършено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Затова следва да се приеме, че отсъства основание за селектиране на жалбата по реда на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
По втория въпрос, подобно на предходния искането за допускане на касационен контрол се предявява с довода за липсата на еднозначен отговор на въпроса в практиката на ВКС. Липсата на практика на ВКС не е единственото изискване за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Необходима предпоставка е мотивиране от касатора на посочените по – горе особености на правната уредба, които да налагат тълкуване на закона от касационния съд. Ето защо съображенията, изложени по предходния въпрос, трябва да се имат предвид и по отношение на тази част от изложението, което води до извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Следващите въпроси, отново поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК са аргументирани като предпоставки за допускане на касационен контрол с доводи, отразяващи становища на касатора по съществото на спора и относими към регламентираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания. В тази част от изложението несъгласието на касатора е с изводи в първоинстанционното решение, като не е съобразено изискването, въпросите да произтичат от решаващи изводи на въззивния съд, в случая това са мотивите, засягащи основателността на възражението за погасяване на иска по давност. По отношение на изложените от страната доводи следва да се имат предвид съображенията по предходните въпроси, третиращи липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид позоваването от жалбоподателя на едно и също съображение – липсата на „еднозначен отговор на въпроса“ в практиката на ВКС, „приложим ли е чл. 1 от ЗЗД към искове, целящи обезщетяване на разходи, сторени в един продължителен период преди 05.07.1999 г. Или следва да се изчисли тяхната действителна стойност, чрез съотнасяне към покупателната стойност на българската валута към деня на правене на разходите ?“. Както вече се посочи липсата на практика на ВКС не е единственото изискване за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, необходима предпоставка е мотивиране от касатора на посочените по – горе особености на правната уредба, които да налагат тълкуване на закона от касационния съд. Касаторът се позовава на основанието „точното прилагане на закона“, което не мотивира с практика, която не е актуална или е неправилна, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, цитирано по – горе. В заключение се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол по посочените въпроси.
Необходимо е да се има предвид и следното. В изложението, засягащо хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът неправилно се позовава на основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Двете основания не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпрос със следното съдържание: „Как се съотнася забраната по смисъла на чл. 266 ГПК със задължението на съда, закрепено в ТР 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, да прецени дали установяването на някакви факти налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за служебно назначаване на експертиза с определена задача по почин на съда?“. Въпросът е ирелевантен, предвид изхода на делото. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС е дало тълкуване на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, като е очертало неговите характеристики, които кумулативно определят съдържанието му на предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетите мотиви, общото основание е правен въпрос, включен в предмета на спора, обуславящ решаващите изводи на въззивния съд за изхода на делото. Цитираният въпрос не е поставен по изводите, обусловили изхода на делото. Затова като несъобразен с характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, този въпрос не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не е налице и противоречие между процесуалните действия на въззивния съд и разрешенията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС дотолкова, доколкото възражението на въззивника, ищец в първоинстанционното производство, не е свързано с нарушения при изготвяне на доклада или процесуални нарушения по т. 3 от ТР на ОСГТК на ВКС, а е свързано с оплаквания, произтичащи от становище на страната за неправилност на експертизата, хипотеза при която не са налице основания за повторно назначаване на експертиза. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените затова допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В заключение се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол по посочения въпрос.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 228 от 10.12.2018 г. по гр. дело № 572/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: