5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 143
гр. София, 27.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3016 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби – № 8906/15.05.2018 г. на С. /Софийска апелативна прокуратура/ и № 10785/08.06.2018 г. на Р. Д. П., двете жалби по регистъра на САС против решение № 1048 от 30.04.2018 г. по гр. дело № 789/2018 г. на САС, гражданско отделение, ХІІ състав.
По касационна жалба – № 8906/15.05.2018 г. на С.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответникът по касация – Р. Д. П. поддържа становище за недопускане до разглеждане на жалбата.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която състав на САС е уважил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Р. Д. П. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 12000 лв., ведно със законната лихва от 02.03.2014 г. до окончателното изплащане на задължението. За да постанови този резултат второинстанционният съд приема, че решение № 7915 от 24.11.2017 г. по гр. дело № 2732/2017 г. на СГС /Софийски градски съд/ е правилно в посочената част. По отношение на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът излага мотиви за доказаност на твърденията в исковата молба за претърпени неимуществени вреди от повдигане на обвинение срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер, по което последното е оправдано с влязла в законна сила присъда. Обосновани са съображения за доказаност на твърденията за неимуществени вреди до присъдения размер от 12000 лв. Тези съображения са изведени след преценка на установените факти за естеството на обвинението – деяние, несъставляващо тежко умишлено престъпление, периода, в който е започнало и приключило наказателното производство – около 4 години и 4 месеца, който според решаващият състав не може да се определи като разумен срок по смисъла на чл. 4 ЕКЗПЧОС, външната проява на негативните преживявания на П. в резултат на образуваното срещу него наказателно производство, намаляване на ангажиментите му като вещо лице, медийното огласяване на случая, обявяването му за национално издирване, принудителното довеждане в РПУ. В обсега на преценката е включено още и воденото паралелно с настоящето наказателно производство дело за деяние от същия характер /престъпление по чл. 291 НК/. Съдът е приел, че изводите на първата инстанция са законосъобразни, като е уточнил, че СГС е обосновал извод за това, че голяма част от претърпените вреди се дължат на действия на прокуратурата по повдигане на обвинения и по двете наказателни дела.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос със следното съдържание: „В случая процесуално – правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД“. Не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Общото основание не може да се въведе чрез формулиране на общи и абстрактни въпроси, какъвто е цитираният по – горе въпрос, който не произтича от конкретно правно разрешение на въззивния съд. Касаторът не е отразил във въпроса обстоятелствата, за които твърди, че не са съобразени от апелативния съд при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Същевременно по обстоятелствата, които въззивният съд е преценил като релевантни за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, посочени по – горе във връзка с изложението на приетите от съда мотиви, страната не е въвела правен въпрос. Твърденията на касатора за противоречие на въззивното решение с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС са общи като с въвеждането им не са посочени, неимуществените вреди, които според ответника не са пряка и непосредствена последица от увреждането. Не е обосновано твърдението на страната за липсата на мотиви във въззивното решение относно наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. В решението на САС са разграничени установените факти от недоказаните твърдения и е проследена връзката на доказаните негативни преживявания на П. с образуваното срещу него наказателно производство. Поради това доводът на жалбоподателя за липсата на мотиви в решението на въззивната инстанция относно причинно – следствената връзка между неимуществени вреди и незаконно обвинение не е аргументиран, съответно не релевира относимост на разрешенията по т. 19 от ТР № 1/04.2001 г. на ОСГК на ВКС към конкретния съдебен акт.
По същия начин е изготвено изложението и по другия въпрос, въведен със следния текст : „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“. Размерът на обезщетението е крайният резултат от разрешени от съда фактически и правни въпроси /кръга на релевантните обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди, начина на определянето му в различните хипотези на развитие на наказателното производство и т.н./. Но в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК цитираният въпрос не е обвързан с мотив на САС, изразяващ правно разрешение при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди, поради което не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, каквато се констатира в настоящия случай е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /решение по гр. дело № 1393/2011 г., решение по гр. дело № 457/2016 г., решение по гр. дело № 3281/2015 г. на състави на ІV г.о. на ВКС/. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е взел под внимание при определяне обезщетението за неимуществени вреди обективно съществуващи обстоятелства /тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, настъпилите промени в отношенията в семейството, обстоятелствата, рефлектирали върху авторитета на ищеца, областта към която е насочено незаконното обвинение/, субективното отношение на ищеца към обективно съществуващите факти и др. Затова с позоваването на практика на ВКС, спрямо която въззивния съд не се е отклонил, касаторът не обосновава доводи за наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по подадената жалба срещу въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба – № 10785/08.06.2018 г. на Р. Д. П.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България не е взел становище.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която състав на САС е отхвърлил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Р. Д. П. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 12000 лв. и 28800 лв. За да постанови този резултат второинстанционният съд е приел посочените по – горе по предходната жалба съображения. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, тъй като е мотивирал своя акт със съображения, съвпадащи с фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, който формулира, както следва: „Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди?“. Като допълнително основание страната е посочила разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка, с която твърди, че съществуват актове на ВКС, отнасящи се до лица, понесли сходни по вид и тежест с претърпените от нея вреди от наказателно производство срещу тях, със сходна продължителност, на които са присъдени по – високи по размер суми от определеното й обезщетение /решение по гр. дело № 203/2012 г., решение по гр. дело № 1911/2015 г. на състави на ІV г.о. на ВКС/. С така изготвеното изложение не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросът не произтича от конкретни решаващи изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото, от които съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС следва да се извеждат общите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са общи основания по смисъла на цитираната норма въпросите, имащи значение за съществото на спора, в случая относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се присъди. При селектиране на жалбата се преценява съответствието на изводите във въззивното решение с правните разрешения във формираната по идентични с разгледаните от касационния съд и от въззивната инстанция правни въпроси. На цитираният по – горе въпрос може да се даде отговор единствено при разглеждане на спора по същество, поради което въвеждането му няма правно значение за основателността на искането за допускане на касационно обжалване. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е немотивирането на изложението, свеждащо се до общи твърдения за противоречие на решението с касационни решения, без съпоставка на правните разрешения на САС с приетите разрешения в цитираните актове. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че и по касационна жалба № 10785/08.06.2018 г. не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивно решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационни жалби – № 8906/15.05.2018 г. на Софийска апелативна прокуратура и № 10785/08.06.2018 г. на Р. Д. П. против решение № 1048 от 30.04.2018 г. по гр. дело № 789/2018 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: