5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 809
гр. София, 22.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1916 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № на ЛОС /Ловешки окръжен съд/ – 865/04.02.2019 г., подадена от Н. Д. М. чрез адвокат Б. Д. против решение № 1/02.01.2019 г. по гр. дело № 544/2018 г. на ЛОС.
Ответникът – „В и К Стенето“ ЕООД, гр. Троян е подал отговор по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат Н. М. и адвокат А. К., в който поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – съдебно решение по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение, в обжалваната пред втората инстанция част, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 53/19.03.2019 г. е отменено решение № 314/15.10.2018 г. по гр. дело № 373/2018 г. на Троянски районен съд, и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца срещу „В и К Стенето“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ и са присъдени разноски в полза на ответното дружество. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическа обстановка: възникване по силата на трудов договор от 28.02.2013 г. между Н. Д. М. и „В и К Стенето“ ЕООД на трудовото правоотношение за длъжността „Електромеханик“ ; подаване на заявление от М. на 27.03.2018 г. с искане за ползване на платен годишен отпуск в размер на четири работни дни, за периода 02-05.04.2019 г., включително; входиране в деловодната система на заявлението и резолюция на работодателя за отказ да се разреши ползването на платен годишен отпуск, обективиран текстово с думата „“не“; липса на данни за уведомяване на работника за така издадения отказ; изготвена заявка през времетраенето на отсъствието на работника, на 05.04.2018 г., по молба на М., от друг служител на дружеството, върху която е отразено от ръководителя на „Финансов отдел“ – „Н. М. е в отпуск“. По делото са установени още и други факти, засягащи развитието на отношенията между страните, а именно заместването от служителят Г. на ищеца през времето, през което последният не е бил на работа, със знанието, че колегата му ползва платен годишен отпуск, връчване на заповед от 23.04.2018 г., с която работодателят е поискал от работника писмени обяснения за отсъствието му от работа за периода 02-05.04.2018 г. във връзка с налагане на дисциплинарно наказание по чл. 188, т. 3 КТ, изготвяне на писмени обяснения, с които като причина за отсъствията е посочено ползването на отпуск, съгласно заявлението от 27.03.2019 г. и прекратяване на трудовото правоотношение със заповед № РД – 135/24.04.2018 г. на управителя на „В и К Стенето“ ЕООД, връчена на 24.04.2018 г., на ищеца по чл. 188, т. 3 КТ, издадена на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, като в заповедта подробно са изложени обстоятелствата за отсъствието на ищеца от 02.04.2018 г. до 05.04.2018 г., включително, без да е получил заповед за ползването на искания отпуск. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до правния извод за неоснователност на предявения иск за отмяна на извършеното уволнение. Приел е, че за да има основание за правомерно ползване на платен отпуск е необходимо да бъдат налице, както заявление от страна на работника, така и писмено разрешение от страна на работодателя, съвпадащи по съдържание относно страните, вида, размера и конкретния период на отпуска. Съдът е посочил, че не е осъществена хипотезата на чл. 173 КТ, а за работодателя не е съществувало нормативно задължение да уведоми работника за отказа си да разреши ползването на искания отпуск. Счел е, че работникът не е разполагал с валидно дадено разрешение за ползване на отпуск, поради което е извършил визираното в чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ нарушение, неявявайки се в два последователни дни на работа. Приел е, че работодателят е спазил описаната в закона процедура по налагане на дисциплинарно наказание, поради което процесната уволнителна заповед се явява законосъобразна. Изводът за неоснователност на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е мотивирал съда да отхвърли като неоснователни и недоказани и съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, поради което е отменил първоинстанционното съдебно решение в обжалваните му части.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, страната поддържа твърдения за противоречие на въззивното решение с касационни решения по граждански дела /гр. дело № 1254/1997 г. на ІІІ г.о., гр. дело № 198/2010 г. на ІV г.о., гр. дело № 532/2011 г. на ІІІ г.о./ по въпроса: „Възниква ли за работника право да ползва платен годишен отпуск по чл. 173, ал. 1 от КТ, ако са налице: Писмена молба за разрешаването му с посочен срок в нея срок и писмено разрешение от работодателя?“. Цитираният въпрос не е формиран, с оглед изводите на въззивния съд и поради това не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. ЛОС не е мотивирал извод за писмено разрешение на работодателя, съгласно което на ищеца се разрешава ползването на отпуск. Ищецът, сега касатор твърди, че има такова разрешение, позовавайки се на посочената по – горе писмена бележка на началника на финансовия отдел – „Н. М. е в отпуск“. Тази констатация не съставлява „писмено разрешение от работодателя“ по смисъла на чл. 173, ал. 1 КТ, тъй като не е направена от управителя на дружеството и по същество е констатация на друго длъжностно лице. Въпросът е формулиран въз основа на становище на касатора, като съгласно разрешението, прието в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС въпроси, формирани от становища на страните, не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на обща предпоставка е достатъчно основание за недопускането на касационен контрол, без да се разглеждат сочените затова допълнителни основания /в този смисъл за разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Изложеното налага извод за ирелевантност на цитирания въпрос и липса на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.
Касаторът поддържа твърдения за противоречие на въззивното решение с касационно решение по гр. дело № 5010/2017 г. на състав на ІІІ г.о. по следните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти по делото ?“; „Трябва ли въззивният съд да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се ?“ ; „Трябва ли въззивният съд да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото – или само някои съществени, на които да основе решението си ?“.
По първия от изброените въпроси като необсъден факт касаторът е посочил „писменото волеизявление от името на работодателя, че работника е в отпуск“. ЛОС е мотивирал, защо „писмено разрешение от работодателя“ по смисъла на чл. 173, ал. 1 КТ не е налице, като е обосновал предпоставките, при които такова разрешение е налице. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивната инстанция, произтичащо от поддържаното в процеса становище, че писмената бележка на началника на финансовия отдел за ползван от ищеца отпуск е разрешение за отпуск /становище, което е отхвърлено от ЛОС/, не обосновава предпоставка за допускане на касационно обжалване. Значението на подобен довод е извън приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова следва да се приеме, че не е аргументирано основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория от изброените въпроси като необсъден факт, касаторът е посочил „писмен документ, материализиращ становището на работодателя за ползвания от работника отпуск“или „писмена присъствена форма, която отразява самоотлъчка“. Решаващият извод на въззивната инстанция, обуславящ съображението за неправомерно ползване на отпуск от ищеца, е липсата на разрешение по смисъла на чл. 173, ал. 1 ГПК и този мотив е достатъчен за аргументиране на виновното нарушаване на трудовите задължения от ищеца по смисъла на чл. 186 КТ. Съдът е обсъдил и приложението на чл. 176, ал. 3 КТ, като е приел в съответствие с практиката на ВКС, цитирана в решението, че регламентираната в нормата хипотеза не е налице. Констатациите на други длъжностни лица /началник на финансов отдел, длъжностно лице, изготвящо писмена присъствена форма и др./ за ползването на процесния отпуск е ирелевантно /същите не са оправомощени да дават разрешения по чл. 173, ал. 1 КТ/, поради което и позоваването на доказателства, материализиращи изявления на същите лица е без правно значение за конкретния случай, респективно въпроса за обсъждането им в мотивите на въззивното решение. Изложеното обуславя извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради липсата на противоречие с разрешенията в цитираната практика на ВКС.
По третия от изброените въпроси като необсъден факт, касаторът е посочил „В решението на ЛОС не се открива обсъждане на наведените от работника доводи по делото по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ“. Във връзка с тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа твърдения за противоречие на въззивното решение с касационно решение по гр. дело № 5010/2017 г. на състав на ІІІ г.о., както и с касационно решение по гр. дело № 219/1999 г. на състав на ІІІ г.о. по следният въпрос: „Основава ли се преценката за тежестта на нарушението на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, или е достатъчна на е установено само факта на деянието?“. Цитираният въпрос би имал правно значение, ако въззивният съд не се беше произнесъл по правни и фактически основания, които са наведени от ищеца в исковата молба. Конкретният случай не отговаря на посочената хипотеза. Оспорването на законността на процесното уволнение в исковата молба не съдържа твърдения за опорочаване на упражненото от работодателя право на уволнение, поради неспазване на чл. 189, ал. 1 КТ. В константната си практика ВКС приема, че съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не се посочени от ищеца в исковата молба /р. по гр. дело 1644/2011 г. на ІІІ г.о., р. по гр. дело № 475/2011 г. на ІV г.о., р. по гр. дело № 127/2010 г. на ІV г.о. и др./. Доводи по разглеждания въпрос са направени за първи път, едва с отговора на въззивната жалба, но въвеждането им по този начин не може да отстрани допуснатия пропуск от несвоевременното им въвеждане и преклудиране в процеса. Ето защо цитираният въпрос е ирелевантен за селектиране на касационната жалба, а доводите за противоречие на въззивното решение с касационните решения остават необосновани и не релевират съображения за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
В заключение настоящата инстанция намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 02.01.2019 година по гр. дело № 544/2018 г. на Ловешки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: