7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр. София, 10.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4288/2018 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба вх. № 15813/11.09.2018 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от М. Н. И., чрез адвокат Е. А. срещу решение № 2152 от 10.08.2018 г. по гр. дело № 170/2018 г. на САС, гражданско отделение, 7 въззивен състав.
Ответникът по касация – Н. П. П. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след обсъждане на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
С цитираното въззивно решение е отменено решение № 6546 от 26.09.2017 г. по гр. дело № 171716/2013 г. на СГС /Софийски градски съд/ в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. П. П. срещу М. Н. И. иск за плащане на сумата 21208 лв., разходи за проектиране и издаване на строително разрешение и е осъдена М. Н. И. да заплати на Н. П. П. същата сума, като е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части и е осъдена М. Н. И. да заплати на Н. П. П. сумата 3185.49 лв., разноски пред въззивната инстанция. За да постанови този резултат решаващият състав е приел, че е сезиран с искове, както следва: по чл. 88, ал. 1, изр. 2 , вр. чл. 82 ЗЗД /предпочитаният/, чл. 61, ал. 2 ЗЗД /евентуалният/, чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, насрещен иск по чл. 45 ЗЗД. Констатирано е разваляне на предварителен договор, сключен на 17.05.2013 г. за продажба на идеални части от таванско помещение, право на строеж на трети и четвърти етажи на двуетажна сграда за 100320 лв., което разваляне от ищеца е прието за законосъобразно, поради неизпълнение от ответницата на задължението й да прехвърли право на собственост, да учреди право на строеж. Отхвърлени са възраженията на ответницата по исковете за недействителност на процесния договор, като са изложени съображения за неговата действителност. Приети са изводи за дължимост на сумата 80000 лв., платена от ищеца при подписване на договора на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и за дължимост на сумата 21208 лв. на основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – 14700 лв. за архитектурен проект и 6508 лв. такси за разрешение за строеж. Обосновани са и мотиви за основателност на иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД в размер на сумата 15960 лв., като подробно са аргументирани съображенията, с оглед на които претенцията е квалифицирана на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а доказването й е до посочения размер. Искът за заплащане на неустойка, предвидена в чл. 11 от договора е уважен за сумата 10034 лв. с мотиви за неизпълнение от ответницата на задължението да учреди по нотариален ред право на строеж за изграждане на трети и четвърти етажи. За да отхвърли иска за неустойката, предвидена в чл. 12 от договора , съдът е мотивирал извод за липсата на основание за претендиране на неустойка и по чл. 12 от договора, тъй като това би довело до присъждане на неустойка в размер на 20 % от продажната цена, какъвто размер на е уговарят от страните. Насрещният иск е отхвърлен, като е прието, че при оценка на увеличената стойност на имота, вещото лице е приспаднало намалението стойността на имота, вследствие извършените строителни работи.
В представеното изложение на касационните основания първият въпрос е формулиран, както следва:„Представлява ли виновно неизпълнение от ответника и намира ли правно основание в разпоредбата на чл.90, ал.2 от ЗЗД искането на ответника, /изрично заявено в нотариални покани до ищеца с дати 21.10.2013г., 11.11.2013г. и 25.11.2013г./ да обвърже изпълнението на задължението си да подпише окончателен договор за учредяване право на надстрояване с подписването преди това от страните на споразумението по чл.3 от договора, относно условията и цените, при които ще стане разширението на първи и втори жилищни етажи на къщата, доколкото подписването на споразумението обуславя надстрояването на къщата с оглед предвиденото разширение на двата съществуващи етажа и представлява ли това искане обезпечение срещу неизправността на насрещната страна, доколкото е налице трайно поведение на ищеца, сочещо на виновно неизпълнение на договорни задължения и поведение на пълно игнориране на ответника, което поставя в опасност защитата на собствеността на ответника“. Изброени са подробно /в десет точки/ нарушения, представляващи според касатора И. неизправност на насрещната страна. Въпросът не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се отнася до законосъобразност на изводи на САС. Въпроси, имащи значение за правилността на въззивното решение, възприемането на фактическата обстановка, обосноваността на мотивите, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС са без правно значение за селектиране на касационната жалба. Отговор на цитирания въпрос може да се даде в друго производство – чл. 290 ГПК, а в настоящето разглеждането е недопустимо. Посоченото като допълнително основание решение по т. дело № 1970/2013 г. на състав на І т.о. съдържа произнасяне по въпрос, по който не са формирани разрешения от САС – чл. 90, ал. 2 ГПК и по който фактическата обстановка, приета за установена е развита в хипотеза, различна от разгледаната от въззивната инстанция. Следователно не е налице и идентичност на въпросите в решенията, поради което липсват предпоставките, твърдени от жалбоподателката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите в изложението са по чл. 281, т. 3 ГПК, с тях не се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол, а твърдението за основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е мотивирано – страната не се позовава и не обосновава отклонение от САС от актове на Конституционният съд на Република България и на Съда на Европейския съюз.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вторият въпрос е формулиран, както следва: „Може ли да се приеме, че предварителният договор е законосъобразно прекратен от ищеца, без съдът да е установил надлежно упражнено право на разваляне на договора от негова страна и без да е направена никаква преценка за изправността на ищеца, при наличие на многобройни доказателства за неговата неизправност като страна по договора, а именно неплащане на цялата договорена цена и отказ да подпише споразумението по чл.3 от договора относно разширението на първи и втори жилищни етажи и при ясно изразено съгласие от страна на ответницата да изпълни задължението си да сключи окончателен договор след като ищецът изпълни задължението си по договора да плати цялата договорна цена и подпише споразумението по чл.3?“. И този въпрос не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изведен е от становище на жалбоподателката за неизправност на ищеца като страна по договора и от приети за недоказани нейни твърдения за обвързване на задълженията й с тези на ищеца. Не е съобразено при изготвяне на изложението разрешението в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС – № 1/19.02.2010 г., че правният въпрос не може да произтича от становище на касатора, както и че не следва да се обвързва с основания по чл. 281, т. 3 ГПК, както е процедирала ответницата по исковете. Липсата на общо основание, каквото се констатира от настоящата инстанция е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, но за пълнота на мотивите следва да се посочи още и следното. Посочени са касационни решения, в които не се третира задължението на въззивния съд за обсъждане на доказателства, а материалноправни въпроси, т.е. липсва идентитет между въпросите, дори като фактически въпроси. Позоваването на решение по т. дело № 1970/2013 г. на състав на І т.о. е несъстоятелно, поради липсата на идентитет на въпросите, както се отрази по – горе. Позоваването на решение по т. дело № 116/2011 г. на състав на ІІ т.о. също така не аргументира твърдението за основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като ВКС е разгледал предпоставки за извънсъдебно разваляне на договор за предоставяне на туристически пакети за почивка в Гърция, за печеливши участници от играта „Втори тото шанс“, а не законосъобразността на развалянето на договор от категорията на процесния по съдебен ред. С позоваването на решение по т. дело № 245/2008 г. на състав на І т.о. не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като акта на ВКС е по ГПК – 1952 г., отм. и отразява практика, която е вече уеднаквена и която обективира разрешение на друг въпрос – разваляне на предварителен договор по право. Затова настоящата инстанция намира предвид горните съображения, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК третият въпрос е формулиран, както следва: „При преценката за основателността на претенциите за вреди от неизпълнение на договора, в това число и неустойка, съдът длъжен ли е, с оглед разпоредбата на чл. 83 от ЗЗД да направи преценка на обстоятелствата, установяващи, че кредиторът-ищец е отговорен за неизпълнението, при направено възражение от страна на ответника за такова виновно неизпълнение от ищеца и събрани многобройни доказателства в тази насока или за да уважи иска е достатъчно само да се позове на вината на длъжника без да е необходимо да излага мотиви за вината на последния“. Цитираният въпрос не е съобразен с мотивите на САС, обусловили изхода на делото, от които единствено е допустимо въвеждането на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба на М. И., които засягат изводите на първоинстанционния съд във връзка с издаването на разрешение за строеж и оплакванията в същата жалба относно изводите на СГС по иска по чл. 45 ЗЗД. Разгледано е възражението, че ответницата не е давала съгласие за строителни работи в жилището й, като е обсъдено съдържанието на процесния договор и изпълнението на страните по него, включително е обсъдено възражението на ответницата за вида и характера на договора и неговата действителност. Обстоятелствата, визирани в цитирания въпрос за отговорност на кредитора-ищец относно твърдяното от И. неизпълнение на договора от последния не е третирано в жалбата пред САС. В този смисъл въпросът не притежава характеристиките на общо основание доколкото не е формулиран с оглед правните разрешения на съда и обхвата на въззивното производство, обусловен от изложените във въззивната жалба на И. основания за обжалване . Приложеното касационно решение по гр. дело № 1211/2009 г. на ІV г.о. третира въпрос, който не е идентичен с разгледаните от въззивния съд въпроси, предвид различията в материалните правоотношения, следващи от различните видове договори, обуславящи различни правни разрешения. В касационното решение не се третира като правен въпрос необсъждане на доказателства и възражения, а предпоставки за разваляне на друг вид договор. Затова решението на ВКС не може да послужи като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите съображения са относими и относно позоваването на решение по т. дело № 1970 /2013 г. на І т.о. С решението по гр. дело № 558/2010 г. на състав на І г.о. на ВКС е разгледан въпрос за приложението на чл. 83, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, какъвто въпрос не е обсъждан във въззивното решение, предвид задължението на въззивния съд да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба, което процедиране съдът е осъществил. Следователно и по този въпрос липсва идентичност на основанията, респективно предпоставки за допускане на касационен контрол. Практиката, на която се позовава касатора И. не засяга процесуалното задължение на съда за обсъждане на доказателствата и доводите на страните, а и в случая въззивният съд е съобразил разрешенията в т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС, поради което решението не е в противоречие с тълкувателните мотиви на решението на ОСГКТК. Твърдението за основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е мотивирано – страната не се позовава и не обосновава отклонение от САС от актове на Конституционният съд на Република България и на Съда на Европейския съюз.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четвъртият въпрос е формулиран, както следва:„Допустимо ли е съдът да квалифицира претенцията за вреди от неизпълнение на договорни задължения по чл. 88, ал. 1 изр.2 от ЗЗД – разходи за заплащане на възнаграждения на строителни работници и разходи за закупени материали, като подобрения в имота по смисъла на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, както и да уважи иска на посоченото основание, въпреки че такъв иск не е предявен от ищеца?“ Жалбоподателката не е обосновала отклонение на въззивния съд от разрешенията в цитираното решение № 228 от 13.12.2016 г. на ВКС по гр. дело № 5571/2015 г., III г.о., тъй като излага доводи по съществото на спора – по преценката на въззивния съд за отношенията между страните, която според страната била направена в нарушение на закона, съдът следвало да установи, че сумите за заплати на работници и материали не били уместно реализирани. По разрешенията на САС, обусловили приетата правна квалификация на иска липсват доводи, отсъства и съпоставка на изводите на въззивната инстанция и касационния съд по приложението на закона. Самият въпрос не е изведен от разрешение на второинстанционния съд /с него се засяга правилността на решението/, поради което не притежава характеристиките на общо основание. Затова настоящата инстанция намира, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният в изложението въпрос е формулиран както следва: „Ако срокът за изпълнение на задължението на ответника да сключи окончателен договор за надстрояване започва да тече от датата на издаване на административен документ – разрешение за строеж, но последният е издаден в нарушение на императивни разпоредби на ЗУТ, представляващи абсолютно основание за неговата отмяна, а именно: – разрешението за строеж е издадено в нарушение на чл. 183, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ /съгласно която разпоредба разрешението за строеж за надстрояване или пристрояване на сграда – етажна собственост, се разрешава въз основа на договор за учредяване на право на надстрояване или пристрояване със собственика на урегулирания поземлен имот в нотариална форма и декларация – съгласие с нотариална заверка на подписите от всички собственици в етажната собственост. Такъв договор към подаденото от Н. П. заявление не е приложен. Приложен е процесния договор който не само е предварителен, няма нотариална заверка на подписите, но е и без дата. – разрешението за строеж е издадено по заявление, подписано само от ищеца, като същият е приложил нотариалният акт за собственост на доверителката ми, в който изрично е посочено, че е налице право на ползване на нейните родители, но същият го е декларирал в нарушение на чл. 149 от ЗУТ, въпреки че същите са заинтересовани лица, следва ли да се приеме, че въпреки възраженията на ответната страна, за нея започва да тече срокът за сключване на окончателен договор и позоваването на ответницата на тези нарушения дава ли й право да откаже да изпълни задължението си за сключване на окончателен договор или да поиска с оглед разпоредбата на чл.90 от ЗЗД обвързване на нейното изпълнение с изпълнение на задължението на ищеца да плати цялата цена за дострояването, както и да сключи споразумение, относно условията и цената, при която ще се осъществи разширението на съществуващите два жилищни етажа, за да гарантира защитата на правата си на собственост?“. Жалбоподателката поддържа довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От цитирания текст се установява, че въпросът не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от разрешение на въззивния съд – съдебният състав не се е произнесъл по въпрос с отразеното по – горе съдържание. Въпросът е изведен от становище на касатора И. за незаконосъобразност на разрешението за строеж и съществуваща според нея възможност да откаже изпълнение на задължението си за сключване на окончателен договор. Въпрос, формиран от становище на страната е без правно значение за селектиране на касационната жалба. Затова с оглед на този извод настоящата инстанция намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателката не е мотивирала допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разрешенията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В хипотезата на точно прилагане на закона липсва и позоваване на съдебна практика, която да е в съответствие с разрешенията на въззивната инстанция, но да е формирана при неточно приложение на закона или да се нуждае от актуализиране. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, поради неразграничаване от жалбоподателката на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 281, т. 3 ГПК /нарушение на материалния закон/, респективно несъобразяване на разясненията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Ето защо и по тази част от изложението не следва да се допусне касационен контрол.
Предвид горните мотиви следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2152 от 10.08.2018 г. по гр. дело № 170/2018 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: