5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
гр. София, 13.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2824/2018 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба – № 4229/18.05.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – П., на А. Н. С., подадена чрез адвокат Д. О. З. против решение № 65 от 02.04.2018 г. по гр. дело № 81/2018 г. на П. /Пловдивски апелативен съд/, 2 граждански състав.
Ответникът – Прокуратура на Република България не е взел становище.
Контролиращата страна – Апелативна прокуратура – П. не е взела становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено частично първоинстанционно решение № 1515 от 30.11.2017 г. по гр. дело № 1801/2017 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/, ХV гр. състав, включително в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца за разликата между 173 лв. и 303 лв. и е постановено друго, с което частично е отхвърлен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разликата между 4000 лв. и 7000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2016 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 7000 лв. и 40000 лв. За да постанови този резултат решаващият състав на въззивната инстанция приема за доказани исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД, съобразявайки следните обстоятелства, констатирани като установени по спора: привличането на 26.05.2014 г. на ищеца С. и още пет лица като обвиняеми по ДП № 161/2013 г. на отдел „Икономическа полиция“ при ОДМВР – П. за престъпления по чл. 216, ал. 5, пр. 1, алтернатива 2 и пр. 3 НК, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК; постановяването на присъда по обвинителен акт на РП – П. от 14.10.2014 г. на 14.04.2015 г. по нохд № 6096/2014 г. на Пловдивски районен съд за оправдаване на ищеца и останалите подсъдими ; отмяна на цитираната присъда по протест на РП – П. с решение от 03.11.2015 г. по внохд № 1286/2015 на ПОС; постановяване на присъда № 155 от 19.05.2016 г. по нохд № 7275/2015 г. на Пловдивски районен съд за оправдаване на ищеца, потвърдена с решение № 303 от 25.11.2016 г. по внохд № 1810/2016 г. на ПОС. В решението е обосновано разбирането, че вида и интензитета на неимуществените вреди, представляващи негативни преживявания са обусловени от личността на ищеца, неговите възприятия, отношение и оценка, които дава на събитията. Мотивирано е виждането, че на обезщетяване подлежат обичайните преживявания, без да е необходимо детайлното им описание и доказване, като е посочено, че същите са описани в исковата молба, като изпитване на страх, притеснения, засегнато достойнство, а се потвърждават от показанията на свидетелите Ц. Д. и Я. К.. Прието е, че едва с въззивната жалба се въвеждат твърдения за преживени от ищеца страдания, по – големи от обичайните, а именно проблеми в семейството, отхвърляне от близки и приятели и от обществото, разрушен авторитет, негативи от изпълнението на мярката за неотклонение. Констатирано е, че същите твърдения не са релевирани и доказани по предвидения ред. Сред фактите, имащи правно значение за определяне размера на обезщетението е съобразена от решаващият състав продължителността на наказателното производство – 2 г. и 6 месеца, като е аргументиран извод за това, че производството е протекло в разумен срок, с оглед броя на подсъдимите, деянията и обема на материалите. Съдът е посочил, че други мерки на процесуална принуда, освен взетата най – лека мярка за неотклонение „Подписка“, не са прилагани, като приложената мярка не се е отразила на физическото и психическо здраве на ищеца, неговия социален и трудов живот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпроси, първият от които е формулиран, както следва: „Апелативният съд [населено място] в постановеното решение се е произнесъл по въпроса относно прилагането на критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер, указани в ППВС № 4/68 г., включително за случай, при който въззивният не възприема определеното на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди за справедливо и го намалява“. Твърди се противоречие с указанията, дадени с ППВС № 4/68 г. и решение по гр. дело № 3340/2015 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС. Въпросът е изцяло заимстван и възпроизведен буквално – съдържателно и редакционно от въпроса, поставен и разгледан в касационно решение по друг правен спор – гр. дело № 3340/2015 г. на ІІІ г.о., без да бъде съобразено, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК обуславя предпоставки за разглеждане на касационната жалба само тогава, когато правните въпроси по съпоставяните дела са идентични, а допълнителните основания /в случая чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ са реализирани, чрез отклонение на въззивния съд от разрешенията на касационния съд. В настоящия случай касаторът не мотивира, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС твърдението си са реализирането на тези предпоставки, а и същите не са налице. Намаляването на обезщетението за неимуществени вреди в касационното решение е разгледано в хипотеза, различна от настоящата, поради което правният въпрос и мотивираните по отговора разрешения не са идентични, респективно относими към обсъдените във въззивното решение въпроси. Разглежданата от ВКС категория вреди – опетняване доброто име на обвиняемия, накърнен професионален авторитет от незаконно обвинение засяга определен кръг лица, заемали високо обществено положение и длъжности, свързани с управление на публични средства, при които установяването на вредите предполага съобразяване на факти от обективно естество – вид на заеманата длъжност, професионални и морални изисквания при нейното заемане и др. Настоящият случай не е такъв, поради което и решаващите изводи на въззивната инстанция не са в противоречие с разрешенията в касационното решение. Освен това както правилно е посочено във второинстанционното решение твърдения за такива вреди не са изложени в исковата молба. Те не са част от предмета на иска и съответно не подлежат на разглеждане. В този смисъл е и установеното в практиката на ВКС разбиране /решение по гр. дело № 85/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните, специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, общественото му положение, те трябва изрично да бъдат посочени, за да станат част от предмета на иска. Затова с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че П. се е произнесъл по въпроса – „Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да се вземат предвид икономически растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждане?“. Въззивният съд не е разглеждал дали икономическите показатели трябва да присъстват или не в кръга от критерии за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, решаващият състав ги е включил в критериите за присъждане на обезщетението, макар и лаконично. Страната не е съгласна с крайния резултат от прилагането на критериите за определяне на обезщетението, който счита за необоснован. Несъгласието с изводите на съда не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. В изложението не е обосновано съображение в подкрепа на твърдението, че П. не е взел предвид икономическите условия. Основанията за селекция на жалбата трябва да засягат приети от съда правни разрешения и реализирано по делото съдопроизводство / в случая начин на мотивиране на критериите по чл. 52 ЗЗД/, по които страната не е формирала общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, изведени от процедирането на съда. Затова в случая не е налице отклонение от практиката, на която се позовава касатора – решение по гр. дело № 85/2012 г. на състав на ІV г.о.
Последният въпрос е със следното съдържание: „Как се прилага принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и как обвинението в тежко престъпление и мярката за неотклонение „Подписка“ оказва влияние върху нормалния живот и ограничава ли тази мярка конституционните права на доверителя ми?“. Поставеният въпрос не е изведен от решаващите мотиви на въззивното решение, а от становище на страната за претърпени вреди. Когато въпросът е формулиран, с оглед становище на касатора, с него не се въвежда общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не се съобразяват правните разрешения на въззивната инстанция, от които единствено, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС могат да се поставят въпроси за селектиране на жалбата. В случая извода на съда, от който страната е следвало да изведе правен въпрос е обективиран в мотива, че твърденията на ищеца, за претърпени вреди, по – големи от обичайните, изразяващи се в проблеми в семейството, отхвърляне от близки и приятели и от обществото, разрушен авторитет, негативи от изпълнението на мярката за неотклонение, не са релевирани и доказани по предвидения ред. Но по този мотив страната не е поставила въпрос, а касационният съд не може да извежда въпросите служебно. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в случая решението по гр. дело № 3340/2015 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС. Следва да се допълни, че мотивите, на които се позовава касатора и от които е извел въпросът си, вместо от мотивите на обжалвания акт, не засягат тълкувателните мотиви в касационното решение, а мотиви по жалбата, т.е. същите не са сред разрешенията, обективиращи отговор на въпрос, обсъден от ВКС. Затова следва да се приеме, че и по този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Страната отъждествява очевидната неправилност с нарушението на материалния закон, което е друго основание, по чл. 281, т. 3 ГПК и то не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Неразграничаването на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол.Затова не следва да се допусне касационен контрол и по това основание.
С оглед на горните мотиви трябва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, ал. 2, предложение трето ГПК, респективно не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, по подадената касационна жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65 от 02.04.2018 г. по гр. дело № 81/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: