6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 820
гр. София, 29.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1982 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № на ПОС /Пазарджишки окръжен съд/ – 2794/28.03.2019г., подадена от Н. Н. А. чрез назначен за процесуален представител адвокат А. С. У. против решение № 59/2019 г. от 25.02.2019 г. по гр. дело № 51/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
Ответникът – ГД /Главна дирекция/ „Изпълнение на наказанията“ – гр. София не е представил отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличието на правен интерес, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол, поради следните съображения:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1496 от 13.12.2018 г. по гр. дело № 440/2018 г. на ПРС /Пазарджишки районен съд/, с което са отхвърлени предявените от Н. А. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр /Закон за защита от дискриминация/. За да постанови този резултат ПОС е приел, че е сезиран с обективно съединени искове – за установяване на нарушение по ЗЗДискр, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от по – нататъшни нарушения. За безспорни факти са приети изложените в исковата молба обстоятелства, а именно, че ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в гр. Пазарджик, както и че с три поредни писмени молби, отправени до началника на затвора в П. в периода – декември 2014 г. – май 2017 г. е поискал да му бъде разрешено притежаването за лично ползване в отредената му килия на котлон и малка фурна за готвене. Като безспорни са определени още и следните факти – оставяне без уважение на подадените молби по съображение, произтичащо от действащата нормативна уредба, съгласно която на затворниците не е разрешено да притежават и ползват посочените вещи в отредените им помещения. От събраните по делото гласни доказателства / показания на свидетелите И. С. и Д. А./, съдът е установил, че в други затвори в страната (в гр. Пловдив, София и Стара Загора) на затворниците, изтърпяващи същото по вид наказание, е разрешено ползването на уреди за готвене в обитаваните от тях помещения. Съдът е направил анализ на действащата нормативна уредба, както и на издадените от министъра на правосъдието заповеди в периода 04.04.2014 г.-16.08.2017 година, с които са утвърдени списъци с разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните могат да държат при себе си и да ползват. Съдебният състав е констатирал въз основа на представените доказателства, че до 16.08.2017 г., когато е въведен разрешителен режим за ползването на електрически котлон и фурна в местата за общо ползване на лишените от свобода, вещите които последните могат да внасят и държат при себе си се определят със заповед на министъра на правосъдието, съгласно чл. 82, ал. 7 ППЗИНЗС. В решението е отразено, че едва с последния одобрен списък, на затворниците се разрешава да ползват котлон и фурна за готвене, но само за общо ползване в специално отредени помещения. Развити са съображения за това, че притежаването и ползването на желаните от Н. А. електрически котлон и фурна за готвене, са поставени под разрешителен режим, съгласно който затворниците могат да ползват готварски уреди, но не в личните си килии, а в специални помещения за общо ползване, по ред, определен от началника на затвора, като това право е възникнало на 16.08.2017 г., а преди това не е съществувало изобщо. Липсата на дискриминационно поведение от страна на администрацията на затвора в хипотезата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр е обоснована с приложение на разрешителния режим по отношение на всички затворници. С оглед на горните мотиви съдебният състав е счел, че началникът на затвора в гр. Пазарджик и администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София правилно са отказали да разрешат на ищеца ползването на процесните готварски уреди в обитаваното от него помещение. Съдът е разгледал обстоятелството, че на определени затворници в други затвори на територията на страната е разрешено ползването на котлон и фурна в килиите им и е приел, че и в тази хипотеза не е налице пряка дискриминация по признак „лично положение“, тъй като до 16.08.2017 г. ползването на процесните вещи не попада под действието на разрешителен режим, а се разрешава от началниците на съответните затвори, а след въвеждането на разрешителен режим, ползването на съответните вещи следва да се приведе в съответствие със създадения регламент.
В изложението е формулиран текст със следното съдържание: „Това решение на процесуалния въпрос за пълнотата на относимите към предмета на делото фактически твърдения, и съответно за предмета и обема на тяхното доказване, обаче обективно противоречи на действително заявените от ищеца фактически твърдения и събрани по делото доказателства, според които:
Ишецът напълно ясно е заявил твърдение за наличието на съществуващо през процесния период спрямо него неравностойно третиране, основаващо се на признака „лично положение“ в сравнение със затворници в други затвори, на които за разлика от ищеца им е било предоставено правото да ползват готварски ел. уреди в индивидуално помещение /килия/, въпреки, че тези затворници са били в абсолютно същото „лично положение“ като ищеца, поради факта, че те също като него са осъдени и изтърпяват, макар и в други затвори, доживотни присъди без право на замяна при режим идентичен с този на ищеца“.
Страната чрез пълномощника си – адвокат У. квалифицира цитирания текст като процесуален въпрос и твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с решението по гр. дело № 534/2012 г. на състав на ІV г.о. Не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съпоставения в изложението на касатора мотив на ПОС е, че в исковата молба са изложени обстоятелства, които следва да се квалифицират като „пряка дискриминация“. Този мотив е в съответствие с твърденията в исковата молба и засяга извод на съда, споделящ мотив на първата инстанция, че в случая формата на дискриминация е пряка, а не непряка. Цитираният по – горе текст, определен от жалбоподателя като процесуален въпрос не е поставен по даденото във второинстанционното решение правно разрешение. „Пълнотата на относимите към предмета на делото фактически твърдения, и съответно за предмета и обема на тяхното доказване“, поставени във въпроса на касатора са ирелевантни за мотивите на въззивния съд и касационния съд. Решението на последния се отнася до начина за преценка на дискриминацията, т.е. в касационното решение е разгледан въпрос, който не е идентичен с поставения от настоящия касатор, поради което по него не може да се направи съпоставка с изводите на въззивния съд – липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова съставът на ВКС намира, че с тази част от изложението не е обосновано наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „Зависи ли наличието на дискриминация от факта, дали нейното причиняване произтича пряко или косвено от нормативно установени дейности ?“. Касаторът чрез пълномощника си – адвокат А. У. поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в пряко противоречие с решение по гр. дело № 6/2009 г. на състав на ІІІ г.о. Не е налице противоречие между посочените по – горе изводи на ПОС и тълкувателните мотиви на касационния съд. Липсата на противоречие следва от липсата на цитирания въпрос сред разгледаните от ВКС въпроси. Касационният съд се е произнесъл по един материалноправен въпрос – за равното третиране на половете в сферата на заетост и условията на труд, в т. ч. и заплащането, във връзка с твърдението на ищцата по спора за нарушения от Министерство на младежта и спорта и по един процесуалноправен въпрос – за доказателствената тежест, предвид оборимата презумпция на чл. 9 от ЗЗоД. От изложеното е видно, че въпросите не са идентични с поставения въпрос от касатора. По различни въпроси, както е в случая – въпросът в изложението не е идентичен с разгледаните въпроси в касационното решение, не може да се формира противоречие в правните разрешения. Ето защо не е налице и основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Липсват предпоставки и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касаторът не е мотивирал произнасяне на въззивния съд в съответствие с практика на ВКС, която е формирана при неточно приложение на закона или не е вече актуална /по критерия точно приложение на закона/. Такава практика страната дори не е посочила в изложението си. Същият не е мотивирал и предпоставки, относими към развитието на правото чрез посочване на конкретни разпоредби, които според него за непълни, неясни или противоречиви и по които не е създадена съдебна практика. Въвеждането на две основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо един и същи въпрос, не е допустимо, според тълкувателните мотиви в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, в които е аргументирано разбирането, че всеки от съставите по чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелен, т.е. касаторът следва да въведе общо основание /правен въпрос/ по отношение на всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което предявява. Страната чрез пълномощника си, адвокат У. е представила изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е формулирала един въпрос спрямо две различни самостоятелни допълнителни основания, като по този начин не е съобразила горните разяснения в ТР на ОСГКТК на ВКС. Затова съставът на ВКС намира, че с тази част от изложението не е обосновано наличието на предпоставки за допускането на касационен контрол.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа искане за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, формулирани както следва: „Кога е налице доказано от ищеца предположение за наличие на дискриминация по смисъла на чл. 9, изр.1 ЗЗДискр., и съответно към кой момент ответникът трябва да пристъпи към оборване на презумпцията по чл. 9, изр. 2 от ЗЗДискр.?“; „В кой момент от развитието на процеса и при какви материални и процесуални предпоставки съдът може да констатира, че ищецът вече е представил достатъчно факти, които създават обосновано предположение за наличие на дискриминация съгласно чл. 9, изр. 1 от ЗЗДискр. ?“ ; „В кой момент от развитието на процеса и как, съдът трябва да укаже на ответника, че ищецът е създал вече обосновано предположение по смисъла на чл. 9, изр. 1 от ЗЗДскр., поради което ответникът вече трябва да пристъпи към извършване на пълно насрещно доказване, че принципа на равно третиране не е нарушен ?“.
Цитираните въпроси не са съобразени с решаващите мотиви на въззивното решение. Окръжният съд е изложил правни разрешения, аргументиращи ирелевантността на установените от ищеца твърдения за приложението на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр и същевременно е обосновал съображенията, с оглед на които липсва основание за прилагане на разрешителния режим, а и на съществуващия до приемането на този режим административен ред за удовлетворяване искането на Н. А.. По отношение на административния ред, до приемане на разрешителния режим, съдът е констатирал, че лишените от свобода лица не са имали право да притежават и ползват процесните вещи. След въвеждането на разрешителен режим ползването на същите вещи е могло да се проведе в специално определени за това помещения в затвора и по ред, определен от началника на затвора, което в случая не съвпада с искането на ищеца, насочено към притежаване и ползване на вещите лично в килията. Поставените в изложението въпроси не са изведени от посочените мотиви на съда и по естеството си са фактически. Те се отнасят до установяването на факти, които са различни, тъй като са обусловени от особеностите на конкретния случай, поради което нямат относимост към формирането на правни разрешения по тълкуването и прилагането на чл. 9 ЗЗискр, а и не са обвързани с решаващите мотиви на ПОС, от които единствено съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС могат да се извеждат общите основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Липсата на такива общи предпоставки по нормата е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол. Затова настоящата инстанция намира, че с въпросите по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК страната не е обосновала приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. Не са мотивирани и допълнителни основания, съгласно т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, чиято кумулативна наличност с общите основания трябва да бъде въведена от касатора, за да се селектира касационната жалба. Ето защо следва да се приеме, че и по тази част от изложението, касаторът не аргументира предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващата, последна част от изложението се поддържа на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Неправилно касатора свързва това основание с нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърденията за нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост се поддържат във връзка със становището на страната, че са налице случаи, при които в други затвори в страната на някои затворници било разрешено ползването на процесните вещи, а на ищеца ползването на същите вещи било отказано. Това становище не е съобразено с разгледания от съда правен режим на ползване на посочените вещи и обоснованите в решението мотиви, като доводите на касатора не са относими към хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Затова ВКС в настоящия си състав намира, че и по тази част от изложението не са аргументирани предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В заключение следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59/2019 г. от 25.02.2019 г. по гр. дело № 51/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: