8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 440
.
гр. София, 04.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4236 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба вх. № 14679/13.08.2018 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от С. Г. Д., чрез адвокат Т. Д. и адвокат И. Д. против решение № 1384 от 04.06.2018 г. по гр. дело № 1241/2018 г. на САС, гражданско отделение, 14 състав.
Ответникът – „Ню Медиа Груп“ АД, гр. София не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след обсъждане на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
С цитираното въззивно решение САС е отменил решение № 8332 от 11.12.2017 г. по гр. дело № 16153/2016 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданка колегия, І отделение, 1 състав в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 5000 лв. и 10000 лв., причинени от публикация във в. „Уикенд“, бр. 25/658/, година ХІV, 25.06.2016 г. – 01.07.2016 г., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 5000 лв., причинени от публикация във в. „Уикенд“, бр. 32/665/, година ХІV, 13-19.07.2016 г. и е отхвърлил предявеният от С. Г. Д. против „Ню Медиа Груп“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за същите суми /разликата между 5000 лв. и 10000 лв. и сумата 5000 лв./, ведно със законната лихва от 13.07.2016 г. до окончателното изплащане, потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 49 ЗЗД за разликата между 15000 лв. и пълния предявен размер от 50000 лв. Предмет на настоящето производство е въззивното решение в отхвърлителната част, както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение относно присъдените в полза на ищеца разноски над сумата от 445 лв. до 1295 лв. и е осъден ищецът да заплати на ответника по претенциите разноски за въззивното производство в размер на сумата 100 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в публикацията във в. „Уикенд“, бр. 25/658/, година ХІV, 25.06.2016 г. – 01.07.2016 г. под заглавие – „С. Д. откраднал от руснаци 300 милиона?“, многократно са използвани изрази, формиращи усещане у читателя и създаващи внушение, че ищецът е осъществил състав на престъпление „кражба в особено големи размери“. Тези части, съдържащи изрази с посоченото съдържание според решаващият състав съставляват клеветническо изявление, което е вредоносно, тъй като е позорящо за името на ищеца. За всички останали части от материалите, публикувани в този брой на вестника съдът е приел, че отговорността на издателя не може да се ангажира. Изложени са аргументи, с които е обосновано разбирането, че изцяло съответен на принципа на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България е материалът, поместен в бр. 32 на вестника, поради което е обобщен като основен изводът, че само част от първата публикация е причинила вреди на ищеца. В кръга на обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението са съобразени вида, характера и интензитета на вредите, начина на причиняването им, последиците върху живота на ищеца, социално – икономическите условия и стандарта на живот в страната, обстоятелството, че като известна обществена личност на ищеца се налага да търпи намеса в частноправната сфера, особено от страна на медиите.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поставил следният въпрос, за който твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „“Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства, на които се основава ищцовата претенция ?“. Жалбоподателят поддържа, че в първата по време на издаване публикация се съдържа твърдението – „Според претенцията на руснаците само за отминалата 2015 г. Д. и свитата му от „топмениджъри“ са съумели да източат от компанията сума от порядъка на 90 милиона лева чрез договори за техническа поддръжка.“, което САС не е обсъдил и оценил в правните си изводи. От мотивите на въззивното решение се установява, че цитираният текст е изложен в констативната част на съдебния акт, отразяваща частите от статията, включени в обстоятелствената част на исковата молба, като по същия текст са изложени макар и накратко правни изводи. Съдът след анализ на публикацията, обективираща изрази, които окачествява като клеветническо изявление приема за всички останалите части от същата, включващи и цитираният текст, че отговорността на издателя не може да се ангажира. В решението се разглежда частта от публикацията, относима към цитирания текст и се приема, че превеждането на капитал на фирми, управлявани от сина на ищеца или негови приближени не е обидно и не съставлява клевета, излагат се мотиви, подкрепящи направеното заключение. Следователно САС не се е отклонил от практиката по чл. 290 ГПК, на която се позовава касатора /напр. решение по гр. дело № 1100/2012 г., решение по гр. дело № 1163/2010 г. на състави на ІV г.о. и др./. Несъгласието на страната с изводите на съда не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по чл. 281, т. 3 ГПК. По цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Друг въпрос, поставен в изложението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е със следното съдържание: „При формиране на вътрешното си убеждение за оценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът напълно свободен ли е или следва да се придържа към правилата на формалната логика, опитните и научните правила, и утвърдените в обществото морални и житейски ценности, критерий и стандарти ? Следва ли мотивите не съдебното решение да бъдат смислово непротиворечиви, логически проследими и фактически обосновани ?“. В изложението е отразено становището, че сходни по смисъл изрази, изброени в исковата молба като основание за причиняване на увреждане са третирани от САС по различен начин, изразът – „С. Д. откраднал от руснаци 300 милиона ?“ като клеветническо твърдение, а всички останали изрази, подробно изброени в изложението, например „отклонил от дружеството много повече средства“ като твърдения, които не са обидни и клеветнически. Цитираните въпроси не са съобразени с разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които нямат правно значение за селектиране на касационната жалба въпроси относно възприемането на фактическата обстановка, респективно обосноваността на изводите. Доколко конкретен израз в процесната статия е окачествен като неотговарящ на действителните отношения между ищеца и посочените в публикацията лица, респективно квалифициран като обидно или клеветническо твърдение, е фактически въпрос. С въвеждането му не може да се обоснове отклонение от разрешението, прието в касационното решение по гр. дело № 1163/2010 г. на състав на ІV г.о. Съпоставка с тълкувателните изводи на ВКС би била възможна при идентичен правен въпрос, формиран във връзка с порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния. Цитираните въпроси изискват анализ на извършените процесуални действия на съда, преценка на обосноваността и законосъобразността на приетите мотиви, т.е. разглеждане на основания по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е допустимо в настоящето производство. И по тази част от изложението доводите на касатора, обективират несъгласие с изводите на съда, което не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че по цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
В изложението е поставен въпрос, поддържан едновременно на две основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК със следното съдържание: „Липсата на пряко обвинение в извършване на престъпление в публикация в печатно или електронно издание във всеки случай ли изключва наличието на клевета и/или обида? Разпространяването в такава публикация на слух за извършено престъпление изключва ли наличието на клевета ?“. Жалбоподателят счита, изразеното от САС разбиране за липса на противоправност по отношение на израза – „Подозират го за смъртта на И. П.“ за противоречащо на изводите му по отношение на клеветническото твърдение в публикацията за „кражба в особено големи размери“. Конкретно страната твърди, че са неправилни мотивите на съда по отношение на израза „Подозират го за смъртта на И. П.“, съгласно които липсвало пряко обвинение за извършване на тежко престъпление и материалът съставлявал коментар на слухове. Касаторът поддържа, че липсва единна позиция по гражданските дела по въпроса – „разпространяването на слух/съмнение за престъпление представлява ли клевета ?“. Жалбоподателят не е обосновал допълнителни основания, без наличието на които отсъстват кумулативно изискуемите общи и допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол. Така както са поставени въпросите /формулирането им е извън общия контекст на съдебните мотиви, съгласно които публикацията съдържа анализ на отношенията между Д. и П., като е посочено, че версията за убийство е била отхвърлена, в който аспект е мотивирана липсата на противоправност/ третират правен извод относно наличието или липсата на деликтно поведение, а не съставомерност на извършено престъпление в какъвто смисъл е приложената и цитирана практика по наказателни дела от касатора. В този смисъл страната не обосновава наличието на допълнителен критерий, тъй като липсва фактически и правен идентитет между сравняваните съдебни актове /въззивното решение на САС и решение по н.д. № 26/1980 г. на ВС (Върховен съд), решение по н.д. № 2383/2013 г. на ВКС, І н.о., решение по н.д № 298/2000 г. на ВКС, ІІ н.о./ – тълкуват се различни правни норми, в различен смисъл, с оглед спецификата и целите на различни съдебни производства. В ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГКТК на ВКС е изяснено понятието „противоречиво разрешаван правен въпрос“ като различно, несъвпадащо становище относно тълкуването и прилагането на една и съща правна разпоредба, обективирано чрез актове /поне два акта на касационния съд/, постановени по реда на ГПК. В случая такъв противоречиво разрешаван правен въпрос относно тълкуване и прилагане на една и съща правна разпоредба не е обосновано по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. От изложеното следва, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради следните съображения. Липсва мотивирано изложение на допълнителните основания по разпоредбата, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато съдържат уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Допълнителен аргумент, обосноваващ извода за липсата на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е въвеждането на взаимно изключващи се основания спрямо общото основание /правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК/. Допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави, при които правният въпрос е разрешен в различни хипотези. Не е допустимо спрямо един и същи правен въпрос предявяване на двете основания, тъй като първото от тях – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се състои в отклонение изводите на въззивния съд от обективираните чрез уеднаквената практика разрешения на ВКС и ВС по идентични правни въпроси, а второто – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в съответствие на въззивното решение със съдебна практика на ВС и на ВКС, която се нуждае от промяна /поради промяна на законодателството или обществените условия/ или липса на съдебна практика по приложени от въззивния съд норми, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива и се налага тълкуването й. В случая не са съобразени разясненията в т. 4 от цитираното ТР № № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова, с оглед на изложеното и по този въпрос не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Вторият въпрос, квалифициран от страната като материалноправен е със следното съдържание: „Твърденията в публикация в печатно или електронно издание, за които няма необходимата и изискуема конкретика на твърдения за извършено престъпление или за позорно обстоятелство, но са крайни по естеството, изложени са в недобър тон, тенденциозно негативни са, изцяло са натоварени с негативно усещане, и са с повишено ниво на хапливост, следва ли да ангажират отговорността на съответния извършител за засягане на честта, достойнството и доброто име на адресата на тези твърдения ? Съответни на принципите на чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България ли са публикувани в журналистически статии крайни по естеството си твърдения, изложени в недобър тон, тенденциозно негативни, изцяло натоварени с негативно усещане, и непроверени ?“. Първият от цитираните въпроси не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отразява хипотеза, която не е обсъдена от съда. Приетото от въззивния съд относно материала в бр. 25 не е, че няма конкретика на твърденията относно изложените обстоятелства, а че материалът създава внушение за осъществен състав на престъпление „кражба в особено големи размери“, като в подкрепа на този извод са цитираните в съдебния акт изрази, които касаторът също така цитира, но с твърдение, несъответстващо на мотивите, а именно че „изброените изрази САС не приема като противоправни“. В мотивите ясно е посочено, че именно тези изрази формират усещане за извършено престъпление „кражба“, както и че в общия дух на материала използваните от автора похвати съставляват приписване на престъпление, противоправно и укоримо поведение, още повече, че се цитират недоказани факти. Неправилно се интерпретират от касатора мотивите на САС по въведения в изложението въпрос, с които съдът разграничава текстовете /изрази, заглавия, изложения/ в публикацията, създаващи внушение за осъществен състав на престъпление „кражба в особено големи размери“ от всички останали части от материалите, публикувани в бр. 25 и бр. 32, за които намира, че отговорността на издателя не може да се ангажира. Неправилната интерпретация на решението на въззивния съд от касатора се състои в представянето на мотивите на съда, като такива, съдържащи извод за липсата на противоправност, както спрямо текстовете в бр. 25 /цитираните от касатора изрази/, така и спрямо всички останали части от материалите, публикувани в бр. 25 и бр. 32. По този начин страната е създала възможност за формулиране на въпрос, отразяващ хипотеза, по която съдът не се е произнесъл. Следователно въпросът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не произтича от разрешения във въззивното решение, а от становище на касатора за противоречиви изводи на въззивната инстанция и за публикуване от издателя на твърдения, които не покриват съставите на престъпления, но които засягат доброто име на адресата на същите твърдения. Предвид горните съображения настоящата инстанция намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението по цитирания въпрос. В допълнение към мотивите си съставът на ВКС приема и следните съображения. Не е налице идентичност, дори като съдържание между въпросът в изложението и въпросите, по които са постановени касационните решения, на които се позовава страната. В първото решение – по гр. дело № 907/2009 г. на ІІІ г.о. се разглежда възможната колизия на права – свободата на словото и засягането при упражняването й на правата и доброто име на гражданите, и уредбата й в чл. 39, ал. 2 и чл. 41 от Конституцията на Република България, като е прието, че въпросът за баланса на права се разрешава след преценка за засягането на личните права, която във всеки случай е конкретна. В касационното решение не се третира въпрос, относно публикуване от издателя на твърдения, които не покриват съставите на престъпления. В решението по гр. дело № 1019/2009 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о. се разглежда въпросът, дали издателя отговаря по чл. 49 ЗЗД за публикувани без редакторска намеса читателски писма, както и относно допустимостта в две различни производства да се претендира обезщетение, от издателя по чл. 49 ЗЗД, а от автора на публикацията по чл. 45 ЗЗД. Такъв въпрос не е разглеждан в обжалваното пред настоящата инстанция решение, дори като фактология. Следователно и практиката, която обективира касационното решение по чл. 290 ГПК, не е относима към предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, засягащи настоящата касационна жалба. Въпросите, разгледани от ВКС по гр. дело № 2098/2015 г. на състав на ІV г.о. засягат обиди по политически въпроси към политически лица и не са идентични с въпроса в изложението за публикуване от издателя на твърдения, които не покриват съставите на престъпления, респективно относно отговорността за издателя за тях. Последният по реда на изложението въпрос относно съответствието на принципите на чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република на Република България на публикувани в журналистически статии твърдения с посочената от жалбоподателя характеристика е въпрос относно правилността на въззивното решение. Относимостта му е към обосноваността и законосъобразността на изводите на САС. Въпросът следователно има характеристика, която съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС няма правно значение за селектиране на касационната жалба, т.е. не е от кръга на въпросите, които са релевантни за преценка на наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него не може да се извърши съпоставка за противоречие с разрешенията в приложената практика, тъй като отговор по съдържанието му може да се даде само в производство по чл. 290 ГПК. По отношение на въведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо разгледаните два последни въпроса следва да се имат предвид горните съображения по предходния въпрос за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съображенията са същите, тъй като и спрямо тези въпроси жалбоподателят не е мотивирал допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това не е съобразил, че въвеждането на взаимно изключващи се основания спрямо общото основание /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ е недопустимо.
С оглед на изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1384 от 04.06.2018 г. по гр. дело № 1241/2018 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 14 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: