6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 191
гр. София, 10.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1978 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на СОС /Старозагорски окръжен съд/ – 4154/22.03.2019 г. на Д. Д. П. и Д. В. В., подадена чрез адвокат Д. И. Д. и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено чрез адвокат С. К. Н. против решение № 49 от 18.02.2019 г. по гр. дело № 1005/2019 г. на СОС, гражданско отделение, І въззивен състав.
Ответникът – В. Г. В. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден от адвокат Ж. С. З. поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – решение по иск по чл. 50 ЗЗД с цена на иска над 5000 лв., при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което следва да се приеме, че е процесуално допустима. Възражението на ответника за процесуална недопустимост на жалбата е неоснователно, предвид размера на иска, надхвърлящ паричния праг, при който обжалването е недопустимо.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
Състав на Старозагорски окръжен съд е отменил решение № 96 от 22.10.2018 г. по гр. дело № 377/2018 г. на Районен съд – Гълъбово в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от В. Г. В. против Д. Д. П. и Д. В. В. , както и в частта, с която са присъдени разноски и е постановил решение за уважаване на претенциите с правно основание чл. 50 ЗЗД в пълния размер – 15000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 18.04.2015 г. до окончателното й изплащане, присъдил е разноски, държавна такса. В мотивите са изложени фактите, приети за доказани, а именно причиненото на 29.10.2014 г. непозволено увреждане на В. В., вследствие нападение от бик, намиращ се под надзор на ответниците, нанесени телесни увреждания, ангажиране отговорността на ответниците по н. а. дело № 2772/2017 г. на Районен съд – Стара Загора. Въззивната инстанция е обосновала извод за доказаност на исковете по основание, като се е позовала на влязлото в сила решение № 652 от 25.10.2017 г. по а.н.д. № 2772/2017 г. на Районен съд – Стара Загора, с което ответниците са признати за виновни в условията на независимо съпричиняване помежду си за това, че не са положили достатъчно грижи за гръбначно животно – бик, което се намира под техен надзор, в резултат на което, то е причинило на В. В. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение на движенията на горния десен крайник, вследствие счупване на дясната лъчева кост. След обсъждане на показанията на свидетелите и съдебно – медицинската експертиза са формирани правни изводи за приложението на чл. 52 ЗЗД. Съдът е съобразил предмета на обжалване, очертан от подадената само от една от страните въззивна жалба, с която се претендира отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част – за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 10000 лв. и 15000 лв. По този начин висящата част от спора е засягала единствено размера на обезщетението. Като релевантни за произнасяне по тази част от делото, въззивният съд е посочил всички негативни емоционални и психични изживявания, характерът и степента на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които същото е получено, последиците от него, интензивността на изпитаните болки и страдания, продължителността на търпенето им. С оглед особеностите на конкретния случай са отразени и други обстоятелства, а именно преживяното от ищеца чувство на силен страх за живота, в момента на извършеното нападение, влошаване на здравословното му състояние за продължителен период от време, през който е изпитвал значителни физически болки и страдания, влошеното през същия период емоционално и психическо състояние, последиците в емоционален и психологически план, оставили своето отражение върху личността на пострадалия и към настоящия момент.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите чрез пълномощника си – адвокат С. Н. са формулирали въпрос със следното съдържание: „Основният въпрос, който считам че е обуславящ изхода на спора, е относно задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК“. Същите поддържат, че съдът не е обсъдил наличието или липсата на съпричиняване, като от решението не се разбирало, дали съдът приема, че пострадалият е провокирал животното или не, дали е предприел и осъществил правилно и пълно лечение след инцидента. Поставеният въпрос няма правно значение за селектиране на касационната жалба. По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът се произнася при сезиране от съответната страна, но в случая възражение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е било въведено от ответниците в първоинстанционното производство. Тези констатации следват от данните, съдържащи се в делото – отговора на исковата молба, доклада по чл. 140 ГПК, по който не са направени възражения от ответниците и техните процесуални представители. Освен това от изложението на решаващите мотиви, отразено накратко по – горе е видно, че пред окръжния съд висящността на спора е било очертана от подадената само от ищеца жалба, по която правните въпроси не са засягали съпричиняването на вредоносния резултат. При тези обстоятелства се налага извод за ирелевантност на цитирания въпрос, произтичаща от несъобразяване на касаторите с предмета на обжалване и правните разрешения на въззивната инстанция, обусловили изхода на делото. Следователно не е налице общо основание, като липсата му е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните предпоставки – решение по гр. дело № 850/2011 г. на състав на ІV г.о. / в този смисъл са разясненията в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „…за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображенията за определяне размера на обезщетението“. Касаторите свързват цитирания въпрос с доводи за несъобразяване от въззивния съд на възрастта на увредения и съществуващата в страната икономическа обстановка при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Така формулиран и обоснован въпросът няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Пред окръжния съд висящността на делото е очертана от подадената само от ищеца жалба, с която се претендира завишаване размера на обезщетението от 10000 лв. на 15000 лв. и в предмета на спора както от страна на ищеца, така и от страна на ответниците не са процесуално въведени възражения относно неправилно определяне, несъобразяване, необсъждане на кръга от обстоятелства, конкретно на посочените по – горе обстоятелства – възраст на увредения и съществуващата в страната икономическа обстановка, релевантни за присъждане на обезщетението. Напротив в доклада на въззивния съд /протокол от заседанието от 30.01.2019 г. по гр. дело № 1005/2019 г. на СОС/ като спорни факти, неотчетени от съда са отразени единствено претърпените значителни по интензитет душевни болки и страдания, предизвикани от увреждането. В същия доклад е констатирано, че в жалбата са изложени съображения за правилно установени правно – относими факти и са изложени доводи за занижаване размера на обезщетението. Същевременно въззиваемите чрез процесуалните си представители не са предявили възражения относно доводите на въззивника, включително не са третирали въпроса за кръга от обстоятелства, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД и конкретно за значението на възрастта на увредения и съществуващата в страната икономическа обстановка за определяне на обезщетението. Напротив лаконичен писмен отговор е постъпил само от адвокат Александър Н., пълномощник на Д. В., с който изрично е заявено, че съдът точно и обосновано е определил болките и страданията на ищеца, тяхната продължителност, като именно тези обстоятелства, въз основа на които е определено обезщетението го довели до извода, че не следва да обжалва решението. Въззиваемите са заявили, че нямат възражения по доклада, т.е. приели са посочените по – горе констатации на окръжния съд относно кръга от обстоятелства, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД. В първоинстанционното производство двете обстоятелства – възраст на увредения и съществуващата в страната икономическа обстановка към момента на увреждането също така не са релевирани от ответниците, не е оспорен доклада на съда по чл. 140 ГПК, напротив ответниците са заявили че нямат възражения по него. Въззивният съд е възприел фактическата обстановка, установена по делото при първоинстанционното разглеждане на спора и въз основа на така установените обстоятелства е определил обезщетението за неимуществени вреди. Предвид всичко изложено трябва да се обобщи като краен извода, че и по тази част от изложението не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол, поради обоснованата по – горе липса на правно значение на цитирания въпрос. В този случай, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не следва да се обсъждат допълнителните основания – решения по т. дело № 486/2012 г. и решение по т. дело № 566/2010 г. на състави на ІІ т.о. на ВКС. Необходимо е да се посочи още, че практиката, на която се позовават касаторите във връзка с обстоятелството относно съществуващата в страната икономическа обстановка към момента на увреждането, като критерий за определяне размера на обезщетението, засяга друг въпрос – за съобразяване на съда с нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“ при определяне на обезщетения за неимуществени вреди. В решенията по т. дело № 486/2012 г. и по т. дело № 916/2011 г. на състави на ВКС, ТК, този въпрос се обсъжда по искове по 226, ал. 1 ТЗ, а в решението по т. дело № 795/2008 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС, същият въпрос е обсъден по иск с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, т.е. тълкувателните изводи са приети по друг въпрос и по други искове. За това правните разрешения на въззивният съд и ВКС не могат да бъдат съпоставяни. Следователно не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
В касационната жалба се възпроизвежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се мотивират общи и допълнителни предпоставки, съобразно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Изложено е разбирането на касаторите, че обезщетението е голямо по размер и заедно с лихвата формира сума, която било неясно, дали би могла да бъде изплатена. Изложеното не отговаря на отразените в т. 4 от ТР на ОСГКТК на ВКС разяснения относно изискванията за обосноваване наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се аргументира основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, страната трябва да се позове на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или да обоснове наличието на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие изменението на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика да аргументира необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от нея разпоредби, когато поддържа, че съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Мотивиране на основанието не е реализирано с изложението, като жалбоподателите не са съобразили при изготвянето му разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. За това и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване.
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторите Д. Д. П. и Д. В. В. следва да заплатят на ответника по жалбата – В. Г. В. разноски за касационното производство, които са своевременно поискани и са установени от представения договор за правна защита и съдействие в размер на сумата 600 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 49 от 18.02.2019 г. по гр.дело № 1005/2019 г. на Старозагорски окръжен съд, гражданско отделение, І въззивен състав.
ОСЪЖДА Д. Д. П. и Д. В. В. да заплатят на В. Г. В. сумата 600 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: