4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N.224
гр.София, 24.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети декември двехиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 1683 по описа за 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Й. Д. от [населено място] чрез процесуалния представител, адвокат М. М. срещу решение от 28.05.2010 г. по гр.д. № 133/2010 г. на Кюстендилски окръжен съд.
Ответницата В. М. С. от [населено място] чрез пълномощника си адвокат И. Г. в отговора по чл. 287, ал.1 ГПК поддържа, че жалбата не отговаря на нито един от критериите по чл. 280, ал.1 ГПК и моли да се постанови определение, с което да не се допусне касационно обжалване на решението по гр.д. № 133/2010 г. на Кюстендилски окръжен съд.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С решение от 28.05.2010 г. по гр.д. № 133/2010 г. състав на Кюстендилски окръжен съд е потвърдил решението от 30.12.2009 г. по гр.д. № 1454/2008 г. на Дупнишкия районен съд в частта, с която В. Й. Д. /С./ е осъден да заплати на В. М. С. сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на упражнен психически тормоз на работното й място Т. [фирма], изразяващи се в болки, страдания, физически дискомфорт от настъпило психическо заболяване „посттравматично стресово разстройство и умерена депресия”, ведно със законната лихва върху присъдената сума от датата на увреждането 20.06.2008 г., както и разноски по водене на делото в размер на 480 лв., като е осъдил В. Й. Д. /С./ да заплати на В. М. С. разноски по водене на делото във въззивното производство в размер на 150 лв.
Касаторът не е въвел процесуалноправни и материалноправни въпроси съобразно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият от съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК въпроси е формулиран така:
„Такъв съществен материално – правен въпрос представлява въпроса кога професионалната забележка на един началник спрямо подчинена негова служителка във връзка с работата и представляват негово неправомерно поведение като част от хипотезата на чл. 45 ЗЗД И кога тази забележка е в рамките на служебните задължения и отговорности с оглед на заеманата от този началник служба, което не може да доведе до извода, че представляват неправомерно поведение.”
Въпросът не е поставен във връзка с решаващите изводи на въззивния съд и поради това не формира общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Противоречиво разрешавани от въззивния съд са правните въпроси от значение за изхода по конкретното дело, включени в предмета на спора и обусловили неговите решаващи правни изводи / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1 /. Окръжният съд е определил като противоправно деяние, съставляващо елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане упражненият от ответника по иска по отношение на ищцата психически тормоз на работното й място, който е окачествил като „поведение характерезиращо се с произвол – крясъци, гонене от кабинета, обиди и др. и то в присъствието на други служители и работници”. Съдът е приел също така, че отношението на ответника към ищцата е било тенденциозно, унизително с преднамереност в правенето на забележки и внушаване, че ищцата е в невъзможност поради липса на качества да се справя с възложената работа. Правенето на забележки от ответника по иска е посочено в мотивите на въззивното решение в различен контекст от изложения от касатора, а именно то е отразено като едно от обстоятелствата, показващи цялостното му поведение спрямо ищцата. Съдържанието на служебната забележка като неправомерно поведение на ищеца не е било предмет на изследване от въззивния съд, т.е. съдът не го е разгледал като правен въпрос, а като фактическо обстоятелство, респективно третирал го е като едно от обстоятелствата, формиращи противоправното поведение на ответника. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение /общото основание за допускане до касационно обжалване/ в някоя от хипотезите по чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1 /. В конкретният случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Не е такъв довод възпроизвеждането на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсват правни съображения за необходимост от промяна на съществуващата по въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд съдебна практика или за осъвременяването й, съответно за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, които да налагат тълкуване на конкретните разпоредби / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 4 /. Изложените оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение са по чл. 281, т. 3 ГПК и не се разглеждат в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Поради това с въпроса, който въвежда жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Другият въпрос, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е формулиран така:
„ … кога е налице пряка причинна връзка между установени претърпяни от едно лице вреди и упражнено спрямо това лице противоправно поведение от деликвента.”
След отразяването му касаторът е изложил съображенията си с оглед, на които счита, че от приетата по делото съдебно – психиатрична експертиза не се доказва, че психическото разстройство на ищцата е в пряка причинна връзка с упражненото противоправно поведение от страна на Д. спрямо нея. Същите съображения имат относимост към разглеждане на жалбата по същество. В настоящето производство по чл. 288 ГПК не се разглежда жалбата по същество, а се преценяват основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради което обсъждането на посочените доводи е недопустимо. Цитираният по – горе въпрос е поставен общо и без връзка с изводите на окръжния съд, поради което с въвеждането му не се формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно причинната връзка между деянието и неимуществените вреди в обжалваното решение е прието, че посттравматичното стресово разстройство е състояние, предизвикано от външен фактор, в конкретния случай – оказан психичен тормоз, като решаващият състав е констатирал, че от особено значение е факторът време – оказаният психически тормоз е продължителен във времето, както и конкретната ситуация – ежедневна среща на ищцата с ответника в служебните им отношения, като въпреки проведеното лечение състоянието й се влошило и било проведено болнично лечение с диагноза: умерено тежък депресивен синдром. Във връзка с тези доводи на въззивния съд, обусловили основен извод за наличието на причинна връзка като един от обективните елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане не са поставени от касатора правни въпроси засягащи особеностите на този елемент. Освен това както се изложи и по-горе правният въпрос трябва да бъде развит в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК, което не е извършено в разглежданото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което с въпроса, който е въвел жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът твърди, че в решението си, съдът се е произнесъл по съществен материално – правен въпрос, който не е посочил и за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно в противоречие с Постановление 4/ 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, като се позовава на т. 1. Поддържа, че в настоящият случай съдът не е взел предвид липсата на вреди, пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, както и не е взел предвид обстоятелствата, които обуславят претърпените от ищцата вреди и не е посочил конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Тези доводи по същество са общи оплаквания за неправилност на решението, които се преценяват при разглеждане на жалбата по същество. Поставянето на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК се състои във формулирането от касатора на приети от въззивния съд разрешения на правен въпрос в отклонение от установената задължителна или казуална съдебна практика. Този резултат не се постига чрез позоваване на основания по чл. 281, т.3 ГПК. Това е така, защото съществуването на противоречива съдебна практика не може да се аргументира с извеждане на правния въпрос от процесуалното поведение на въззивния съд, съответно от приложението на материалния или процесуалния закон от същия съд, за което се твърди от касатора, без да може да бъде установено в производството по чл.288 ГПК, че е реализирано при закононарушения. Поддържаните по този начин доводи от страната представляват предполагаемо становище за дадено от въззивния съд правно разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос. В случая изискването за обосноваване приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не е изпълнено от касатора. Не са въведени и обосновани общо и допълнителни основания по нормата. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.05.2010 г. по гр.д. № 133/2010 г. на Кюстендилски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: