О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 852
София, 21.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 7714/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. В. Т., И. Т. Т. и В. Т. Т., последният действащ със съгласието на баща си Т. В. Т., представлявани от адв.Б., срещу определение на Старозагорски окръжен съд № 1010/ 16.09.2013г. по в.ч.гр.д.№ 1353/ 2013 г., с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 1526/ 10.07.2013г. постановено по гр.д.№ 3295/2012г. по описа на Районен съд [населено място]. С последното е прекратено производството по делото в частта на предявените от Т. В. Т., И. Т. Т. и В. Т. Т., последният действащ със съгласието на баща си Т. В. Т., искове по чл.59 ЗЗД .
В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.
В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на съдилищата по въпрос, който има отношение към допустимостта на определението. В тази връзка твърдят, че въззивното определение е недопустимо, защото с него е потвърдено недопустимо определение на първоинстанционния съд и защото въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба оплаквания, а “се е отклонил по правно и процесуално недопустим начин към обсъждане на правна квалификация на иск” , който те не са предявили. Алтернативно поддържат наличието и на основанието по чл.280 т.3 ГПК като обосновават последното с оплакването си за неправилност на определението, тъй като въззивният съд не е направил разлика между чл.73 ЗС и чл.59 ЗЗД, както и, че съдът си съчинява правна квалификация на искове, които не са предявени с исковата молба и след това ги прекратява.
Ответниците по частната жалба И. Щ. С., Н. И. С. и Е. И. С. не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да прекрати производството в частта на заявените претенции по чл.59 ЗЗД първоинстанционният съд е приел, че исковата молба страда от пороци, че на ищците са дадени изрични указания за отстраняването им, но същите не са сторили това. По тези съображения е приел, че исковата молба в тази част подлежи на връщане, а образуваното по нея производство следва да се прекрати. Това определение е потвърдено по реда на въззивното обжалване от Старозагорски окръжен съд. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът е този, който излага фактите, а правната квалификация се определя от съда, който разглежда делото въз основа на тези факти и обстоятелства; че в конкретния случай правилно КРС е приел, че се касае до искове с правно основание чл.59 от ЗЗД и правилни са указанията, дадени до ищците в тази посока; че споделя изводите на първостепенния съд относно това, че от изложените факти и обстоятелства в исковата молба може да се направи извод, че е предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на ищците за собственици на процесния апартамент и осъждане на ответниците да им предадат владението на апартамента, както и, че същите са претендирали и солидарното осъждане на ответниците да им заплатят обезщетение за лишаване от ползване на процесния апартамент; че въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба се обосновава извод, че и тримата ищци претендират обезщетението като съсобственици на имота, но като такива те са обикновени другари поради което всеки от съсобствениците ищци има самостоятелно правно положение и различна и отделна претенция за обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствената му част от имота, като размерът на обезщетението на всеки един от съсобствениците се изчислява съгласно квотата му в съсобствеността; че в тази връзка на ищците са дадени конкретни указания всеки един от тях да конкретизира претенцията си като посочи период, за който претендира присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот от солидарно задължените ответници и размер на това обезщетение; че това указание не е изпълнено. Въззивният съд е счел за неоснователни твърденията на ищците, че същите са предявили колективен иск. В тази връзка е посочил, че колективният иск е за защита на правата на широк кръг лица, че той може да се предяви при увреждане от нарушение, когато според характера на нарушението кръгът от увредените лица е невъзможно да бъде определен точно към момента на предявяване на исковете, но е определяем по признак на нарушението, в който смисъл е разпоредбата на чл.379 ал.1 от ГПК, че в конкретния случай предвид изложеното в исковата молба кръгът на засегнатите от твърдяните нарушения лица може да бъде определен точно към момента на предявяване на исковете. При това положение в случая не са налице предпоставките за предявяване на колективен иск, поради което правилно КРС е приел, че не е налице такъв.
При тези мотиви на въззивната инстанция съдът приема следното:
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното определение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо определение на първоинстанционния съд и защото въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба оплаквания, а “се е отклонил по правно и процесуално недопустим начин към обсъждане на правна квалификация на иск” , който те не са предявили. Твърдението е необосновано. Следва да се има предвид, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и негово задължение е да установи приложимата норма и да разгледа предявения иск. Ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. При констатиране на такъв порок постановения съдебен акт не е недопустим и не се налага обезсилването му и връщането на делото за ново разглеждане, а е неправилен и незаконосъобразен . За недопустимост на съдебния акт може да се обоснове извод тогава, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай би бил разгледан иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановения по него акт, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на акта. В случая оплакването на жалбоподателите е, че съдът е дал неправилна квалификация на заявената претенция. Този довод е касационно основание и не може да обоснове извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Преценката на последния е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая частните жалбоподатели не са формулирали въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Като такъв въпрос не могат да се приемат и посочените при условията на алтернативност доводи за неправилност на определението. Поради изложеното не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК .
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Старозагорски окръжен съд № 1010/ 16.09.2013г. по в.ч.гр.д.№ 1353/ 2013 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: