6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
гр. София, 21.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 2301 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 121670/09.10.2015 г. по регистъра на Софийски градски съд, подадена от Т. С. Г. – Л., чрез адвокат С. Т. срещу решение № 6315 от 04.09.2015 г. по гр. дело № 16433/2014 г. на Софийски градски съд, Г.О., III-В състав.
Ответниците [фирма] – [населено място] и А. Н. Т. не са взели становище по касационната жалба.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която Софийски градски съд /СГС/ се е произнесъл по иск за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК в редакцията, обн. ДВ, бр. 50/2015 г. предвижда необжалваемост на въззивни решения с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела. В случая са предявени обективно съединени искове, един от които е искът по чл. 221, ал. 1 КТ, по който се претендира обезщетение в размер на сумата 1400 лв. Размерът на цената на иска по посочената претенция за парично вземане е търсената сума, като при обективно съединени искове преценката за допустимост по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК се прави за всеки иск поотделно и тъй като тя е под 5000 лв., въззивното решение в посочената част, с която искът е отхвърлен не подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба против въззивното решение в останалата част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предмет на жалбата е въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по следните искове на настоящата жалбоподателка: против А. Н. Т. по чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 26.09.2011 г. до 01.06.2012 г. в размер на сумата 11 200 лв., който е отхвърлил, ведно със законната лихва от 15.06.2012 г. до окончателното изплащане, след отмяна решението на първостепенния Софийски районен съд /СРС/ – решение № ІІ – 65 – 155 от 11.08.2014 г. по гр. дело № 29377/2012 г. на 65 състав в частта, с която претенцията е била уважена, както и в частта, с която ответникът Т. е бил осъден да заплати разноски по делото в размер на сумата 1142.46 лв., държавна такса по сметка на СРС – 448 лв. и сумата 84.27 лв., депозит за вещо лице ; против [фирма], [населено място] и А. Н. Т. по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение, лихва за забава върху сумата 11 200 лв. за периода от 11.11.2011 г. до 15.06.2012 г. в размер на сумата 352.92 лв., който е отхвърлил изцяло, като е потвърдил решението на СРС в тази част. Този резултат въззивният съд е обосновал със следните съображения. По иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ, предявен срещу ответника Т., съдът е изложил съображения за неустановеност от страна на ищцата с допустими доказателствени средства, че ответникът Т. има отношение и е виновен за недопускането на ищцата до работа в дружеството през процесния период, като са изложени и мотиви за недоказаност на причинна връзка между недопускането на ищцата до работа и настъпилата вреда. По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД срещу ответника Т. съдът е изложил мотиви за неоснователност на претенцията, предвид неоснователността на иска по чл. 213, ал. 2 КТ, спрямо който претенцията по чл. 86 ЗЗД е акцесорна. По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД срещу ответника [фирма], [населено място] съдът е изложил мотиви за неоснователност, с оглед липсата на доказателства за връчена покана на дружеството, за изпълнение на задължението за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане. Решаващият състав е развил съображения за това, че задължението по чл. 213, ал. 2 КТ не е срочно и след като няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на три основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първото посочено от касатора основание е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но по него не са мотивирани предпоставки за допускане на касационен контрол. В изложението не са поставени правни въпроси, по които да са развити доводи, очертаващи отклонения на въззивния съд от правните разрешения в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС, които жалбоподателят не е съобразил при изготвяне на приложението /. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, съгласно разрешението прието с цитираното ТР на О. на ВКС. За пълнота на настоящите мотиви трябва да се има предвид още и следното. Касаторът е направил съпоставка между мотивите по т. 5 от ТР № 4 от 05.04.2006 г. по т. дело № 4/2005 г. на О. на ВКС и мотивите на СГС по фактическия състав на чл. 213, ал. 2 КТ относно отговорността на Т., без да формулира правен въпрос, спрямо който да се установят правните разрешения във въззивното решение и практиката, на която се позовава. По същият начин е изготвено приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и във връзка с останалите актове на ВКС – касационни решения по чл. 290 ГПК, които страната цитира. Решението по гр. дело № 61/2012 г. и решението по гр. дело № 1773/2009 г. на състави на ВКС, ІІІ г.о. съдържат отговори на въпроси, по които въззивния съд не се е произнесъл – по първото решение е даден отговор на въпроса за доказателствената тежест на страните при отговорността за непозволено увреждане с правно основание чл. 45 ЗЗД, а по второто решение е даден отговор на въпроси за правилното прилагане и тълкуване на § 2 от Закона за лекарствата и аптеките в хуманната медицина и за това, дали при деликтната отговорност, противоправността на деянието се презумира. Тези въпроси засягат друг иск, а извършеното тълкуване друга правна уредба. Другите две касационни решения – решение по гр. дело № 814/2012 г. на състав на ІV г.о. и решение по гр. дело № 6968/2013 г. на състав на І г.о. са обсъдени от касатора във връзка с приетите от съставите на ВКС мотиви за даването на указания от въззивния съд относно подлежащи на доказване факти. Но по отношение и на тези решения липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което единствено касаторът следва да въведе и което не може да бъде изведено от съда, съгласно вече посочените по – горе разрешения в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС. Ето защо следва да се приеме, че с тази част от приложението касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващото посочено от касатора основание е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но по него също така не са мотивирани предпоставки за допускане на касационен контрол. В приложението не са формулирани въпроси спрямо които да се установят правните разрешения във въззивното решение и практиката, на която се позовава жалбоподателят. И по тази част от приложението следва да се имат предвид съображенията, изложени по- горе във връзка със задължението на касатора да обоснове общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което същият не е направил. Произтичащата от липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК правна последица е недопускането на касационно обжалване. Налице са и други съображения, обуславящи недопускането на касационно обжалване по поддържаното от жалбоподателя основание. Цитираното от касатора решение по гр. дело № 587/2014 г. на Врачански окръжен съд е отменено с решение по гр. дело № 107/2015 г. на ВКС, състав на ІV г.о. и следователно не формира съдебна практика, която да послужи като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Другото посочено от жалбоподателя решение по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд е влязло в сила, но във връзка с него не е въведено общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, които се свързват от касатора с чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са относими към нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, с които в производството по чл. 288 ГПК не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от приложението касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващото посочено от касатора основание е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По него касаторът формулира следните въпроси: „Ищецът, предявил иск по чл. 213, ал. 2 КТ, следа ли да доказва причина връзка между незаконното недопускане до работа и настъпването на вреди за служителя, или същата разпоредба съдържа в себе си презумпция за наличие на такава причинна връзка ?” ; „Отговорността на длъжностното лице по чл. 213, ал. 2 КТ обективна ли е или е за лично виновно поведение ?” ; „Достатъчно ли ищецът да докаже бездействие от страна на изпълнителния директор на дружеството – работодател, за да се уважи иска по чл. 213, ал. 2 КТ срещу него?” ; „Обстоятелството, че длъжностното лице се е намирало в чужбина по време на недопускането до работа на ищеца, освобождава ли ответника от отговорност ?” ; „Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД прилага ли се при иск по чл. 213, ал. 2 КТ срещу длъжностното лице? Ищецът следва ли да доказва наличието на вина ?” ; „Възможно ли е изпълнителният директор на дружеството-работодател, което няма нает персонал с изключение на ищеца по чл. 213, ал. 2 КТ, да няма „отношение” към недопускането до работа ?” ; „Допустимо ли е в решението съдът да отхвърли иск поради недоказването на факти и обстоятелства, които не са посочени в доклада ?” ; „Обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ безсрочно вземане ли е, забавата на което настъпва едва след получаване на покана, или е вземане, което замества функцията на трудовото възнаграждение, поради което неговият падеж настъпва в деня, когато съгласно уговореното между страните се дължи трудовото възнаграждение ?”; „При прекратяване от страна на работника или служителя на трудов договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и последващо издаване на Разпореждане от Инспекцията по труда за прекратяване на трудов договор на основание чл. 327, ал. 2 КТ, считано от по-късен момент, съдът следва ли да уважи иска по чл. 221 КТ”.
Последният по реда на изложението въпрос, означен с „9.” се отнася до иска по чл. 221 КТ, въззивното решение по който не подлежи на касационно обжалване съгласно изложените по – горе мотиви, поради което същият въпрос няма относимост към предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение в частта, предмет на обжалване по отношение на която касационната жалба е процесуално допустима.
По останалите въпроси липсват допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тях липсва мотивирано изложение за обосноваване на предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез посочване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която вече не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез посочването и обосноваването на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби, за да се създаде съдебна практика по приложението им. Касаторът не е съобразил изготвянето на тази част от приложението с разрешенията в т. 4 от цитираното по – горе ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС относно обосноваване на предпоставките за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че с поставените в приложението въпроси касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по- горе следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т. С. Г. – Л. срещу решението от 04.09.2015 г. по гр. дело № 16433/2014 г. на Софийски градски съд, Г.О., III-В състав в частта, с която Софийски градски съд е потвърдил решение № ІІ – 65 – 155 от 11.08.2014 г. по гр. дело № 29377/2012 г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О., 65 състав в частта, с която Софийски районен съд е отхвърлил предявения от Т. С. Г. – Л. срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 1400 лв., като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 2301/2016 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 04.09.2015 г. по гр. дело № 16433/2014 г. на Софийски градски съд, Г.О., III-В състав в останалата обжалвана част.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на Т. С. Г. – Л. може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
Определението в частта, с която не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: