6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 606
[населено място], 15.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1699 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ВИК О., [населено място], подадена чрез адвокат Н. Г. К. срещу решение № 3 от 07.01.2016 г. по гр. дело № 717/2015 г. на Окръжен съд – Хасково.
Ответникът Господин Н. Н. чрез адвокат Д. Г. Р. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Третото лице помагач на ответника по исковете – [фирма], [населено място] не е взело становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 328 от 23.09.2015 г. по гр. дело № 1480/2014 г. на Димитровградски районен съд в частта, с която е уважен частично иск по чл. 200, ал. 1 КТ, предявен против настоящия касатор от ответника по касация за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука до размер на сумата 13000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от деня на увреждането – 03.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, както и че поведението на работника Н. не се вмества в хипотезите на чл. 201 КТ. Изложени са съображения за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в размер на сумата 13000 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, формулирани, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелен анализ на доказателствата, въз основа на които приема за установени релевантни за спорното право факти? Следва ли съдът да даде отговор в мотивите си на доводите във въззивната жалба, които имат значение за разрешаването на правния спор?” ; За да е налице съпричиняване на вредоносния резултат при трудова злополука на основание чл. 201, ал. 2 от КТ, следва ли поведението осъществено от пострадалия допринесло за злополуката да е съзнавано?” ; „При определяне на обезщетение за неимуществени вреди в следствие на трудова злополука задължително ли е да се отчитат конкретните обстоятелства относно начина и условията, при които се е осъществило увреждането или отчитането на тези факти се извършва по преценка на съда?”.
По въпросите, квалифицирани от касатора, като процесуалноправни е посочена практика на ВКС по чл. 290 ГПК – три касационни решения, по първото от които – решение по гр. дело № 952/2015 г. на състав на ІІІ г.о. са цитирани част от мотивите, а по другите две – решение по т. дело № 866/2012 г. на състав на І т.о. и решение по т.дело № 34/2013 г. на състав на ІІ т.о. е отразено единствено, че били в същия смисъл. В доводите си жалбоподателят поддържа декларативен характер на мотивите на въззивния съд, съгласно които работникът е действал съобразно установената от работодателя практика за преодоляване на висящите кабели по улиците, а именно повдигането им с приспособена лопата с дълга дръжка, поради което не било необходимо в режима на чл. 34, ал. 1, т. 4 ЗЗБУТ работодателят да бъде известяван. Според касатора липсвал анализ въз основа на кои доказателства въззивният съд достигнал до този извод. Възприетото в задължителната съдебна практика, включително касационните решения, на които се позовава страната тълкуване на чл. 272 ГПК, че въззивният съд е задължен да изложи собствени мотиви по спора е основание за допускане на касационно обжалване, когато въззивният съд се е отклонил от това дадено от касационния съд тълкуване. В конкретния случай окръжният съд не е обосновал друго тълкуване на закона, нито се е отклонил от изискването за излагане на собствени мотиви по спора. Твърдението, че мотивите имали „декларативен характер” е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, засяга тяхната обоснованост, която не е предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Окръжният съд е направил собствени изводи за установената в предприятието практика, прилагана за разрешаване на технически проблеми от категорията на възникналия в процесния случай, с които е дал отговор и на въпроса, защо не е бил уведомен работодателя за възникналия технически проблем. Макар и лаконично при разглеждане на доводите във въззивната жалба относно действията на ищеца по отстраняване на възникналото препятствие – кабели висящи на пътното платно, които следвало да бъдат повдигнати, за да се осигури достъп на каналопочистващата машина до канализацията за почистването й, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото. В мотивите на въззивното решение са обсъдени от фактическа страна действията на ищеца Н. и свидетеля Ф. М., като показанията на последния, като очевидец на трудовата злополука са послужили за обосноваване на правните изводи на съда за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат. Изводът, че оградата е възприета, като здрава, за да улесни повдигането на кабелите с приспособено устройство, въззивният съд е извел позовавайки се на показанията на свидетелите по делото. Следователно мотивирането на въззивното решение съдържа обсъждане на доказателствата с оглед, на които са направени изводи за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат. Въпросът – „Следва ли съдът да даде отговор в мотивите си на доводите във въззивната жалба, които имат значение за разрешаването на правния спор?” произтича от становище на касатора, че във въззивното решение не било взето отношение по начина и обстоятелствата, при които е било извършено увреждането. В мотивите на решението е даден отговор на въпроса за начина на извършване на увреждането, но не е възприето възражението на дружеството за съпричиняване на вредоносния резултат, респективно не е възприет довода за намаляване размера на обезщетението. При това положение не е налице отклонение от съдебната практика, свеждащо се до необсъждане доводи във въззивната жалба. Самият въпрос, като произтичащ от становище на жалбоподателя, а не от разрешение на въззивния съд не формира общо основание по чл.280, ал. 1 ГПК, съответно не поражда предпоставки за допускане на касационен контрол. С излагането на собствени изводи относно обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика по чл. 290 ГПК, на която се позовава касатора. Предвид изложеното следва да се приеме, че изводите на окръжния съд, обусловили крайния правен резултат не са формирани в противоречие с разрешенията в цитираната съдебна практика. Ето защо с поставените процесуалноправни въпроси касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
По втория по реда на изложението в приложението въпрос в приложението е изложено виждането, че за да е налице съпричиняване на вредоносния резултат при трудова злополука на основание чл. 201, ал. 2 от КТ не е необходимо поведението, осъществено от пострадалия и допринесло за злополуката да е съзнавано. Касаторът се позовава на практика по чл. 290 ГПК – решение по гр. дело № 1298/2014 г. на състав на ІІІ г.о., както и на решение по гр. дело № 3248/2013 г. и решение по гр. дело № 1923/2009 г. на състави на ІV г.о. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика по поставения въпрос. От фактическа страна съдебният състав е констатирал, че ищецът е действал добросъвестно, съобразно възприетите от него елементи на заобикалящата го среда, сред които е и монолитността и здравината на оградата, а също така и това, че отчупването на бетоновия елемент от оградата /шапката на колона/, предизвикало и падането му, не е могло да бъде предвидено. Като е приел въз основа на тези обстоятелства правни изводи относно поведението на ищеца Н., а именно, че то не е резултат от небрежност, както и че такова поведение би било налице, ако Н. бе възприел нарушената здравина на бетоновия елемент на оградата и въпреки това бе извършил действията си, поставяйки се сам в съзнавана опасност, въззивният съд, както се посочи по- горе не е обосновал правни разрешения в противоречие със задължителната съдебна практика. Напротив приетите от окръжния съд разрешения по тълкуването на закона са съобразени с практиката, обективирана в решения на ВКС – решение по гр. дело № 4001/2008 г. на състав на І г.о., решение по гр. дело № 298/2009 г. на състав на ІV г.о., решение по гр. дело № 1248/2010 г. на състав на ІІІ г.о., на които се е позовал първостепенния съд и в съответствие, с които са обосновани изводите на въззивната инстанция. Тези изводи не са в противоречие и с правните разрешения, изложени в цитираните от касатора решения на ВКС. В решението по гр. дело № 1298/2014 г. при изясняване на понятието „груба небрежност” съставът на ВКС е споделил правните разрешения, приети с посочените по- горе съдебни актове – решение по гр. дело № 4001/2008 г. на състав на І г.о., решение по гр. дело № 298/2009 г. решение по гр. дело № 387/2010 г. на състави на ІV г.о. в съответствие, с които са разрешенията в обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение. В последното не са приети разрешения противоречащи на тълкувателните изводи в решение по гр. дело № 1298/2014 г. на състав на ІІІ г.о., респективно в решение по гр.дело № 3248/2013 г. и решение по гр. дело № 1923/2009 г. на състави на ІV г.о., като не е игнорирано изложеното в тези касационни решения, че следва да се прави разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя и вредите, причинени от увредения. Изводите на въззивния съд са, че ищецът не се е поставил сам в съзнавана опасност, т.е. не се поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, тъй като не е могъл да предвиди отчупването на бетоновия елемент от оградата /шапката на колона/, предизвикало и падането му. Тези изводи не са в отклонение от посочените по – горе разрешения в практиката по чл. 290 ГПК. Изложените съображения обуславят извод за липсата на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която има за правна последица недопускане на касационно обжалване и по този поставен въпрос.
По третия по реда на изложението в приложението въпрос е застъпено виждането, че въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, без да вземе предвид обстоятелствата и начина на получаване на увреждането. Въпросът произтича от становище на касатора, че „работникът е действал по собствено усмотрение, проявявайки незаинтересованост към собственото си здраве, което трябва да се отрази на присъденото му обезщетение”. При въвеждане на цитирания по – горе въпрос са игнорирани мотивите на въззивния съд, от които страната би следвало да формулира правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно които ищецът е действал съобразно установената и очевидно приета практика и технология от работодателя за преодоляване на висящи кабели по улиците, които пречат на преминаване на техниката на дружеството поради височината си и поради това не е било необходимо работниците да известяват работодателя. Когато въпросът произтича от становище на страната с него не се релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС, които страната не е съобразила при изготвяне на приложението към касационната жалба/. Такъв въпрос не се отнася до правно разрешение на съда, респективно по него не може да се преценяват допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания за това. За пълнота на изложението следва да се посочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди окръжният съд е обсъдил обстоятелствата, очертани в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в решение по гр. дело № 1298/2014 г. на състав на ІІІ г.о., на които се позовава касатора, като релевантни за присъждане на конкретен размер на обезщетението за неимуществените вреди, в конкретния случай – вид и характер на увреждането, причинените страдания от увреждането и от продължителното лечение, повторната оперативна намеса, извеждането на пострадалия от нормалния ритъм на живот, лишаването му от възможност да извършва елементарни действия по придвижване без помощни средства, съпътствани с болки, липсата на пълно възстановяване на крайника и на движението му и до днес. В мотивите на решението е даден отговор и на въпроса за начина на извършване на увреждането. Изложените съображения обуславят извод за липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС, които страната не е съобразила при изготвяне на приложението към касационната жалба/.
Предвид горните мотиви следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящето производство, които видно от договора за правна защита и съдействие, посочени и в списъка по чл. 80 ГПК са в размер на сумата 500 лева.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3 от 07.01.2016 г. по гр. дело № 717/2015 г. на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА ВИК О., [населено място] да заплати на Господин Н. Н. разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: