8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 04.08. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Д. ХИТОВА
Д. СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 1686 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 826/04.02.2016 г. по регистъра на Варненски апелативен съд, подадена от Д. Р. Р., чрез адвокат А. Д. Д. против решение № 214 от 18.12.2015 г. по гр. дело № 542/2015 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът [фирма] – [населено място] чрез адвокат М. Д. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се съдържа становище за постановяване на съдебен акт, с който да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Варненски апелативен съд е потвърдил решение № 246 от 08.07.2015 г., постановено по гр. дело № 816/2013г. на Добрички окръжен съд в обжалваната пред втората инстанция част, с която Д. Р. Р. е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Д.“ /”МБАЛ” Д./ АД, [населено място] парично задължение, равняващо се на сумите, присъдени в производството по гр.дело № 1240/2007 г. на Добрички окръжен съд, по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 и сл. ЗЗД, чл. 52 ЗЗД, предявени от наследниците на Е. О. Ч., бивш жител на [населено място] – О. Ж. Ч. и Ж. О. Ч. срещу [фирма], като възложител на работа на д-р Д. Р. Р., които суми, подробно посочени в диспозитива на въззивното решение, в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение по цитираното дело са били изплатени от дружеството на наследниците. С цитираното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забавено плащане върху всяка една от главниците, както и в частта, с която е присъдена законна лихва от предявяване на исковете до окончателното изплащане, а също така и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът е осъден да заплати на въззиваемото дружество разноски за въззивната инстанция в размер на сумата 1200 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че относно отговорността на д-р Д. Р. Р. са приложими правилата на гражданския закон – чл. 45 ЗЗД, а не правилата за ограничената имуществена отговорност по чл. 206, ал. 1 КТ, тъй като причиняването на вреда е в резултат на престъпление, за което има влязло в сила решение по чл. 78а НК по НАХД № 615/2006 г. на Добрички окръжен съд. Съдът се е позовал на ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 6, съгласно разрешенията, на което ако вредите са резултат на извършено престъпление от работника или служителя, макар и при изпълнение на възложената работа, отговорността по чл. 45 ЗЗД не се изключва. Посочените мотиви са обусловили и следващите изводи на апелативния съд – за определяне на правната квалификация на иска по чл. 54 ЗЗД, както и за прилагането на общата 5-годишна погасителна давност за претендираното вземане, съгласно чл. 110 ЗЗД, а също така и определяне съобразно чл. 114, ал. 1 ЗЗД изискуемостта на регресното вземане от момента на плащането, осъществено на 04.12.2008 г., спрямо което исковата претенция по делото, предявена на 23.10.2013 г. е заявена видно от констатациите на съда преди изтичане на давностния срок. При обсъждане правните последици на решението по чл. 78а НК въззивният съд е констатирал, че това решение е приравнено по значение на влязла в сила присъда, като се е позовал на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на О. на ВКС, т. 15 и е изложил съображение, че този извод се извежда не само в контекста на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, но и с оглед приложението на чл. 300 ГПК, като относно приложението на чл. 300 ГПК се е позовал на решение по гр. дело № 733/2012 г., постановено от състав на ВКС, ІV г.о. Въз основа на посочените мотиви решаващият състав на апелативния съд е приел за установено, че именно ответникът е извършил по непредпазливост противоправното деяние, причинило смъртта на Е. Ч., за което му е било наложено административно наказание по НАХД № 615/2006 г. на Добрички окръжен съд. В мотивите е разгледано възражението на ответника по исковете за причиняване на вредата от неколцина, съответно необходимостта от редукция на отговорността съобразно чл. 127 ЗЗД, респективно за освобождаване на ответника от отговорност, поради причиняване на вредоносния резултат единствено от лошата организация на ищеца. Решаващият извод на въззивния съд е, че виновният за причиняване на вредата не може да прави такова възражение по регресен иск в хипотезата, при която въпросът за неговата отговорност е разрешен с влязла в сила присъда. Апелативният съд се е позовал на т. 14 от ППВС № 7/1959 г., разгледал и разрешенията в т. 15 от ППВС № 4/30.12.1975 г., третираща недопустимост на възражението в хипотезата на разглеждане на посочения въпрос по гражданско дело и е приел недопустимост на възражението, предвид установяване отговорността на ответника Д. Р. с влязла в сила присъда. Тези мотиви съдът е подкрепил с разрешенията в задължителната съдебна практика – решение по гр. дело № 733/2012 г. на състав на ВКС, ІV г.о. Мотивите обусловили крайния резултат от спора приключват с изводите на апелативния съд за липсата на доказателства, установяващи симулативно водене на процеса по защитата срещу исковете по чл. 49 ЗЗД, както и с изводи за неоснователност на възражението на въззивника за незаконосъобразност на извършеното от [фирма] плащане , като предпоставка на регресното му вземане по чл. 54 ЗЗД. След проследяване на плащанията, които [фирма] е извършил по отношение на О. Ч. и Ж. Ч., въззивният съд е приел, че разделянето на сумите, дължими на ищците по гр. дело № 1240/2007 г. на Добрички окръжен съд е съобразено с правата им – личните права на О. Ч. и наследствените права на последния и Ж. Ч. от наследството на Р. Ч.. Изводът не съда е, че задължението е делимо, съответно е на правата на кредиторите, поради което е изпълнено точно.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият от поставените въпроси е формулиран както следва: „Ако в гражданското производство се докаже, че влязлата в сила присъда обективира явна съдебна грешка на наказателния съд досежно виновността на дееца, то длъжен ли е гражданския съд да приложи чл. 300 от ГПК или следва, на осн. чл. 5, ал. 2 от Конституцията да приложи разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от същата и да материализира в гражданския съдебен акт установената в гражданското производство истина ?”. В приложението се твърди, като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – според касаторът въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същият не сочи практика на съда, която да е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която вече не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия. Поради това следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на правен въпрос от значение за точното приложение на закона. Липсата на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в посочената хипотеза има за правна последица недопускане на касационен контрол по поставения въпрос.
Самият въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като произтича от становище на страната, което не формира предпоставка за допускане на касационен контрол. Съгласно разрешенията, приети с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС правният въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Като произтичащ от становище на страната, въпросът не отговаря на тези характеристики и съответно не е съобразен с разясненията в цитираното ТР на О. на ВКС. Освен това е необходимо да се има предвид и следното. Позоваването от касатора на „явна съдебна грешка на наказателния съд” е въз основа на негово твърдение, каквото е и твърдението, че в гражданското производство било доказано, че Д. Р. „не е бил извършител и не е виновен в извършване на престъплението, за което е бил осъден”. Незаконосъобразността на съдебен акт, постановен по реда на чл. 78а НК не може да се установи в гражданското производство, в случая в производство по иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, както неправилно поддържа касатора, тъй като такъв процесуален способ в действащата правна уредба не е регламентиран. Поради това и въззивният съд при разглеждане значението на решението по чл. 78а НК е мотивирал извода си за установеност на извършеното от въззивника Р. противоправно деяние с разпоредбата на чл. 300 ГПК, предвиждаща задължителна сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Както се посочи по – горе апелативният съд е подкрепил изводите си със задължителна съдебна практика. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не се формира от становища и твърдения на страната. Поддържането на становището за „явна съдебна грешка на наказателния съд” въз основа на твърдение, чието установяване по реда на производство по чл. 54 ЗЗД е недопустимо, предвид липсата на съдебен акт, отменящ цитираното решение по чл. 78а НК, прави необоснован довода за наличие на такава „съдебна грешка на наказателния съд”. Неустановимостта на довода за „съдебна грешка на наказателния съд” обуславя липсата на предмет за приложение на цитираните норми от Конституцията на Република България. В този смисъл не е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. Следователно липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол е последица от ирелевантността на поставения като общо основание правен въпрос и от необосноваността на твърденията за наличие на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се имат предвид и други разяснения в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, а именно че липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Ето защо следва да се приеме, че по така поставения въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Следващият от поставените въпроси е формулиран както следва: „Има ли законово право длъжникът, при наличието на конкретен осъдителен диспозитив на съдебното решение, да извърши плащане на солидарните кредитори, което плащане не е съобразено нито с диспозитива на съдебния акт, нито с волята на кредиторите? Съставлява ли така извършеното плащане точно изпълнение на съдебно присъденото задължение към солидарните кредитори ?”.
Цитираният въпрос не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като подобно на предходния въпрос произтича от становище на страната за неточно извършено плащане от [фирма] по изпълнение на решението по гр. дело № 1240/2007 г. на Добрички окръжен съд. С поставяне на въпрос, изведен от становище на страната по делото не се въвежда общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съгласно разясненията в цитираното вече ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС правният въпрос трябва да бъде поставен във връзка с приети решаващи изводи на въззивната инстанция, обусловили изхода на спора. В конкретния случай правни разрешения на апелативния съд по правото на длъжника да извърши плащане в хипотезата, очертана в посочения въпрос не са изложени. Въззивният съд е разгледал въпроса за изплащане на присъдените с решението на съда суми, съобразно личните права на О. Ч. и наследствените права на последния и Ж. Ч., приел е, че задължението е делимо и съответно на правата на кредиторите. По тези съображения, обусловили решаващия мотив на съда за точно изпълнение касаторът не е поставил правен въпрос. Формулираният от него въпрос произтича от становището му, че „плащането не е съобразено нито с диспозитива на съдебния акт, нито с волята на кредиторите”, т.е. от обстоятелства, които не са предмет на решаващите мотиви на въззивния съд, поради което от тях не е допустимо извеждането на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това следва да се приеме, че с въведения от него въпрос, който не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Това е така, защото те нямат самостойно значение при селектирането на жалбите, а са конкретни хипотези, чрез които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване /в този смисъл са разясненията в т. 1 от цитираното ТР на О. на ВКС, което касаторът не е съобразил/. За пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи, че празнините в правото се отнасят до случаи на неуреждане на юридически факти, а по делото начина на изплащане вземанията на ищците, присъдени с влязло в сила решение по гр. дело № 1240/2007 г. на Добрички окръжен съд е уреден с нормите, определящи техните права – лични за О. Ч. и наследствени за последния и Ж. Ч. от наследството на Р. Ч., които е приложил въззивния съд. За това и тезата на касатора за „празнина в закона”, съответно за допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необоснована. Ето защо следва да се приеме, че по така поставения въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Следващият въпрос, поставен в приложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е предшестван от твърдението, че ответникът Д. Р. не дължи обезщетение по регресния иск на [фирма], „тъй като болницата е съпричинила вредоносния резултат – била неизрядна и то на 100 % в целия процес – от приемането на пациента, проведеното лечение и настъпилия летателен край, т.е. понесените от болницата вреди в резултат на иска по чл. 49 от ЗЗД е можело да бъдат избегнати, ако болницата чрез своите ръководни органи и длъжностни лица беше положила грижата на добрия стопанин”. Въпросът е формулиран, както следва: „В тази връзка поставяме и въпроса за обхвата на отговорността на доверителят ми д – р Р. спрямо ищеца, като според нас решенията на Д. и Варненски апелативен съд противоречат на т. 5 от ППВС № 17/1963 г., с която е прието, че заплатилият вредите на основание гаранционно – обезпечителната си отговорност субект може да търси от всеки причинител само припадащата му се част, съобразно степента на съпричиняване”.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не съдържа правни разрешения, противоречащи на т. 5 от цитираното ППВС № 17/1963 г. Това е така, защото разгледаната в ППВС № 17/1963 г., т. 5 хипотеза не съвпада с процесния случай и не съдържа отговор на въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд, т.е. въпросите не са идентични. По настоящето дело ответникът по иска по чл. 54 ЗЗД – Д. Р. е признат за виновен в причиняване смъртта на Е. Ч. с посоченото решение по чл. 78а НК за правния ефект, на което в задължителната съдебна практика /ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираното по – горе касационно решение по гр. дело № 733/2012 г. на състав на ІV г.о., решение по гр. дело № 1493/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/ е прието, че е приравнено по значение на влязла в сила присъда, като независимо от разликата във вида на отговорността – освобождаването от наказателна отговорност и налагане или неналагане на административно наказание, деянието и в този случай си остава престъпление. Установяването на отговорността на ответника по чл. 54 ЗЗД със съдебен акт, приравнен по значение на присъда изключва приложението на хипотезата, разгледана в т. 5 ППВС № 17/1963 г., по която е даде отговор на въпрос за солидарната отговорност при регресен иск по чл. 54 ЗЗД при съпричиняване на вредоносния резултат. Липсата на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК има за правна последица недопускане на касационен контрол по цитирания въпрос. Доводите за неправилно квалифициране на възражението за съпричиняване не са по основанията за селектиране на касационната жалба, а по основанията по чл.281, т. 3 ГПК, за разглеждането й по същество, които не се обсъждат в настоящето производство по чл. 288 ГПК.
В следващата част на приложението е посочено, че във връзка с възражението за съпричиняване на вредоносния резултат страната поставя въпрос, който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, формулиран, както следва: „Приложима ли е нормата на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД в съдебното производство образувано по иск с правно основание чл. 54 от ЗЗД? “.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос. В случая не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторът е поставил въпрос, който не е разглеждан от въззивния съд. Съдебният състав на въззивната инстанция е обосновал приложението на чл. 54 ЗЗД, като правно основание на иска с причиняване на обезщетената от дружеството вреда от Р., в резултат на извършено престъпление и определяне в този случай на отговорността на деликвента спрямо платилото вредата дружество по гражданския закон /арг. чл. 203, ал. 2 КТ/. Позовал се е на т. 6 от ППВС № 17/18.11.1963 г. По тези решаващи изводи на въззивния съд в приложението не са поставени правни въпроси, а е поставен посочения по- горе въпрос, неотносим към мотивите на съда. Не е общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл. Ето защо следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване по същия въпрос. Твърденията за допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК се свеждат до възпроизвеждане нормативния текст на разпоредбата, което не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 18.12.2015 г. по гр. дело № 542/2015 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: