6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 752
гр. София, 13.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1452 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на Й. С. П., подадена чрез адвокат С. Х. С. против решение № 6 от 22.01.2018 г. по гр. дело № 524/2017 г. на Апелативен съд – В., състав на гражданско отделение.
Ответникът – Прокуратура на Република България не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 1406 от 29.09.2017 г. по гр. дело № 1381/2014 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, ХІІ състав за отхвърляне на иск, предявен от касатора срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 30000 лв. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. За да постанови този резултат АС /Апелативен съд/ – В. е приел следните мотиви: с решение от 24.01.2012 г., влязло в сила на 24.04.2012 г. Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ е установил нарушения на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ от страна на апелативен съд и касационен съд, а именно ангажиране на наказателната отговорност на жалбоподателя, въз основа на признания по отношение, на които съдилищата не са изяснили съмнението за тяхната валидност, нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС; въззивната инстанция е констатирала, че с оглед на цитираното решение на ЕСПЧ, ВКС по искане на Главния прокурор е постановил решение № 121 от 04.09.2013 г. по н.о.х. дело № 1152/2012 г., отменил е присъда от 31.01.2003 г. по в.н.о.х.дело № 212/2002 г. на Варненски апелативен съд частично за деяния, подробно изброени в мотивите на второинстанционния акт, възобновил е наказателното дело в същата част; в мотивите на решението по чл. 258 и сл. ГПК са отразени и други обстоятелства, очертаващи развитието на наказателното производство – признаване на касатора за виновен в извършване на престъпления по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 2 НК, по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, т. 2 НК, по чл. 339, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, включително по чл. 116, ал. 2 НК и определяне на наказание доживотен затвор с присъда на АС, частично отменена от ВКС с решение № 143 от 16.06.2015 г. по н. дело № 314/2015 г. в частта, с която е била потвърдена присъда от 14.03.2002 г. по н.о.х. дело № 1884/2001 г. на окръжен съд – В. относно оправдаването на подсъдимия П. по обвиненията за престъпления по чл. 199, ал. 2, т. 2 и т. 3 НК и по чл. 330, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Прието е още, че след като делото е било върнато за ново разглеждане в тази част Варненски апелативен съд с присъда № 9 от 28.03.2016 г. по н.о.х. дело № 242/2015 г. е признал П. за виновен и за тези престъпления, наложил е наказания – доживотен затвор без замяна и лишаване от свобода от 5 години, а на основание чл. 23 НПК е наложил наказание доживотен затвор без замяна. Констатирано е в мотивите, че с решение № 173 от 31.01.2017 г. по к.н.д. № 616/2016 г. ВКС е изменил присъдата по отношение на наказанието – от доживотен затвор без замяна в доживотен затвор, като е изменил общото наказание в доживотен затвор. Тези фактически констатации са обусловили правните изводи на АС, съгласно които спирането изпълнението на присъдата е задължително в случаите на цялостно възобновяване на наказателното дело във връзка с нарушение на ЕКПЧОС, а в хипотезата на частично възобновяване, при наличие на влязла в сила осъдителна присъда за част от престъпленията, неопорочена от нарушение по Конвенцията, законодателят не е предвидил задължително спиране на изпълнението на присъдата, съответно прокурорът не е имал задължението да спре изпълнението на присъдата, такова задължение не е било налице от влизане в сила на решението на ЕСПЧ от 24.04.2012 г. до частичната отмяна на присъдата от апелативния съд и частичното възобновяване на наказателното дело на 04.09.2013 г. АС е развил и други правни изводи, а именно, че след частичното възобновяване на делото на 04.09.2013 г., лишаването от свобода на Й. П. е било основано на присъда и не е било в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията, като след приключване на делото във възобновената част същият е бил осъден и за останалите престъпления, съответно са му били наложени и други наказания – лишаване от свобода, доживотен затвор, а по реда на чл. 23 НПК – доживотен затвор. Отразените обстоятелства са мотивирали и крайният извод на въззивния съд, обобщаващ разбирането, че в нито една част от процесния период ищецът не е бил незаконно лишен от свобода, както и че не е било налице нарушение по чл. 5, § 1 от Конвенцията, поради което обстоятелството, дали след частичната отмяна на присъдата на апелативния съд и в частта на наказанието доживотен затвор, ищецът е започнал да изтърпява последователно наказанията лишаване от свобода, за всяко от престъпленията, за които е бил осъден с влязла в сила присъда е преценено, като ирелевантно. Аргументирано е и още едно съображение за неоснователност на иска – лишаването от свобода на ищеца, поради мярката за неотклонение „задържане под стража“, която не е била отменена, напротив била е потвърдена по н.о.х. дело № 272/2013 г. на АС – Варна, като частичното възобновяване на наказателното дело е реализирано пред АС, извършените до този момент процесуални действия са запазили действието си, а с оглед висящността на част от наказателното село, се е възобновило действието на мярката за неотклонение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва: „1.4.1. Обосновава ли отговорност на Прокуратурата по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ обстоятелството, че след влизане в сила на решението ЕСПЧ от 24 януари 2012 г. и след възобновяване на наказателния процес срещу жалбоподателя, прокуратурата не е прекъснала изпълнението на наложеното на Й. П. наказание въз основа нормата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс?“. Цитираният въпрос не е изведен от конкретните правни разрешения, развити във въззивното решение. Същият е поставен по съществото на жалбата. Следователно не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.0210 г. по т. дело № 1 /2009 г. на ОСГКТК на ВКС и правната последица е недопускане на касационен контрол. Въведен е въпрос със следното съдържание: „1.4.2 Разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от Наказателно – процесуалния кодекс, може ли да се тълкува в смисъл, че при частично възобновяване на наказателното производство, спиране изпълнението на влязлата в сила присъда е недопустимо, респ. че задържането на жалбоподателя е в съответствие с чл. 5§1 от КЗПЧОС?“. С него касаторът иска да се провери обосноваността на приетата във въззивното решение констатация за липсата на основание за спиране изпълнението на присъдата в хипотезата на частично възобновяване на наказателното производство. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, споменатата т. 1 е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, а не за правилността на съдебния акт, на отразените в него изводи, съответно за законосъобразността им. С цитираният текст страната поставя въпроса за правилността на крайния извод на АС. Дали съдържащият се в него мотив е законосъобразен, касационният съд не е допустимо да разглежда при упражняване на правомощията си по селектиране на жалбата. Поставянето на въпрос от такъв характер има за правна последица недопускане на касационно обжалване. Третият въпрос по реда на изложението е формулиран така: „1.4.3 Постановеното окончателно решение на ВКС от 31 януари 2017 г. по воденото срещу жалбоподателя наказателно производство, с което на Й. П. е наложено наказание „доживотен затвор“, обуславя ли законност на неговото лишаване от свобода, по смисъла на някоя от хипотезите на чл. 5§1 от КЗПЧОС, в периода от 24 април 2012 г. до подаване на настоящата искова молба?“. Същият не носи характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вече изложените съображения за неотносимостта на въпроси, с които жалбоподателят иска да се провери обосноваността, респективно правилността на приети във въззивното решение изводи, в случая законосъобразността на мотива за липсата на предпоставки за ангажиране отговорността на ответника в хипотезата на постановеното от ВКС решение от 31.01.2017 г. по наказателното дело, с което е наложено наказание на Й. П.. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е изяснено като правно понятие в т. 1 от ТР на ОСГКТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. и предвид дадените разяснения към него не се причисляват въпроси, които са предмет на обсъждане при разглеждане на жалбата по същество. Ето защо настоящата инстанция намира, че и с този въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на основание за допускане на касационен контрол. Последният въпрос е формулиран, както следва: „1.4.4. Отмяната на влязлата в сила присъда спрямо Й. П. и възобновяването на воденото срещу него наказателно производство, водят ли автоматично до възобновяване на наложената през 2001 г. мярка за неотклонение „задържане под стража“, без необходимост от изследване на материалноправните и процесуалноправни предпоставки за постановяването й по НПК в сила по време на възобновяване на наказателното производство?“. Правилността на извода на АС за действието на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в хипотезата на частично възобновяване на наказателното производство не е въпрос, формиращ общо основание. Законосъобразността на извода е предмет на произнасяне в друга фаза на касационното производство. Затова настоящата инстанция намира, че с цитираният въпрос не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол. По всички въпроси, цитирани по – горе, поддържани по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са мотивирани допълнителни основания. В изложението не са разграничени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точно прилагане на закона и развитие на правото. Въпреки, че поддържа хипотезата „точно прилагане на закона“, страната не е обосновала същата, чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона, или която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Доводите на касатора относно другата хипотеза – „развитието на правото“ не са аргументирани, чрез посочване на конкретни норми, съответно на обосноваване на необходимостта от тълкуването им, при твърдение за непълнота, неяснота или противоречие на съдържащата се в тях правна уредба, за да се създаде практика по приложението им. Затова по тази част от изложението не са налице основания за допускане на касационен контрол.
Твърдението по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение не е мотивирано. За да бъде разгледано същото основание следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. Становището му за неправилност на въззивното решение поради проведено, според него разширително тълкуване на нормите на НПК е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е обосновал предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6 от 22.01.2018 г. по гр. дело № 524/2017 г. на Апелативен съд – В., състав на гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: