5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 367
гр. София, 10.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3776 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба – № 23926/13.08.2018 г. по регистъра на В. /Варненски окръжен съд/, подадена от Д. И., прокурор в ОП – В. против решение № 1395 от 25.07.2018 г. по гр. дело № 439/2018 г. на В..
Ответникът – З. Д. К. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е уважен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от З. Д. К. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 6000 лв., ведно със законната лихва от 29.05.2014 г. до окончателното изплащане на задължението и са присъдени разноски в размер на сумата 141.36 лв. За да постанови този резултат второинстанционният съд приема, че решение № 5505 от 29.12.2017 г. по гр. дело № 6202/2017 г. на В. /Варненски районен съд/, 42 състав е неправилно, а искът е доказан само до размер на сумата 6000 лв., обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът излага мотиви за доказаност на иска по основание, като констатира, че по обвинението за извършено престъпление от общ характер – чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4 , вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК, К. е оправдан с влязла в законна сила присъда № 159/2014 от 13.05.2014 г. по НОХД № 4162/2013 г. на Варненски районен съд. Обосновани са съображения за доказаност на твърденията за неимуществени вреди до присъдения размер от 6000 лв.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос по отношение, на който поддържа като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и ВКС, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 4/23.12.1968 г. Съдържанието на въведения въпрос е: „при определяне размера на обезщетението съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства относими към размера на присъденото обезщетение“. Жалбоподателят поддържа, че противоречието на въззивното решение с установената съдебна практика се състои в необсъждането на всички обстоятелства, както и в приетото от окръжния съд твърдение, че част от неимуществените вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането. В изложението не са отразени обстоятелствата, които според страната не са били обсъдени от въззивната инстанция, както и не са посочени неимуществените вреди, които не са пряка и непосредствена последица от увреждането. Липсва мотивиране на твърдението за противоречие в правните разрешения. Изложени са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК.
Така представено изложението не съдържа основания за допускане на касационен контрол. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е очертал фактите и обстоятелствата, които са релевантни за размера на иска – конкретната личност на пострадалия, съдебното му минало, тежестта на обвинението, продължителността на разследването, отражението което незаконното обвинение е дало в последвалото протичане на живота му. Въззивната инстанция е констатирала, че в резултат на незаконното обвинение, продължило повече от година и тримесечния престой в ареста, ищецът е търпял неблагоприятни последици в личния си живот, които са се отразили и върху психо – емоционалното му състояние. Изложено е още, че незаконно повдигнатото обвинение от длъжностни лица на ответника, включително изтърпяване на най – тежката мярка за неотклонение – задържане под стража са рефлектирали по неблагоприятен начин върху личната неимуществена сфера на З. К., поради което е прието, че са претърпени действителни вреди – пряк и непосредствен резултат от повдигнатото му обвинение, по което е оправдан. Излагайки съображения за обстоятелствата, които имат значение за размера на обезщетението, въззивният съд е формирал изводите в решението си в съответствие с правните разрешения относно критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, като е посочил и как тези обстоятелства са се отразили върху духовната сфера на ищеца. В мотивите, в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС /напр. решение по гр. дело № 6268/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр. дело № 2666/2016 г. на ВКС, ІV г.о./ е разграничил неимуществените вреди, които са доказани от неимуществените вреди, които не са доказани. Обсъдени са показанията на свидетелката Г. Х. относно преживяванията на ищеца във връзка с воденото срещу него наказателно производство, разгледани са обстоятелствата, констатирани от вещите лица – лекари във връзка с твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние и е обоснован извод за недоказаност увеличаването на процента на нетрудоспособност, както и за недоказаност на причинно – следствена връзка между заболяването диабет 2 тип и задържането на К. в ареста през 2013 г. От изложеното следва, че са обсъдени установените по делото обстоятелства, имащи правно значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразени са критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г. във връзка с прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съобразени са разясненията в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, засягащи присъждането на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от увреждането. По така формираните мотиви на въззивния съд касаторът не е поставил правни въпроси, а е изразил несъгласие с изводите на второинстанционния съд, съдържащи обсъждане на релевантните обстоятелства, което съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 ГПК. Жалбоподателят не е мотивирал доводи за противоречиво разрешаване на правни въпроси, по които окръжният съд се е произнесъл, както и не е съпоставил изводи във въззивното решение, обусловили постановения правен резултат с разрешения в практиката, на която се позовава, за да установи твърденията си за необсъждане на релевантни обстоятелства от решаващия състав, а също така и за установяване на твърдението, че съдът е присъдил обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от увреждането. Несъответни на изложените мотиви са твърденията за несъобразяване на констатациите на вещите лица относно отражението на обвинението върху преживяванията и здравословното състояние на ищеца. Както вече се посочи по – горе въз основа на експертизата са изведени мотиви, в които са разграничени неимуществените вреди, които са доказани от тези, които не са доказани. Несъгласието с установените от свидетелката Х. обстоятелства и с констатациите на вещите лица са, както се отрази вече, доводи, нерелевиращи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид относимостта им към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдението на същия за различието в тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД в съдебната практика, изложено във връзка с „Материално – правният въпрос, свързан с определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“, /както е формулирано основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК/, не релевира основания за селектиране на касационната жалба. Такива предпоставки за допускане на касационен контрол възникват при разгледани идентични правни въпроси от въззивния съд и ВКС във връзка с изясняване на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, когато е налице сходство на обстоятелства, относими към същото понятие – характер на обвинението, един и същи вид мерки на процесуална принуда, сходна продължителност на наказателното производство, сходни последици в негативните преживявания на незаконно обвиненото лице и др. В настоящия случай такава идентичност на общите и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е мотивирана от касатора, чрез позоваване на съдебна практика, формирана от касационни решения, съдържащи сходство на обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът не е посочил в изложението такива решения, включително решения, отразяващи „практика на отделните съдилища в страната“ /последните – решения, отразяващи „практика на отделните съдилища в страната“ не са вече и основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според приложимата за случая правна уредба/. Поради това и с тази част от изложението не е аргументирано наличие на предпоставки за разглеждане на жалбата по същество.
Изложените от касатора доводи не са относими към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, което не е мотивирано, а се поддържа чрез възпроизвеждане на нормативния текст. Фактическият състав, визиран в нормата предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните /нарушения на императивна материалноправна норма, основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно решаване на правния спор, нарушаване на логически, опитни, общо – приложими правила при формиране на правните изводи/. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая частният жалбоподател не е мотивирал изложение, отговарящо на хипотеза по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Постановеното от въззивния съд решение не съдържа пороци от категорията на останалите, визирани в чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваният пред настоящата инстанция съдебен акт е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, постановен е в писмена форма, подписан е, както и отразява ясно волята на съдебния състав в мотивите и диспозитива. Затова решението отговаря на изискванията за валидност, а е и процесуално допустимо, като постановено при наличието и надлежното упражняване на право на иск и право на жалба по чл. 258 ГПК. С оглед така упражнения служебно контрол за валидност и допустимост на съдебния акт, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1395 от 25.07.2018 г. по гр. дело № 439/2018 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната част, с която е уважен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от З. Д. К. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 6000 лв., ведно със законната лихва от 29.05.2014 г. до окончателното изплащане на задължението и са присъдени разноски в размер на сумата 141.36 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: