О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 29.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 1474/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от Г. Н. Х., чрез пълномощника й адв. Е. А., срещу определение № 346/31.01.2017 г. по ч. гр. д. № 283/2017 г. на Апелативен съд-София, 4-ти състав, с което е отменено частично определение №26906/15.11.2016 г. по гр.д.№15 274/2013 г. на Софийски градски съд, 19 състав за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските,като касаторката е осъдена да заплати на ответника по делото [фирма] още 3 610 лв. разноски, общо 10 830 лв. разноски.В останалата част определението е потвърдено и е влязло в сила.
В жалбата се прави оплакване за неправилност на обжалвания акт, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторката счита за неправилен извода на съда, че не са били налице предпоставките да намаляване на адвокатското възнаграждение до установения минимум. Изразява несъгласие с критериите, въз основа на които е извършена преценката за правна и фактическа сложност на спора, като сочи, че количественият критерий, обвързан с броя проведените съдебни заседания, не може да бъде водещ, а следва да се отчете ефективността и процесуалната активност на ответника. Навежда довод за прекомерност на определеното от съда възнаграждение, тъй като съдът използвал за основа увеличената цена на иска, а не първоначално заявената, на база на която е уговорено адвокатското възнаграждение. Искането е за отмяна на обжалваното определение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и поставя въпросите:
– може ли броят на проведените открити съдебни заседания да бъде основен критерий, обуславящ преценката на съда за фактическа и правна сложност на делото, която е от значение за определянето на размера на адвокатското възнаграждение при условията на направено възражение за неговата прекомерност по реда на чл. 78, ал.5 ГПК.
Счита,че въззивният съд в своите правни изводи се е отклонил от разрешението,съдържащо се в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ОСГТК-т.3,според което съдът при направено своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение има право да го намали след преценка на фактическата и правна сложност на спора.
-следва ли при определяне на намаления размер на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът да съобрази дали усилията на защитата, изразяващи се в предприетите от страната процесуални действия, са адекватни на спорния предмет и са допринесли за формирането на правните и фактически изводи, залегнали в съдебното решение по спора; в случай че няма връзка между процесуалната активност на ответника, изразяваща се в повдигнатите от него възражения и събрани доказателства и вътрешното убеждение на съда относно релевантните за спора факти, то може ли адвокатското възнаграждение да бъде определено в размер, надхвърлящ минималните стойности в Наредба № 1/2004 г.;
– в хипотезата на значително увеличение на цената на иска в предпоследното съдебно заседание и при отсъствие на доказателства, че е било договорено и изплатено допълнително адвокатско възнаграждение, съобразно това увеличение на материалния интерес, следва ли съдът да присъди намален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал.5 ГПК, определен на база цената на иска след увеличението, а не на тази, която страните са имали предвид при сключване на договора за правна защита и съдействие, ако по делото няма данни за уговаряне и доплащане на допълнително възнаграждение във връзка с извършеното увеличение на иска.
Вторият и третият въпрос са поставени с оглед допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в хипотезата за точното прилагане на закона, при липса на съдебна практика.Иска се тълкуване на нормата на чл. 78, ал.5 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] не изразява становище.
ВКС, състав на III г. о. констатира по делото следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в законовия срок и е допустима, тъй като е подадена срещу определение, което подлежи на касационен контрол.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е намерил, че предявените срещу ответното дружество искове с обща цена 223 000 лв. са отхвърлени изцяло. Съобразил е, че ответникът е представил списък за сторените разноски в размер на 17 000 лв., от които 200 лв. възнаграждение за вещо лице и 16 800 лв. с ДДС заплатено адвокатско възнаграждение, като в проведеното на 04.04.2016г. съдебно заседание противната страна е направила възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.5 ГПК. Същото е счетено за основателно от първоинстанционния съд, който с решението си от 07.10.2016г. е редуцирал възнаграждението на процесуалния представител на ответното дружество до минималния размер от 7 220 лв., предвиден в чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е приел, че претендираното възнаграждение действително е прекомерно, но не следва да се намали до минималния размер, тъй като процесуалният представител на ответното дружество е изготвил отговор на исковата молба и е представлявал лично и чрез преупълномощен адвокат дружеството в четири съдебни заседания. Направил е извод, че намаляването на възнаграждението следва да се извърши до 1.5 пъти от минималното, до размера на 10 830 лв. и поради това на ответното дружество да се заплатят още 3 610 лв.
ВКС, състав на III г. о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, постановено от въззивния съд. Касационното обжалване е уредено от закона като селективно. За да бъде касационната жалба селектирана, касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд, от значение за изхода на делото. Първият формулиран от касаторката въпрос е във връзка с преценката на съда относно конкретните факти и изразява несъгласието й с нея. Поради това е относим към оплакванията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на разглеждане във фазата по селекция на касационната жалба. Касационният съд не може да формулира сам правния въпрос въз основа на оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Относно втория и третия въпроси въззивният съд не е формирал мотиви и поради това те не са релевантни. За да отговаря на критериите за общо основание за допустимост на касационното обжалване въпросът трябва да обуславя решаващите мотиви, изложени в обжалвания съдебен акт, а не да се отнася до проблеми,които страната счита за важни, но с които въззивният съд не се е занимавал.Не са доказани и поддържаните от касаторката допълнителни основания.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 346/31.01.2017 г. по ч. гр. д. № 283/2017 г. на Апелативен съд-София, 4-ти състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: