О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София, 04.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 1324/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 т.2 ГПК вр.чл. 28 КМЧП.
Образувано е по частна касационна жалба от А. И. А., чрез адв. А. Д., срещу определение
№ 17447/14.07.2016 г. по ч.гр. д. № 8084/2016 г. на Софийски градски съд, IV „А“ състав .
Касаторът поддържа оплакване, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд погрешно е направил извод, че с отговора на исковата си молба ответникът е оспорил компетентността на българския съд да разгледа спора. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия от районния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставя следните процесуалноправни въпроси:
– представлява ли „явяване на ответника“ по смисъла на чл. 5 във вр. с чл. 8, §. 2, б. „б“ от Регламент (EO) )4/2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г. /по-нататък наричан Регламента/, депозиране на отговор на исковата молба с изложени мотиви по същество на спора; представлява ли мълчаливо приемане на компетентността на българския съд излагането на мотиви по същество на спора в отговора на исковата молба; допустимо ли е да бъде направено възражение за неподсъдност след срока за отговор на исковата молба т. е. след като ответникът „се яви“ пред българския съд /чрез депозиране на отговора на исковата молба/ без да направи възражение за подсъдност?;
– следва ли възражение за липса на международна компетентност на българския съд да бъде изрично заявено; възможно ли е искане за „преслушване в рамките на международната помощ“ да бъде тълкувано разширително като възражение за липса на подсъдност, при условие че същото може да се тълкува нееднозначно, а именно искане за изслушване по делегация от полския съд в рамките на производството пред българския съд;
– приложим ли е българският процесуален закон, конкретно чл. 119, ал. 3 ГПК по отношение на крайния срок за подаване на възражение за неподсъдност на българския съд по отношение на спор с международен елемент в материята на издръжката, конкретно по настоящото производство.
Намира, че по поставените въпроси не е формирана съдебна практика във връзка с приложението на Регламента относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Твърди във връзка с първия въпрос, че понятието „явяване“ на ответника е неясно относно тълкуването дали следва да се възприеме като физическо явяване на ответника в съдебно заседание или като извършване на процесуални действия по спора , в частност депозиране на отговор на искова молба. Посочва, че по въпроса дали възражението за неподсъдност следва да бъде направено изрично или може да бъде изведено от искане на ответника, отправено до български съд, също липсва съдебна практика. Счита, че отговорът на въпроса за съотношението между разпоредбите на Регламента и българския ГПК, като източници на българското процесуално право е от съществено значение.
Във връзка с първия въпрос по-нататък в изложението се прави кратък преглед на приетите регламенти в областта на семейното право. Излагат се аргументи за приемствеността на чл.5 от Регламента спрямо чл. 24 от Регламент (EO) 44/2001 г. с цел да се обоснове относимостта на създадена задължителна съдебна практика с определения на ВКС , постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК по ч.гр.д.№522/2015 г.,ІІІ г.о. и по ч.гр.д.№1082/2015 г. ІV г.о. В тях ,според касатора, е дадено тълкуване, че явяването е равносилно на подаване на отговор на исковата молба. Позовава се и на влязло в сила определение на Апелативен съд-Велико Т. по ч.т.д.№146/2016 г. и влязло в сила решение на СГС по гр.д.№ 2242/2015 г.Цитират се и коментари в научни публикации.
По повод втория въпрос касаторът изразява становище, че неправилно искането на законната представителка на ответника да й бъде предоставена възможност за преслушване от полски съд в рамките на международната помощ , е преценено от въззивния съд като възражение за подсъдност на делото пред български съд.То не е изрично и очевидно се касае за изслушване по делегация.
Касаторът поддържа относно третия поставен въпрос, че според основен принцип в международното частно право съдилищата разглеждат споровете, като прилагат процесуалното право на собствената си държава, lex fori. Намира,че следва да бъде приложен чл.119 ал.3 ГПК, който въвежда преклузивен срок до изтичане срока за отговор на исковата молба, в който ответникът може да прави възражения относно подсъдността. Позовава се на влязло в сила определение по гр.д.№472/2014 г. на Окръжен съд-Бургас,според което възражение за неподсъдност от ответника може да се прави в срока по чл.119 ал.3 ГПК.
Ответникът по жалбата А. Я., действащ чрез своята майка и законна представителка К. Я., изразява становище за нейната неоснователност.
По допускането на касационно обжалване настоящият състав ВКС на РБ, III г. о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок и е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, срещу определение, преграждащо хода на делото.
С обжалваното определение е отменено определение от 15.03.2016 г. по гр. д. № 45222/2015 г. на Софийски районен съд, 139 състав, според което международно компетентен да разгледа спора е българският съд и производството по делото е прекратено, поради липса на международна компетентност. Въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявен иск по чл.150 СК от касатора А. И. А. срещу А. Г. Я.-А., действащ чрез законната си представителка и майка К. С. Я., за изменение на издръжката, определена с решение от 14.04.2013г. на Окръжен съд-Варшава, Полша. Счел е, че в срока за отговор на исковата молба законният представител на ответника не само е оспорил иска по същество, но е възразил и срещу компетентността на българския съд. Обосновал е, че макар възражението да не е юридически прецизирано, то изразената воля на страната, че иска да бъде „преслушана като страна по делото от полски съд във В., в рамките на международната помощ“ следва да се тълкува именно в този смисъл. Съдът е направил извод при извършена преценка по реда на чл. 28 КМЧП, вр. с чл. 10 от Регламента, че следва да се съобрази ограничението, въведено в чл. 8, § 1 от същия. То предвижда, че когато издръжката е присъдена с решение, постановено в държава-членка, в която е обичайното местопребиваване на взискателя, длъжникът не може да образува производство за промяна на решението или за ново решение в друга държава членка, докато обичайното местопребиваване на взискателя е в държавата, в която е постановено решението. В случая взискателят няма промяна в обичайното си местопребиваване във В., Полша. Въззивният съд е посочил също, че не са изпълнени предпоставките на някое от изключенията, предвидени в чл. 8, §2, б. „а-г“ от Регламента, включително и тази на б. „б“- приемане от взискателя на компетентността на друга държава- членка по реда на чл.5 от Регламента. В отговора на исковата молба, наред с направеното оспорване на иска, по същество се съдържа и изрично оспорване на неговото разглеждане в България и се заявява невъзможността за лично явяване на законния представител. С оглед на тези мотиви е заключил, че поради липса на международна компетентност на българския съд производството следва да се прекрати.
Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че определението на въззивния съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Касационното обжалване е селективно, като касаторът е длъжен да обоснове общо и допълнително основание за допускането му. Общото основание е изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, относно приети от съда правни разрешения, засягащи предмета на делото, но не и относно правилността на обжалвания съдебен акт, а допълнително основание – развиването на въпроса в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първата група въпроси не изпълняват изискванията за общо основание за допустимост на касационното обжалване.Те не произтичат от направените от въззивния съд решаващи правни изводи, доколкото той не е формирал мотиви дали даването на отговор на исковата молба представлява явяване по смисъла на чл.5 от Регламента, дали излагането на становище по съществото на спора представлява мълчаливо приемане компетентността на българския съд, дали е допустимо да се прави възражение за неподсъдност извън срока за отговор.
Втората група въпроси също не са релевантни. Те произтичат от разбирането на касатора за дадено неправилно тълкуване от въззивния съд на позицията на законния представител относно подсъдността на спора. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г.на ОСГТК за да отговори на критериите за общо основание за допустимост на касационното обжалване , поставеният от касатора въпрос не трябва да е от значение за правилността на съдебния акт.Доводите на касатора изразяват по същество неговото несъгласие с изводите на въззивния съд , че волята на ответника, изразена в отговора на исковата молба следва да се тълкува като възражение за подсъдност. Тези доводи са относими към правилността на съдебния акт и не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Третата група въпроси също не са обусловили изразената правна воля на въззивния съд. Те не трябва да са поставени във връзка с проблем, който страната счита за важен, но по който в обжалвания акт не са дадени разрешения. Касационният съд не може да формулира сам въпроса въз основа на оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.
Не са обосновани и поддържаните допълнителни основания. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато поставеният въпрос е свързан с наличието на създадена неправилна съдебна практика, която не е била съобразена с точния смисъл на прилаганата правна норма поради погрешно тълкуване, с промени в законодателството и в обществените условия или когато не е създадена съдебна практика. Относно тълкуването на термина „явяване на ответника“ по смисъла на общностното право, съдържащ се в редица актове, регламентиращи компетентността по дела с международен елемент съществува задължителна съдебна практика,включително представената от касатора, която е непротиворечива. Принципът на правна сигурност налага единство в тълкуването на идентични термини, използвани в различните нормативни актове. Във връзка с предпоставките, обуславящи компетентността на българския съд по иск за изменение на размера на издръжка, определен от друга държава – членка на Европейския съюз е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по гр. д. № 2578/2013г. на ВКС, IV г.о. В него е посочено, че чл. 8, ал. 1 от Регламента относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, ограничава възможността за откриване на производства за изменения на решения, с които е присъдена издръжка. Ако издръжката е присъдена с решение, постановено в държава-членка, в която е обичайното местопребиваване на взискателя, длъжникът не може да образува производство за промяна на решението или за ново решение в друга държава-членка, докато обичайното местопребиваване на взискателя е в държавата, в която е постановено решението. Това е допустимо само при изключенията, визирани в чл. 8, ал. 2 от Регламента, като е прието, че за „явяване на ответника“ се приемат процесуалните действия извършени в срока за отговор на исковата молба. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика приемайки, че не е налице мълчаливо учредена компетентност, тъй като в отговора на исковата молба ответникът е оспорил компетентността на българския съд. Съществуването на задължителна практика изключва приложението на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 17447/14.07.2016 г. по ч.в.гр. д. № 8084/2016 г. на Софийски градски съд, IV „А“ състав .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: