4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 147
гр. София, 09.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 527 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба вх. № 12902/19.12.2016 г. на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя А. Л. Ш., подадена чрез юрисконсулт Д. С., срещу определение № 592 от 29.11.2016 г. по ч. гр. дело № 500/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Сезирането на настоящата инстанция е извършено в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за подаване на жалба. За това касационният съд приема, че жалбата е процесуално допустима.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на частната касационна жалба по същество поради следните съображения:
Състав на Бургаски апелативен съд е постановил определение № 592 от 29.11.2016 г. по ч. гр. дело № 500/2016 г, с което е оставил без уважение частната жалба на настоящия частен жалбоподател против разпореждане № 5560 от 19.10.2016 г. по гр.дело № 1439/2016 г. на Бургаски окръжен съд. С цитираното разпореждане първостепенният съд е върнал исковата молба на [фирма], [населено място] и е прекратил производството по делото на основание чл. 130 и чл. 129, ал. 3 ГПК. Този резултат е обоснован със следните съображения:
Въз основа на данните по делото съдът е констатирал, че с разпореждане № 4843, постановено в закрито заседание на 08.09.2016 г. първоинстанционният съд е оставил делото без движение с подробни указания, ищецът да посочи дали желае да предяви иск против частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Б., за връщане на сумата, получена от публична продан, както и с указания, че иск на посеченото от него правно основание – чл. 27, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване на публична продан и на постановление за възлагане е недопустим, или ако основава претенцията си на чл. 499 ГПК, да заяви дали сумата, която е заплатил все още е задържана от ЧСИ Б., като в този случай искът срещу нея е допустим. Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е дал указания, ако претенцията е основана на чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД, ищецът да заяви това, като конкретизира вредите, претърпени от процесуално незаконосъобразното изпълнение, както и е констатирал, че първоинстанционният съд е дал указания ищецът да заяви дали е обжалвал постановлението за възлагане, дали е въведен в имота, да опише процесуалното поведение на третото лице – собственик на имота и да посочи, дали срещу него е образувано производство по отстраняването му от имота, както и да конкретизира основанието на претендираната лихва и главницата върху която се дължи. Апелативният съд е посочил, че в изпълнение на указанията на съда ищецът е подал молба, в която е отразил, че е изложил фактическите обстоятелства в исковата молба, както и че твърди, че е направил опит да се снабди с констативен нотариален акт, но е получил отказ. Въззивният съд е изложил и другите твърдения в тази молба, а именно, че ищецът е заявил, че няма как да му е известно дали платената от него цена е преведена на взискателя, а също така и че при въвеждане в имота, действителният собственик не е бил известен за въвода, а претендираната лихва е върху главницата от 22.05.2013 г., датата на издаване на постановлението за възлагане. Съображенията на първата инстанция са споделени изцяло, като въззивният съд е изложил и допълнителни аргументи. Въззивният съд е приел, че е допустимо страната да предяви отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, който обаче не е за установяване незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител относно извършването на публична продан и въвод във владение. Съдът е посочил, че с нормата на чл. 435, ал. 2 ГПК е предвидена възможност да се обжалва публичната продан, както и че чл. 496, ал. 3 ГПК забранява оспорване на проданта по исков ред, освен в случаите на чл. 490 ГПК. Въззивната инстанция е обосновала извод, че иск за прогласяване нищожност на публична продан и на постановление за възлагане, законодателят не е предвидил. Освен това са мотивирани съображения относно претенцията за връщане на сумата, плетена от ищеца за публичната продан, а именно че същата е допустима в хипотезата на чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, но в случая в исковата молба и в уточнението към нея вреди, настъпили от незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител не са посочени, както и не са изложени фактически обстоятелства за иск по чл. 499, ал. 1 ГПК, въпреки предоставената от съда възможност. Прието е, че ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба относно тези искове.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат следните доводи:
„Смятаме, че защитата ни срещу незаконосъобразен акт на Съдебния изпълнител не само не нарушава обществения интерес, не само защитава правата ни, но има значение за правилното прилагане на закона в защита именно на обществения интерес в сферата на изпълнителното производство”.
Частният жалбоподател счита, че „касационното обжалване пред ВКС е необходимо защото е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. (280,т.3 от ГПК). Като практиката на Върховния касационен съд ще посочи, че при достатъчно данни за продажба на чужд имот чрез публична продан Съдебният изпълнител е органът, който носи отговорност за това свое действие.“
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Частният жалбоподател не е посочил правен въпрос, като общо основание за допускане на касационен контрол. По отношение на мотивите на апелативния съд за недопустимост на производството не са въведени правни въпроси, които да произтичат от приетите във въззивното определение правни разрешения. Налице е общото твърдение, че защитата срещу акта на изпълнителния орган имала значение за правилното приложение на закона, без да се въвеждат общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по конкретните изводи на въззивния съд за недопустимост на иска за обявяване на публичната продан и постановлението за възлагане на недвижим имот за недействителни и за нередовности на исковата молба по претенцията за присъждане на описаните в същата суми. Липсата на правни въпроси, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно основание обжалвания акт да не бъде допуснат до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, обосновани в същото ТР на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Съдържащите се в частната касационна жалба доводи представляват твърдения за релевантност на възникналите по спора въпроси, без обаче тези въпроси да са посочени в изложението, както и да са обосновани, с оглед на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези доводи на частния жалбоподател нямат конкретизация дори като оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, но дори и да имаха такъв характер не биха били относими към производството по селектиране на частната касационна жалба, тъй като неговия предмет и основания са различни от предмета и основанията при разглеждане на жалбата по същество. Изложението не съдържа мотивиране на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правни въпроси разгледани от въззивния съд, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби. Частният жалбоподател при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразил разрешенията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС.
От изложеното следва, че частният жалбоподател не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 592 от 29.11.2016 г. по ч. гр. дело № 500/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: