4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
гр. София, 08.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 875/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на Етажната собственост на сграда с идентификатор 61813.457.31.1, представляваща секция А, намираща се във ваканционен комплекс „А. Х.” – [населено място], [улица], м. Б. срещу определение № 602 от 14.12.2017 г. по ч. гр. дело № 3980/2017 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на четвърто отделение.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С определението, предмет на обжалване е оставена без разглеждане частна касационна жалба на настоящия жалбоподател против въззивното определение № 4138 от 02.08.2017 г. по в. ч. гр. дело № 520/2017 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 2791 от 11.05.2017 г. по гр. дело № 1431/2016 г. на Районен съд – Разлог. С първоинстанционното определение е прогласено, че българският съд /Районен съд – Разлог/ е некомпетентен да разгледа искове, с предмет вземания за управление и поддържане на общите части на етажна собственост на сграда в режим на етажна собственост, предявени от Етажната собственост на сграда с идентификатор 61813.457.31.1, представляваща секция А, намираща се във ваканционен комплекс „А. Х.” – [населено място], [улица], м. Б. срещу Р. Базис, гражданин на Република Л., с адрес: 185 П. Р., Л. в Обединено Кралство Великобритания и С. И., в качеството му на собственик на ап. А226, намиращ се на втори жилищен етаж в етажната собственост, общо за сумата от 1354,92 евро, присъдена с Европейска заповед за плащане, издадена по гр. дело № 340/2015 г. на Благоевградски окръжен съд. За да постанови този резултат съдът е приел, че са предявени обективно съединени установителни искове за вземане на етажната собственост срещу ответника Базис за сумите 437,40 евро, дължимо възнаграждение за поддръжка и управление за 2014 г., 437,40 евро дължимо възнаграждение за поддръжка и управление за 2015 г., 92,04 евро, законна лихва върху главницата от 437,40 евро, изчислена за периода от 05.10.2013 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на Европейска заповед за плащане, 33,10 евро законна лихва върху главницата от 437,40 евро, изчислена за периода от 01.02.2015 г. до датата за подаване на заявлението за издаване на Европейска заповед за плащане, 337, 85 евро, разходи за поддръжка и управление за периода 2011-2014 г., 17,13 евро, за извършени дейности по ремонт и обновяване на общите части на сградата за периода 2011-2014 г. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, като е констатирано, че в конкретния случай дори съвкупността от претендираните суми -1354,92 евро не преминава прага на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. първо ГПК, съгласно който не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева.
Жалбоподателят поддържа, че предходният състав на Върховния касационен съд неправилно е приел, че въззивното определение не подлежи на касационно обжалване, тъй като специалната норма на чл. 28, изр. 2 КМЧП /Кодекс на международното частно право / изключва приложението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. По силата на тази специална разпоредба според жалбоподателя, международната компетентност се проверява служебно и определението за нейното наличие или липса подлежи на въззивно и касационно обжалване. В жалбата са цитирани актове на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, които според страната поддържат изложеното становище. Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено изцяло и подадената частна касационна жалба да бъде разгледана по същество.
ВКС в настоящия си състав, след преценка на данните по делото намира, че частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Въззивното определение не подлежи на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК предвижда, че от касационен контрол са изключени всички въззивни определения, постановени по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Нормата следва да се тълкува и прилага във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като режимът на касационно обжалване на въззивните определения трябва да следва режима за обжалване на решенията, с оглед постигането на равенство между възможностите за инстанционен контрол на решенията и определенията по тези дела. Затова разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК изключва от касационен контрол въззивните определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, като поставя разглеждането на частната касационна жалба по същество в зависимост от посочените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК предпоставки. В случая същите предпоставки обуславят процесуалната допустимост на жалбата от цената на иска, като са изключени от касационен контрол решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, независимо дали определенията обективират преграждащи съдебни актове или съдържат произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на делото. Нормата на чл. 28 КМЧП, предвиждаща въззивно и касационно обжалване на определенията, относно международната компетентност на българския съд, не съдържа специална уредба на това производство, извън общите процесуални норми на ГПК за касационно обжалване, като не изключва нито предпоставките за процесуална допустимост на касационното обжалване, нито предпоставките за допускане на касационното обжалване. КМЧП не е международен акт в сила за Република България и няма приоритет пред другите закони, поради което не дерогира разпоредбите на по-късно приетия нов ГПК. В този смисъл е установената от Върховния касационен съд съдебна практика, обективирана в постановени от неговите състави актове: определение № 148 от 28.03.2018г. по ч. гр. дело № 1233/2018г. на ВКС, ІV г.о; определение № 123 от 14.03.2018 г. по ч. гр. дело № 991/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; определение № 118 от 12.03.2018 г. по ч. гр. дело № 838/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; определение № 118 от 13.03. 2018 г. по ч. гр. дело № 918/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 113 от 08.03.2018 г. по ч.гр.дело № 842/2018г. на ВКС, ІV г.о., определение № 187 от 04.05.2018 г. по ч. гр. дело № 1379/2018 г. на състав на ІІІ г.о. и други. Доводите във връзка с позоваването на задължителната съдебна практика са неправилни. Разрешенията, приети в нея не засягат хипотезата, визирана в чл. 274, ал. 4 ГПК. Позоваването на частния жалбоподател на определение по ч. т. дело № 505/2010 г. на състав на І т.о. на ВКС и изложените във връзка с него доводи е несъстоятелно, тъй като с цитираното определение не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение, а тази категория съдебни актове не формират съдебна практика /в този смисъл са разрешенията в ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г., както и в ТР № 1 от 19.02.0201 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, с които не е съобразено становището на частния жалбоподател/. Необосновани са доводите в жалбата във връзка с позоваването на определение по ч. гр. дело № 2963/2017 г. на Софийски апелативен съд. Същото определение обективира казуална практика, разрешенията в която са преодолени с цитираната по – горе съдебна практика на ВКС, формирана с изброените актове на състави на ІІІ г.о. и ІV г.о.на ВКС. Не са относими към процесуалноправните въпроси по настоящия случай и доводите на страната, изведени от разрешенията в определение по гр. дело № 198/2011 г. на ВКС, тъй като изводите, развити в съдебния акт засягат друг правен спор, по брачен иск с правно основание чл. 99 СК /отм./. Процесуалната допустимост на жалбите по различните искове е обусловена от вида на претенциите /арг. чл. 280, ал. 3 ГПК/. Изложеното има относимост и към другото определение, посочено от частния жалбоподател, постановено по т. дело № 1435/2017 г. на І т.о. на ВКС, постановено по деликтен иск, в което не са мотивирани съображения по процесуалната допустимост на жалбата. Въвеждането с допълнителна молба на доводи по подадената частна жалба /молба вх. № 2748/16.03.2018 г., по регистъра на ВКС/ е процесуално недопустимо, тъй като е извършено след изтичане на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Поради това обсъждането на оплакванията в посочената молба /основания за неправилност на обжалвания съдебен акт/ е недопустимо. Следва да се посочи единствено, че определението по ч. гр. дело № 3834/2017 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС е постановено по иск с цена над 5000 лв. и поради това подадената жалбата е била процесуално допустима, а разрешенията в определението по ч. гр. дело № 4784/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. са преодолени с цитираната по – горе съдебна практика, която се възприема, като константна съдебна практика, отразяваща единно и безпротиворечиво тълкуване на закона по еднородни правни спорове, към чиито разрешения се присъединява и настоящия състав.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че при постановяване на определението, предмет на настоящата частна жалба не е допуснато нарушение на закона, поради което същото определение трябва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 602 от 14.12.2017 г. по ч. гр. дело № 3980/2017 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, състав на четвърто отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: