7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 609
гр. София, 26.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 440/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ц. А. Д. и С. Б. Д., чрез процесуалния представител – адвокат М. Г. срещу решение № 191 от 18.10.2017 година по гр. дело № 473/2017 г. на П. /Пловдивски апелативен съд/, втори граждански състав.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК подържа, че не са налице основанията, предвидени в закона за допускане на жалбата до касация.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
ВКС /Върховният касационен съд/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното по-горе въззивно решение, с което е потвърдено решението на ПОС /Пловдивски окръжен съд/, постановено на 29.05.2017 г. по гр. дело № 3340/2015 г., с което е обявена за недействителна спрямо Прокуратурата на Република България сделката, извършена с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот № 167/2015 г., том І, рег. № 1480, дело № 148/13.10.2015 г. на нотариус Д. Г., с район на действие района на ПРС, с която И. С. Д. е прехвърлила на Ц. А. Д. и С. Б. Д. недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.531.4576.5.17 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], представляващ жилище, апартамент с площ от 65 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]/90, който самостоятелен обект се намира в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор № 56784.531.4576, ведно с прилежащо избено помещение № 13 и ведно с 0,676 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот. С първоинстанционното решение са присъдени разноски, сумата 300 лв. в полза на ищеца и държавна такса, а с въззивното решение са присъдени разноски в полза на въззиваемия в размер на сумата 100 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 135, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗД и ищецът е кредитор на прехвърлителя по атакуваната сделка, както и че тази сделка уврежда ищецът. Изложени са мотиви относно знанието за това уреждане по отношение на ответниците, страни по атакуваната сделка.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки въпроси, квалифицирани от тях като материалноправни и процесуалноправни. Жалбоподателите твърдят, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ВКС, състав на IІІ г. о.; решение № 162 от 01.07.2014 г. по гр. дело № 7320/2013 г. на ВКС, състав на IІІ г. о; решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. дело № 1863/2010 г. на ВКС, състав на IV г. о./. Изложени са доводи, какво е следвало да съобрази съдът, според становище на касаторите.
Първият въпрос е със следното съдържание: „Какви са предпоставките за уважаване на иск по чл. 135 ЗЗД?“. П. е приел, че ищецът е кредитор на ответницата И. Д. за установено по съдебен ред парично вземане, след възникване на което, присъждане на сумата и издаване на изпълнителен лист и преди образуване на изпълнителното производство, тя се е разпоредила възмездно със свой жилищен имот в полза на родителите си – ответниците Ц. Д. и С. Д., която сделка уврежда кредитора, за което И. Д. е знаела, с оглед предшестващото сделката влизане в сила на присъдата спрямо нея, включително в частта й, относно присъденото в полза на прокуратурата обезщетение за имуществени вреди. По посочените мотиви касаторите не обосновават противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решенията, на които се позовават. Липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – касационните решения засягат въпрос за начина на установяване знанието на длъжника и лицата, с които е договарял за увреждане на кредитора, те не третират съвкупността от елементи, пораждащи наличието на фактически състав по чл. 135 ЗЗД. Липсата на идентичност на въпросите, разгледани от П. и ВКС има за правна последица недопускане на касационен контрол.
По втория въпрос – „Какво доказване е необходимо за оборване на създадена със закон оборима презумпция?“ не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. П. е приел, че в конкретния случай намира приложение разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, предвид родството между договарящите като дъщеря и родители. Обосновано е разбирането, че оборването на презумпцията е в тежест на ответниците по иска. Защитната теза на ответниците, че до завеждане на делото по чл. 135 ЗЗД, те не били наясно с криминалното деяние на дъщеря си, както и с наличието на приключило наказателно производство спрямо нея, съответно и парични задължения към прокуратурата, е приета за недоказана. В тази връзка съдът е обсъдил показанията на свидетелите, като по отношение на Ц. Д. е приел, че същата е била в течение на воденото разследване срещу дъщеря й, а по отношение на С. Д. е констатирал, че същият е обединили усилията си с тези на майката Ц. Д., за да окажат морална и финансова подкрепа на И. Д., като несъмнено тази тяхна заинтересованост била проявена и досежно развитието на наказателното производство, резултата от него. Поставеният въпрос не е изведен от посочените мотиви на въззивния съд, а от становище на касаторите за неправилни изводи на съдебния състав, относно необорването на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. П. е обосновал разбирането, че установените от показанията на свидетелите обстоятелства /оказването на морална и финансова подкрепа на И. Д. от родителите й, разкриваща заинтересоваността им към проблемите й, включително развитието на наказателното производство, резултата от него/, включително установените факти за сключването на процесната сделка след влизане в сила на присъдата, в своята съвкупност не опровергават, а потвърждават презюмираното знание на жалбоподателите за увреждане на кредитора. Така приетите от въззивния съд разрешения са в съответствие с тълкувателните мотиви, развити в касационните решения, на които се позовават жалбоподателите. Последните не обосновават твърдение за отклонение на решаващия състав от разрешенията в решенията на ВКС – изложението на касаторите се свежда до общи твърдения за игнориране на доказателства от втората инстанция, без уточняване, в какви конкретно мотиви се състои противоречието с приложените решения на ВКС. Твърденията за необсъждане на доказателства установяват единствено несъгласие на страната с изводите на въззивния съд, което се квалифицира, като довод за неправилност на въззивното решение, неотносим към тази фаза на касационното производство. В тази насока са развитите в изложението съображения за изводите на П. по отношение на знанието на ответниците Ц. и С. Д. за увреждането на кредитора. Те са изведени изцяло от становището на жалбоподателите в процеса, не съдържат обосновка на отклонение на въззивния съд от разрешенията в приложената практика, чрез съпоставяне на конкретни изводи във въззивното решение с тези в касационните решения, третират нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Затова настоящият състав на ВКС намира, че с цитираният въпрос не е обосновано наличието на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
С третият въпрос – „Кога законова презумпция следва да се счита за оборена?“, не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол, както поради необвързване на неговото съдържание с конкретен мотив на въззивния съд, така и поради необосноваване на противоречие на мотивите във въззивното решение с конкретно правно разрешение, изложено в някое от цитираните касационни решения. Доводите по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са изцяло развити в насока на допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, като не са съобразени разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.0201 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, че без значение за селектиране на касационната жалба са въпроси, които третират възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, обосноваността на неговите изводи, правилността на изводите по съществото на спора. Разбирането на касаторите за наличието на косвени доказателства, с които се оборвала презумпцията по чл. 135, ал. 2 ГПК изразява тяхното несъгласие с изводите на въззивния съд, относно обосноваността им, но не и отклонение на същия съд от разрешенията в практиката по чл. 290 ГПК – отм.
Четвъртият въпрос е формулиран, както следва: „Допустимо ли е основните правни изводи на съда да се формират при погрешно прилагане на логически съждения за връзки и закономерности от съдебната инстанция в противовес на очертаната и подкрепена с доказателства фактическа обстановка?“. Цитираният въпрос е изведен от становище на касаторите, съгласно което необосноваността на изводите на въззивния съд е установена, представена е като такава и в очертаната във въпроса хипотеза, чрез квалифицирането на правните изводи на съда, като направени „в противовес на очертаната и подкрепена с доказателства фактическа обстановка“. По вече изложените съображения за ирелевантност на въпроси, с които се третира възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, обосноваността на неговите изводи, правилността на изводите по съществото на спора, съгласно разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, този въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Когато не е налице общо основание, както е в случая, искането за допускане на касационен контрол се отхвърля, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо и по настоящия въпрос следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: „…за да се счете за оборена предвидената законова презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, допустимо ли е изводите на съда да почиват върху логически и житейски предположения в разрез с доказателствения материал?“; „Също така не следва ли да се изследва въпросът за знанието за всеки от ответниците поотделно, съобразно с конкретните факти и доказателства по делото и физическата възможност за всеки от тях за узнаване във вр. с оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД?“; „Също така, каква е възможността на което и да било лице /било то и родител/ да следи, респ. да проверява и да се запознава с преписки на разследващ орган /във фазата на досъдебното производство, както и съдебното такова/ във връзка с извършено престъпление и не следва ли да се отчете обстоятелството, че именно тази конкретна информация не е публична и в този смисъл достъпна за всеки?“. Първият от цитираните въпроси е изведен от становище на касатора, с което не е въведено общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като въпрос, който не произтича от извод на въззивния съд не отговаря на характеристиките на правния въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Останалите въпроси са фактически, а не правни и не формират общи основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Като допълнителен аргумент за недопускане на касационното обжалване трябва да се посочи и следното. Не са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В случая касаторите не са обосновали допълнително основание по тази разпоредба, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретни разпоредби, когато съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. По този начин касаторите не са аргументирали нито един довод, относим към това основание. За това настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като считат, че обжалваното решение на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Това основание касаторите са обосновали с разбирането си, че въззивната инстанция „…на практика е изключила възможността за оборване на създадената от законодателя оборима презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, приемайки, че житейски не било възможно родител да не знае за проблемният живот на детето си“. Изложеното съставлява интерпретация на касаторите, несъобразена с правните разрешения на въззивния съд. Неговият състав е приел, че установените по делото обстоятелства – оказването на морална и финансова подкрепа на И. Д. от родителите й, разкриваща заинтересоваността им към проблемите й, включително развитието на наказателното производство, резултата от него, както и установените факти за сключването на процесната сделка след влизане в сила на присъдата, в своята съвкупност не опровергават, а потвърждават презюмираното знание на жалбоподателите за увреждане на кредитора. С тези изводи П. е формирал правни разрешения, които са в съответствие с тълкувателните изводи в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – отм., напр. решение по гр. дело № 7320/2013 г. на състав на ІІІ г.о., съгласно които при липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. Тези разрешения, приложени и от въззивния съд след преценка на поредицата от установени факти, са обусловили крайният му извод за неопровергаване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД от страна на ответниците Ц. Д. и С. Д.. Решаващите изводи на въззивния съд за неопровергаване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД са неотносими към фактическия състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторите няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. Становището им, дори само като твърдения не кореспондира със съдържанието на приетите от П. правни разрешения, а хипотезата, очертана в доводите им по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е относима към фактическия състав на разпоредбата. Поради това следва да се приеме, че и с тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите не са аргументирали приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Предвид всичко изложено по – горе настоящият състав на ВКС намира, че касаторите не са обосновали наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191 от 18.10.2017 година по гр. дело № 473/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: