5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 31
гр. София, 15.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 1435 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „СДРУЖЕНИЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНО – ПОЛЕЗНА ДЕЙНОСТ „ДЕЦА ОТ БЪДЕЩЕТО”, [населено място], подадена чрез адвокат Е. К. срещу решение № 270 от 30.11.2016 г. по гр. дело № 435/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът – БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА, представлявана от МИНИСТЪРА НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВОТО”, по пълномощие от ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ НА ОБЛАСТ Р. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които е изложил съображения за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Великотърновски апелативен съд е отменил решение № 253 от 01.07.2016 г. по гр. дело № 571/2015 г. на Русенски окръжен съд и е постановил друго, за отхвърляне на иск, предявен от настоящия касатор срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие за сумата 24400 лв., представляваща стойността на извършени строително – монтажни работи /СМР/ в недвижим имот с идентификатор 63427.2.235.1 и построена в него сграда по кадастралната карта на [населено място], [улица], ведно със законната лихва, считано от 19.03.2015 г., като е присъдил разноски за двете инстанции, в полза на въззивника в размер на сумата 3124 лв.
Предвид задължението на касационния съд за служебен контрол по отношение вероятната нищожност или недопустимост на съдебния акт, настоящия състав намира за необходимо да посочени следните съображения. Не са налице данни за вероятна нищожност на решението. Същото е постановено от законен състав, в писмена форма, в пределите на правораздавателната власт на съда, подписано е от съдиите, участвали при разглеждането на делото, съдържа ясни мотиви. Не са налице данни и за вероятна недопустимост на решението. То е постановено при наличие на право на иск и надлежното му упражняване, а сезирането на въззивната инстанция е извършено при наличие на право на жалба и надлежното й упражняване. Въззивният съд не се е произнесъл по иск на непредявено основание. Претенцията е разгледана въз основа на твърденията в исковата молба и съобразно заявения петитум. Горните съображения обуславят извод за липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, с оглед проверка за вероятна нищожност или вероятна процесуална недопустимост на постановеното решение.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е представил изложение, съдържащо следната формулировка на въпрос, определен като процесуалноправен: „Първият съществен процесуалноправен въпрос, довел до преквалифициране на иска в противоречие на събраните и неоспорени доказателства по делото и в нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 2 и ал. 5 ГПК, е свързан със задължението на ищеца да даде правна квалификация на иска в исковата молба”. Както се вижда от цитирания текст жалбоподателят не е изложил правен въпрос /не е поставен въпрос, произтичащ от конкретен извод на въззивния съд, относим към възприетата правна квалификация на иска/, а е посочил резултат от незаконосъобразна според него процесуална дейност на апелативния съд, както и е изброил нормите от ГПК, които счита за нарушени. Касаторът не е съобразил разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които касационният съд не е длъжен служебно да извежда правни въпроси, съставляващи общи основания за допускане на касационен контрол. Липсата на общи основания, каквато се констатира в настоящия случай обуславя крайния извод на касационния съд за недопускане на касационно обжалване. Цитираната практика по чл. 290 ГПК – решения на състави на ВКС, І г.о. по гр. дело № 852/2014 г., гр. дело № 913/2012 г. при липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК няма значение на предпоставка – допълнително основание за допускане на касационен контрол. Доводите в изложението съставляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, поради което с въвеждането им не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил въпрос, определен като материалноправен със следния текст: „Първият съществен материалноправен въпрос е относно приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваните договорни клаузи в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните”. Цитирана е съдебна практика на ВС и ВКС, решения по следните дела: т. дело № 761/2008 г. на І т.о., гр. дело № 1724/1992 г. ІV г.о., гр. дело № 162/2003 г. на І г.о., гр. дело № 47/2005 г. на ІІ г.о., която не е коментирана от касатора, не са съпоставени правни разрешения на въззивния съд и състави на ВС и ВКС. Изложено е становище на страната, в което поддържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и по – конкретно, че претендираните СМР не съставлявали основен ремонт /чл. 14 от договора не намирал приложение/, а осигурявали промяна на функционалното предназначение на наетия имот, поради което страните не били изразили воля, за чия сметка ще бъдат същите СМР и те следвало да бъдат заплатени от ответника на основание чл. 59 ЗЗД. Жалбоподателят счита, че въззивният съд е направил необосновани изводи относно извършването на СМР, като е приел, че те представляват основен ремонт на процесния имот. Цитираният въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, тъй като касаторът го обосновава не с правни разрешения на решаващия състав по тълкуване на клаузите на договор № 9600 – 49/15.09.2011 г., а с доказването на твърдения за характера на ремонта, т.е. неправилно доказването на факти се отъждествява с тълкуване на клаузи. Апелативният съд е приел, че между Областният управител – Р. и ищеца е сключен договор за наем на недвижим имот във връзка, с който е започнала процедура за промяна на предназначението на жилищната сграда в детска градина – първи етап и втори етап – център за работа с деца. Съдът е приел, че отношенията между страните са основават на договор за наем, в който са уредени отношенията относно разпределение на подобренията. Съставът на въззивната инстанция е констатирал, че съконтрагентите са постигнали съгласие текущите и основни ремонти и подобрения да се извършат от наемателя за негова сметка, а наемодателят се е задължил да заплаща суми за СМР, отнасящи се до архитектурно, конструктивно и функционално преустройство от дължимия наем. Прието е, че извършените СМР не са довели до промяна на съществуващата конструкция на сградата, т.е. не е налице конструктивна промяна на имота, респективно не са налице СМР водещи до такива подобрения. По тези мотиви на съда касаторът не е поставил правни въпроси, а е въвел въпрос, произтичащ изцяло от неговото становище за характера на СМР, предмет на иска. Само въпрос, изведен от решаващите мотиви на въззивния съд е основание по чл. 280, ал.1 ГПК /в този смисъл са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени от касатора/. Поради това с поставения въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Трябва да се има предвид още и следното. В практиката на която се позовава касатора, а и в практиката цитирана от ответника по касация /напр. решение по гр. дело № 381/2012 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о./ е развито виждането, че претенциите за заплащане на подобрения могат да се претендират след прекратяване на договора за наем. В случая няма данни процесния договор за наем да е прекратен и имотът да е върнат на собственика. Напротив данните са, че е заведено дело /гр. дело № 3441/2015 г. на Русенски районен съд/ с предмет иск за установяване, че процесния договор не е развален. При това положение подобренията, които се претендират, както и целия имот са в държане на ищеца и предвид разрешенията в практика на ВКС не могат да се търсят по посочения от жалбоподателя ред. Доводи в подкрепа на оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК са и съображенията в изложението за неправилен извод на апелативния съд, че извършените подобрения не остават в тежест на наемодателя. Въззивният съд е цитирал чл. 16 от процесния договор в смисъл, че текстът „в полза на наемодателя” не е равнозначен на съгласие същите подобрения да са за сметка на наемодателя. Виждането на касатора, че наемодателя ще получи имот с увеличена стойност не обуславя отклонение на въззивния съд от съдебната практика, предвид вече посочените по – горе съображения за продължаване действието на договора за наем и липсата на данни за неговото прекратяване, обстоятелство изключващо неоснователното разместване на блага по смисъла на чл. 59 ЗЗД.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил въпрос, определен като материалноправен със следния текст: „От тук се извлича и вторият съществен материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, посочен по- горе, относно границите на отговорността на наемодателя по чл. 230 ЗЗД и възможността за ангажирането й, когато не е уредена с договорни клаузи, както и подвъпросът – дали клаузата на чл. 16 от договора- пряк израз на правния принцип, че собственикът на имота е собственик и на подобренията в него, изключва претендирането им от подобрителя на извъндоговорно основание – правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съответно правилата за неоснователно обогатяване”.
С така поставения въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираният въпрос не произтича от конкретен извод на въззивния съд, обусловил изхода на делото, т.е. не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Апелативният съд не е мотивирал разрешения относно „границите на отговорността на наемодателя по чл. 230 ЗЗД и възможността за ангажирането й, когато не е уредена с договорни каузи”. Въпросът в цитираната редакция, въведена от жалбоподателя е общо теоретичен и като необвързан с решаващ извод на съда не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както се отрази и по – горе правните въпроси не се извеждат служебно от касационния съд, а липсата им, каквато се констатира във връзка с цитираните въпроси, е основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в случая практиката на която се позовава страната / решения по гр. дела с номера 3445/2008 г., 2733/2013 г. състави на ІV г.о., 852/2014 г. състав на І г.о., 1646/2010 г., състав на ІІІ г.о., 2858/2014 г. състав на ІІІ г.о./. Цитираният подвъпрос за това, дали клаузата на чл. 16 от договора изключва претендирането на подобренията от подобрителя на извъндоговорно основание е въпрос по правилността на решението, т.е. по обосноваността и законосъобразността на приетите от въззивния съд изводи, не се разглежда в настоящото производство, а в производство по чл. 290 ГПК. Същият въпрос не визира правни разрешения на въззивния съд по тълкуването на закона и не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че и с тези въпроси касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 270 от 30.11.2016 г. по гр. дело № 435/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: